друга жена освен своята доня Леонор. Нямаше вкус към рицарската любов, към тъй наречената „minne“28. Тъй като неомъжените дъщери на благородниците човек можеше да види рядко, и то само сред много хора, куртоазията предписваше да се влюбваш в омъжени дами и да им изпращаш високопарни, сковани любовни стихове. Нищо не излизаше от такова ухажване. Ето защо той беше спал с жени от обоза на своите войски или с пленени мюсюлмански жени; с тях можеше да разговаряш и да се държиш, както щеш. Веднъж се бе породило нещо между него и жената на един рицар от Навара, но цялата история бе всъщност твърде неприятна и той облекчено си бе отдъхнал, когато тя се завърна в родината си. Мъчителна бе и кратковременната му връзка с доня Бланка, една от придворните дами на Леонор, и в края на краищата доня Бланка волю-неволю беше отишла в манастир. Не, той беше щастлив само със своята Леонор.
Всички тия мисли не добиха словесен израз в ума на дон Алфонсо, но той ясно ги чувствуваше и се ядоса, загдето се беше впуснал в тоя разговор с дъщерята на евреина. При това тя дори не му се нравеше, в нея нямаше оная мекота, характерна за високопоставените дами, тя беше дръзка и си позволяваше да съди за всичко, макар всъщност да бе още дете. Нищичко нямаше в нея от сдържаността на величествените златокъдри християнски дами, нито един рицар не бе съчинявал заради нея стихове, пък и тя изобщо не би ги разбрала.
Не желаеше да говори повече с нея, искаше да се махне от тоя дом. Дразнеше го тихата градина с еднообразното шуртене на водоскоците и тежкият, сладникав мирис на портокаловите цветове. Няма да се прави повече на глупак, да върви редом с еврейката и да й се докарва с любезности, ще я остави ей сега, и то завинаги.
Вместо това той се чу да казва:
— Имам тук, извън града, едно имение, наречено Ла Галиана. Къщата е строена по нареждане на някакъв мюсюлмански владетел, много е стара и за нея разправят най-различни истории.
Доня Рахел наостри уши. И тя беше чувала за Ла Галиана. Не беше ли това мястото, гдето се бе намирал онзи воден часовник на раби Ханан?
— Искам да възстановя двореца — продължи дон Алфонсо, — и то така, че новото да не се отличава много от старото. Твоят съвет би бил много полезен за мене, уважаема дамо.
Доня Рахел вдигна поглед — засегната, почти разгневена. Никога едни мюсюлмански рицар не би си позволил да покани толкова недодялано и с толкова двусмислен намек една дама.
Но тя веднага си каза, че у християнските рицари сигурно е иначе и че куртоазията ги кара да изговарят високопарни слова, които не означават нищо. Погледна отстрани лицето на дон Алфонсо и се изплаши. В това лице се четеше напрежение, желание. Думите, изречени от него, бяха нещо повече от куртоазия:
Плаха и уязвена, тя мигновено се затвори. Превърна се изцяло в стопанката на дома. Отвърна учтиво, но сега вече на арабски:
— Баща ми сигурно ще се радва, о кралю, да ти бъде полезен със своя съвет.
В челото на дон Алфонсо внезапно се врязаха дълбоки бръчки. Какво беше сторил той! Беше заслужил да го отблъснат, трябваше дори да очаква, че ще стане така. Още от самото начало трябваше да бъде предпазлив; това момиче произлизаше от народ, върху който тежеше проклятието на бога. Тая омагьосана градина, целият този омагьосан, прокълнат дом му беше внушил такива мисли.
Той се съвзе, ускори крачка, скоро застигнаха другите.
Момчето Аласар веднага се обърна към него. То току-що беше отворило дума за шлемове, чиито наличннци бяха подвижни с всичките си части, така че металическите пластинки можеха според желанието да се местят пред очите, носа или устата; пажовете на краля не му бяха повярвали.
— Но аз съм виждал такива доспехи — горещеше се Аласар. — Прави ги оръжейникът Абдула в Кордова и татко ми е обещал да ми подари, щом като бъда посветен в рицарство. Самият ти положително имаш такива доспехи, господарю!
Дон Алфонсо отговори, че е чувал за подобни доспехи.
— Самият аз нямам — приключи той сухо.
— Но тогава татко трябва да ти набави! — поривисто извика Аласар. — Много ще ти се харесат — увери го той. — Позволи на баща ми да ти изпише!
Лицето на дон Алфонсо засия. Не биваше момчето да изкупва това, че сестра му бе дръзка и обидчива.
— Виждаш, дон Йеуда — каза той, — че ние със сина ти се разбираме добре. Не би ли го изпратил като паж в моя замък?
Доня Рахел изглеждаше объркана. И останалите с мъка Прикриваха удивлението си. Аласар, почти заеквайки от радост, възбудено извика:
— Сериозно ли говориш, дон Алфонсо? Значи, ти искаш да бъдеш мой уважаем господар?
А дон Йеуда, чието желание се беше осъществило толкова неочаквано, стори дълбок поклон и каза:
— Това е голяма милост, твое величество!
— Кралят, нашият господар — каза същата вечер Йеуда на Рахел, — разговаря, както ми се стори, много любезно с теб, дъще моя.
Доня Рахел откровено отвърна:
— Струва ми се, кралят бе
И поясни:
— Той иска да възстанови летния си замък Ла Галиана и ме покани да му помогна със съвета си. Не е ли това… необичайно, татко?
— Необичайно е — отвърна Йеуда.
И наистина само след няколко дни Йеуда и доня Рахел бяха поканени да вземат участие в една разходка на краля до Ла Галиана. Този път дон Алфонсо бе поканил много хора и през време на разходката из градината не размени почти нито дума с доня Рахел. Но затова пък зададе много въпроси на недодялания словоохотлив градинар Белардо, който развеселяваше гостите със своите отговори.
След разходката на брега на Тахо беше поднесен обед. Към края на обеда кралят, седнал на един пън, обяви с тържественост и надменност, в които се криеше ирония към самия него:
— Вече близо цяло столетие властвуваме ние тук, в Толедо, направихме го наша столица — хубава, голяма и здрава, укрепена срещу нападенията на неверниците. Ала увлечени в делата на честта, на вярата и на войната, ние нямахме време за други неща, които може да изглеждат излишни, но подобават на един крал — нямахме време за красота и великолепие. Нашите приятели от юг, например нашият ескривано и неговата дъщеря, които гледат на нашите градове и домове с чужди, безпристрастни очи, намериха нашия замък в Бургос суров и неуютен. И през един от нашите свободни часове ни хрумна да възстановим този наш занемарен Паласио де Галиана и да го направим по-красив, отколкото е бил в миналото, за да види светът: не сме вече просяци, и ние можем да строим пищно, стига да пожелаем.
Дълга и горда бе тази реч, обикновено дон Алфонсо произнасяше такива речи само при големи държавнически актове и благородниците, насядали край неприбраната трапеза, бяха удивени.
Кралят промени тържествения си тон и се обърна към Йеуда:
— Какво ще кажеш ти, мой ескривано? — запита той. — Ти си вещ в тия дела.
— Твоят летен замък Ла Галиана — отвърна дълбокомислено дон Йеуда — е разположен на прекрасно място сред прохладата на реката и от него се открива великолепна гледка към прославената ти столица. Струва си трудът да се възстанови един такъв замък.
— Значи, ще го възстановим — реши, без да се замисля, повече, кралят.
— За това има една пречка — каза със страхопочитание Йеуда. — Ти разполагаш с добри войници, господарю, и със сръчни занаятчии. Но твоите майстори и занаятчии не са още дотам изкусни, та да могат да построят тоя замък така, че да отговаря на твоето величие и желание.
Лицето на краля се помрачи.
— А не възстанови ли бляскаво самият ти — запита той — и в твърде кратко време един голям дом?
— Аз повиках мюсюлмански строители и занаятчии, господарю — каза с деловито спокойствие дон Йеуда.
Настъпи неловко мълчание. Християнският свят бе потеглил на свещена война срещу неверниците. Подобаваше ли на един християнски крал да вика мюсюлмански майстори? И щяха ли да се съгласят
