— Позволи ми освен това, достопочтени мой отче — допълни каноникът, — най-смирено да ти напомня за нашия приятел, достопочтения епископ на Валядолид. И той не можа да събере своите данъци и се видя принуден да натовари със събирането им нашия приятел Йеуда.
Този път дон Мартин не можа да сподави гнева в гърдите си.
— Много добродетели имаш ти, дон Родриге — изръмжа заплашително той. — Ти си почти светец и затова те понасям. Но позволи ми най-смирено да ти кажа: понякога твоята благост и веротърпимост граничат с наглост.
Кралят не слушаше тия препирни. Той седеше дълбоко замислен и сега най-сетне изрече онова, което го занимаваше:
— Питал съм се понякога защо ли бог е дал на неверниците толкова сили, които нам е отказал. Мисля си, че е така: понеже ги е проклел вовеки веков, то за краткото време на техния земен живот им е дал със своята милост много ум, красноречие и способност да трупат богатства.
Останалите замълчаха малко смутено. Удивяваше ги, че кралят тъй открито изказваше най-съкровените си мисли, всъщност това не подобаваше. Но кралят имаше право да казва с кралска безгрижност всичко, което тежеше на душата му.
Младият дон Гарсеран върна коронния съвет отново към предмета на обсъждането.
— Едно нещо би могъл да направиш, господарю — предложи той. — Щом като няма да нападнеш бароните де Кастро, постави тогава гарнизон на тяхната граница. Изпрати войници в града Куенка.
— Това е добър съвет — гръмогласно се присъедини архиепископът. — Да, постави гарнизон в Куенка, и то не малък, та да се изпари желанието на братята Кастро да нападат вече твоите поданици.
За това беше мислил и самият дон Алфонсо, Но драго му бе, че го предложиха другите.
— Да, тъй и ще сторя — заяви той. И гневно и радостно добави: — Срещу това не може да възрази нищо дори и нашият евреин.
Дон Манрике смяташе, че за защитата на Куенка са достатъчни три отреда. Дон Алфонсо възрази, че разбойническите набези на бароните де Кастро могат да възбудят апетита и на емира на Валенсия; затова предпочитал да изпрати в Куенка повече войници, щял да изпрати двеста копия. Архиепископът, когото всички смятаха за вещ във военното изкуство, напомни, че известен брой от войниците винаги щели да се намират извън крепостта, за да охраняват заплашените селски стопанства или да придружават пътуващи граждани.
— Изпрати триста копия, дон Алфонсо! — настоя той.
Алфонсо изпрати петстотин копия.
Водителството на тая войска той възложи на своя приятел дон Естебан Илян, млад, енергичен и смел гранд. Преди дон Естебан да потегли с конните си отреди към Куенка, кралят настойчиво го замоли:
— Не допускай да ми се нанасят повече оскърбления, дон Естебан! Не допускай и най-малката обида! И ако хората на де Кастро откраднат от наши земи макар и само една кокошка, не им прощавай! Преследвай ги чак до тяхната Санта Мария и вземи обратно кокошката! Дори ако това ти струва десетима войници!
И му подаде ръкавицата — символа на рицарското поръчение.
Дон Естебан целуна ръката му и каза:
— Не ще имаш повод да се оплакваш от мен, дон Алфонсо!
Войници пристигнаха в малкия градец Куенка и в околните села. Патрулираха по границата на планинската страна Албарасин, която трудно можеше да се обозре. Ала нито един от войниците на Кастро не се показваше. Тъй измина седмица, след нея втора. Войниците на дон Естебан почнаха да негодуват срещу отегчителната служба, жителите на Куенка — да ругаят срещу присъствието на войниците, което ги притесняваше.
А в това време Йеуда беше в Сарагоса и преговаряше със своя братовчед, дон Йосеф Ибн Езра. Този образован сановник, възпълен, приятен, дружелюбен, скептичен, даде на Йеуда да разбере, че е отгатнал подбудите му. Но самият той също държеше на запазването на мира и затова посрещна приятелски своя роднина, Йеуда искаше следното: Арагон да откупи кастилските пленници на бароните де Кастро и да ги върне на дон Алфонсо; той лък в замяна щял да се откаже от претенциите си върху града Дарока.
Предложението на Йеуда се стори приемливо на дон Йосеф и той се надяваше, че ще съумее да го представи в доста благоприятна светлина и на своя господар. Но не биваше да се прибързва. Крал Раймундес се намираше сега във военен лагер, изцяло бе погълнат от благополучното приключване на войната срещу тулузкия граф и дон Йосеф трябваше да изчака подходящ момент, за да го занимава с такива незначителни въпроси. След две седмици той щял да замине за военния лагер при дон Раймундес. Нека дон Йеуда проявял търпение дотогава. Сетне самият той можел да се яви пред дон Раймундес.
Йеуда използува добре тия две седмици. Отпътува до Перпинян и доведе до благополучен край едно объркано дело. Отпътува до Тулуза, за да навести един свой роднина, Меир Ибн Езра, еврейски баи26 на този град. Сетне отпътува до лагера при крал Раймундес. Дон Йосеф честно го подпомогна и дон Раймундес милостиво го изслуша. Но кралят бе муден, педантичен човек, ето защо изтече още една цяла седмица, докато той се реши да даде съгласието си.
Йеуда си отдъхна. Отстранена бе най-страшната от глупавите пречки, които заплашваха неговото мирно дело. Той изпрати до дон Алфонсо куриер с радостната вест, че договорът е подписан и подпечатан и че самият той, Йеуда, се завръща след няколко дни.
Ала тая вест още не беше стигнала в Толедо, когато дон Алфонсо получи от Куенка едно дълго, объркано писмо от своя приятел Естебан Илян.
Беше се случило нещо непредвидено. Въоръжени слуги на бароните де Кастро се опитали да откраднат от кастилска земя стадо овци. Хора на дон Естебан ги преследвали във владенията на де Кастро. Там се натъкнали на група рицари и оръженосци. Почнало се с ругатни, стигнало се до престрелка. В нея загинал един рицар, за нещастие един от братята Кастро, граф Фернан. Не можело да се отрече — пишеше дон Естебан, — че когато кастилската стрела го улучила, дон Фернан де Кастро не бил в бойни доспехи, а в ловно облекло и на ръкавицата му бил кацнал неговият любим сокол едва ли можело вече да се установи защо кастилският войник пуснал така лекомислено стрелата си; във всеки случай той, Естебан, веднага заповядал да обесят виновника.
Дои Алфонсо четеше и сърцето му се сви. Не можеше да се очаква по-лош край на това начинание. Прост войник бе убил подло един невъоръжен дворянин от най-благородно потекло, и то по негова, Алфонсова, заповед. Цяла Испания щеше да припише тоя позор нему, на краля на Кастилия.
Сега вече другият Кастро, Гутиере, имаше убедително рицарско основание да отмъсти за брат си. Той ще се обърне към Арагон и крал Раймундес, победителят в Прованс, щеше да има желания повод да започне война срещу омразния си племенник. Глупавата война с Арагон, която той не желаеше, а и всички го предупреждаваха да не я започва, сега вече беше пред прага.
Алфонсо се срамуваше от Йеуда. Срамуваше се от всичките си съветници. От целия християнски свят. При тава той бе сторил само каквото би сторил всеки рицар на негово място. Неговият кралски дълг беше изисквал да брани своя верен град Куенка и да изпрати там войски. И никой не можеше да го укори, че бе възложил командата на смелия дон Естебан Илян. Дон Естебан бе негов приятел и добър рицар, а в ефеса на неговия меч беше вкована костичка от свети Илдефоноо. Ах, тая изпитана реликва не беше успяла да спре сатаната. Защото станалото бе истинско адско нещастие, сатанинска подлост и никой не беше виновен — нито той, нито дон Естебан, нито Фернан де Кастро, нито дори евреинът. Целият християнски свят обаче ще обвинява него, Алфонсо.
Да, не му беше донесъл щастие тоя Йеуда. А сега, когато тъй се нуждаеше от съвета му, него го нямаше.
И добре бе, че го нямаше. Той, Алфонсо, не би могъл да го погледне сега. Не би могъл да понесе неговите укорни, умни думи. Нужен му бе човек, който го разбираше напълно, който разбираше невинността му, нечуваното му нещастие, нужен му бе близък човек, Свой.
Без да дочака Йеуда, със съвсем малка свита, той потегли на кон към Бургос, при своята кралица, при деня Леонор.
Четвърта глава
