Значи, кралят твърде скоро бе забелязал, че не може да се оправи без него. Но Йеуда не искаше да се даде прекалено евтино, не искаше да преглъща нови обиди. Почтително се извини, че не е добре със здравето.
След минутен изблик на ярост дон Алфонсо се овладя и нареди на дон Манрике да поиска парите за Аларкос, много пари, четири хиляди златни мараведи. Главният ескривано веднага и без каквито и да било възражения отпусна исканата сума и с верноподаническо писмо приветствува краля за решението му чрез изграждането на крепостта да покаже на цял свят, че се готви за война. Кралят просто не знаеше какво да прави със своя евреин.
Дон Алфонсо се изкушаваше да отпътува за Бургос, за да поиска съвет от кралицата си. Отдавна трябваше впрочем да отиде нататък. Доня Леонор беше бременна навярно от оная нощ, когато той беше спал с нея след щастливото й завръщане от Сарагоса. Ала сега Бургос бе пълен с нежелателни гости. Градът се намираше на големия военен път, който водеше към Сантяго де Компостела, най-святото светилище на Европа. И ако по тоя път и бездруго постоянно се движеха поклонници, то сега, заминавайки на война на Изток, още повече големи рицари, отколкото по-рано, искаха да получат благословията на Сантяго; всички те минаваха през Бургос, всички правеха учтиво посещение на доня Леонор и самата представа, че той, който си стоеше край топлото домашно огнище, ще срещне тия бойци, бе мъчителна за дон Алфонсо.
Но не му се стоеше да мързелува и да скучае в своя кралски замък. Намираше си работа, пътуваше насам-нататък. Отиде с кон до Калатрава, при рицарите на своя орден, за да направи преглед на това основно ядро от войските си. Яхна коня и до Аларкос, за да види докъде е стигнала работата по строежа на крепостта. Обсъждаше със своите приятели разни неосъществими бойни планове.
Когато не можеше да си намери никаква друга работа, отиваше на лов.
Веднъж, на връщане от един такъв ловен излет заедно с Гарсеран де Лара и Естебан Илян, горещината ги накара да спрат на почивка в имението му La Huerta del Rey.
Уерта дел Рей, обширно сенчесто имение, разположено покрай лъкатушещата река Тахо, бе заобиколено с порутени зидове. Самотна се издигаше една порта; от нея, издълбан с пъстри, старинни букви, ги поздрави арабският привет:
В имението имаше храсти, гъсталаци, една малка горичка, а също така и най-различни лехи; но там, гдето по-рано сигурно бяха отглеждали с много изкуство редки цветя, сега градинарят бе засадил зеленчуци, зеле и ряпа. И сред всичко това се издигаше занемареният летен замък, също и един изящен павилион, а край брега на реката се разсъхваха заслон за лодки и баня.
Кралят и неговите приближени седяха под едно дърво с лице към замъка. Някак странен се издигаше той, целият пропит с мюсюлмански дух. От древни времена на това място, отгдето сред прохладата на реката човек можеше да се наслаждава на красива гледка към града, бе имало дом. Римляни бяха изградили тук вила. Готи — извънградско имение. А знаеше се с положителност че тоя замък, който се издигаше сега тъй занемарен пред тях, бе построен по нареждане на арабския владетел Галафре за неговата дъщеря, инфантата Галиана; и досега наричаха замъка Паласио де Галиана.
През тоя ден горещината беше проникнала дори тук, угнетителна тишина бе легнала над реката и над градината, грандовете едва проронваха по някоя дума.
— Всъщност Уерта е по-голяма, отколкото мислех каза дон Алфонсо.
И внезапно му хрумна нещо. Животът бе принуждавал неговите предни, а и него, много да рушат, а с твърде малко време бяха разполагали, за да построят нещо ново; но желанието за градеж им беше вродено. Неговата Леонор беше строила църкви, манастири, болници, самият той — църкви, замъци, крепости. Защо да не построи веднъж нещо за себе си и за своето семейство? Положително нямаше да е трудно да се възстанови Галиана и да се превърне в приятно и удобно място за живеене; хубаво ще бъде да прекарва лятото тук, а понякога, през горещините, може би ще идва и доня Леонор.
— Как мислите, сеньори? — рече той. — Да възстановим ли Галиана? — И бодро добави: — Хайде да поогледаме тия развалини.
Тръгнаха към замъка.
Кастелянът Белардо излезе да ги посрещне — развълнуван, усърден, крайно почтителен. Показа им своите лехи със зеленчук и с готовност заразказва какво бил направил от тоя никому ненужен къс земя. Сетне им посочи множеството щети в самата сграда и многословно обясни колко хубаво трябва да е било навремето всичко — мозайките, подовете, украсата на стените, таваните. Ала при пълноводие Тахо винаги се разливал и водата прониквала в дома и заливала всичко. Сърцето го боляло, като гледал колко занемарен бил дворецът, но сам човек нищо не можел да стори. Той често се обръщал към уважаемите кралски съветници, напомнял, че трябва замъкът да се възстанови и да се издигне бент край реката, но те грубо го отпращали — нямало пари за това.
— Бъбривецът е прав — обърна се Естебан на латински към дон Алфонсо. — Този Паласио трябва действително да е бил необикновено красив. Някогашният обрязан владетел, изглежда, доста се е постарал заради своята дъщеря.
Тежките ботуши и шпори на благородниците силно трополяха върху изящната, попукана мозайка на пода, гласовете им отекваха между празните стени.
Дон Алфонсо се оглеждаше и ставаше все по-мълчалив.
„Наистина не бива да оставям Галиана да се руши повече“ — мислеше той.
Дон Гарсеран каза:
— Ще струва и труд, и пари, но мисля, че би могъл да направиш от Галиана нещо много красиво, дон Алфонсо. Помисли само в какво превърна твоят евреин стария, грозен кастильо де Кастро.
През ума на Алфонсо току-що бе минала мисълта колко дръзко бе проявила своето удивление дъщерята на евреина пред старомодната суровост на неговия замък в Бургос. А дон Естебан, взел повод от думите на Гарсеран, го посъветва:
— Ако сериозно възнамеряваш да възстановиш Галиана, трябва преди това непременно да разгледаш дома на твоя евреин.
„Наистина се отнесох твърде грубо с евреина — помисли Алфонсо, — и дон Манрике намира, че е така. Ще поправя това и ще ида да огледам дома му.“
— Може би имате право — отговори той колебливо.
Както беше предсказал Йеуда, Кастилия процъфтяваше, докато останалият християнски свят водеше свещената война. Кервани и кораби докарваха стоки от Изтока в мюсюлманските страни на Испания, оттам стоките отиваха в Кастилия, оттам продължаваха своя път към всички християнски земи.
Когато бе обявен кръстоносният поход, бароните бяха роптали и ругали, че евреинът им пречи да потеглят на свята борба, че евреинът трябва да бъде прогонен. Но скоро за всички стана ясно каква необикновена полза носеше на страната неутралитетът; недоволството поутихна, страхът, тайното уважение към евреина се увеличиха. Все повече благородници се стараеха да спечелят благоволението му. Вече един де Гусман и един де Лара — наистина някакъв беден братовчед на могъщия дон Манрике — молеха евреина ескривано да приеме синовете им за пажове в своя кастильо.
Когато Йеуда разказа между другото с гордост на Муса колко добре вървят работите на страната и неговите собствени сделки, мъдрият старец погледна своя приятел с насмешливо възхищение — съчувствено и донейде развеселено.
„Не го свърта на едно място — помисли си той. — Все трябва да движи едновременно стотици дела, просто не се чувствува добре, ако не тласка и хора, и предмети, и не принуждава все повече пера да скърцат в кралските канцеларии, и не изпраща все повече кораби по седемте морета и все повече кервани през вее повече страни. Самозалъгва се, че върши това заради мира и заради своя народ, но той го върши най-вече защото могъществото и творческата деятелност му доставят удоволствие.“
— Толкова ли е важно — запита го той — дали ще натрупаш още повече власт, дали ще разполагаш с двеста хиляди златни мараведи, или пък с двеста и петдесет хиляди? При това ти дори не знаеш дали, докато си седиш тук и си пиеш спокойно твоето питие с подправки, на четири седмици път оттук някой самум не унищожава кервана ти или пък морето — кораба ти.
— Не ме плашат самумите и не ме плаши морето — отвърна Йеуда. — От друго се страхувам аз.
И той се отпусна пред своя приятел, довери му грижата, която таеше в сърцето си.
