моята помощ.
Лицето на старейшината стана зло, върху него се изписа ужас.
„Тоя Йеуда — помисли си горчиво той — пет пари не дава какво плащаме ние, останалите. Прибира дела си, тоя лихварин, а нас оставя на произвола!“
Дон Йеуда отгатна съвсем точно мислите на своя гост.
— Не ми хленчи за парите, господарю и учителю мой Ефраим — постави го намясто той. — Вие достатъчно печелите от неутралитета на Кастилия. Отдавна трябваше самият аз да ви поискам Саладиновия десятък. Не става въпрос за парите. Има нещо по-важно.
Огромната сума, която трябваше да заплати неговата алхама, бе накарала старейшината Ефраим да забрави всички други грижи; сега, след като Йеуда тъй грубо го беше разтърсил, той не можеше повече да затваря очи пред далеч по-страшната опасност. Саладиновият десятък бе данък, който следваше да се плаща на църквата, не на краля. Още когато се бе поставил въпросът да се повишат данъците на християните, архиепископът бе предявил като свое право събирането на Саладиновия десятък и короната се беше видяла принудена да се съгласи на известни отстъпки. По отношение на евреите дон Мартин щеше да отстоява още по-решително привилегията си; но успееше ли да се наложи, тогава с независимостта на алхамата бе свършено.
И сега дон Йеуда обясни това на дон Ефраим без всякакви заобикалки.
— Ти сам знаеш толкова добре, колкото и аз за какво се отнася — каза той. — Между нас и краля не бива да се вмъква никакво междинно звено. Трябва да останем независими, както е писано в древните книги. Трябва да запазим самоуправлението си и нашето собствено съдопроизводство, както грандовете. Кралят трябва да получи правото, аз трябва да получа правото да събирам тоя данък, а не дон Мартин. Към това ще насоча усилията си, само към това. И ако успея, ако то не ви струва друго освен пари, тогава пейте и славете господа бога!
Атакуван така сурово, дон Ефраим се съгласяваше в себе си с Йеуда. Възхищаваше се дори, че той толкова бързо и ясно бе схванал къде се крие главната опасност. Ала не искаше да даде израз на своето неволно възхищение. А и твърде много го болеше за парите. Той седеше, чувствуваше се неудобно, зъзнеше, потриваше дланта на едната си ръка с ноктите на другата и продължаваше да негодува:
— Твоят братовчед дон Йосеф е издействувал евреите от Сарагоса да плащат само половината от десятъка.
— Може би моят братовчед е по-способен от мен — отвърна сухо Йеуда. — Във всеки случай сигурно е едно: срещу него няма противиш като архиепископа дон Мартин.
Той се разгорещи:
— Нима все още не искащ да проумееш? Аз бих бил доволен, ако тоя път архиепископът не ни надене хомота. Затова на драго сърце бих плащал изцяло десятъка на краля, и тлъст десятък ще бъде той, дон Ефраим, можеш да бъдеш сигурен. Според мен си струва да се плаща заради самоуправлението на алхамата.
Той говореше с неочаквано вълнение, дори се объркваше и фъфлеше.
— Знам, че си наш приятел — побърза да отговори дон Ефраим. — Но суров приятел си ти.
След като получи почтителния отказ на дон Ефраим, архиепископът не отправи повторно напомняне към алхамата. Но замина за Бургос очевидно за да настоява пред краля да го упълномощи за действия против евреите.
Йеуда се опасяваше, че той може да успее. Алфонсо и Леонор бяха благочестиви, неутралитетът на Кастилия тежеше на съвестта им като камък, дон Мартин можеше да се позове на недвусмисления едикт на папата и да им внуши да не трупат грях върху тях. Йеуда се питаше дали няма да е добре сам да замине за Бургос. Възпря го само съображението на стария Муса, че тъкмо чрез „действие“ би могъл да провали всичко.
За него бе истинско небесно знамение, когато получи заповедта на краля да се яви в Бургос.
Архиепископът действително беше притиснал здраво краля. Позоваваше се на цяла редица укази на светия престол и на послания от най-високи църковни авторитети. Нали евреите отговорили на Пилат: „Нека кръвта на Христос падне върху нас и върху нашите деца!“ Нима с това те не са се осъдили сами? Тогава бог ги обрекъл на вечно робство и дългът повелявал на християнските владетели да държат превити вратовете на прокълнатите.
— А ти, дон Алфонсо — извика той, — през цялото си властвуване си галил и глезил евреите. И сега, в тия тежки времена, когато гробът на Спасителя отново падна в ръцете на обрязаните антихристи и папският едикт недвусмислено задължава всички, следователно и евреите, да плащат Саладиновия десятък, ти отказваш да изпълниш тая повеля и създаваш привилегии за неверниците пред твоите вярващи поданици.
Увещанията на архиепископа разколебаха краля. Той обеща:
— Добре, дон Мартин. И моите евреи ще плащат Саладиновия десятък.
Дон Мартин ликуваше:
— Веднага ще обявя данъка.
Но Алфонсо не беше вложил в думите си тоя смисъл. Папата имаше право да иска от краля да събира десятъка, прав бе също да иска този данък да се употребява за военни цели; но самото събиране и подробностите около използуването на сумите оставаше негово, кралско право. Стар беше тоя спор, възобновиха го още при първото обявяване на Саладиновия десятък; и макар да ценеше архиепископа като свой верен приятел и рицар, кралят не беше склонен да му отстъпи.
— Прости, дон Мартин — каза той, — това не влиза в твоите задължения.
И тъй като архиепископът възмутено подскочи, той го успокои:
— Ти не си алчен за пари, не съм алчен и аз. Ние сме християнски рицари. Ние взимаме плячка от врага, но не се караме с приятелите си за парични дела. Нека и този път предоставим на юристите и на репозитариите да решават.
— Значи ли това — запита подозрително и предизвикателно дон Мартин, — че ти смяташ да предоставиш не другиму, а на твоя евреин да решава как да приложи едикта на светия отец?
— Добро съвпадение е — отвърна Алфонсо, — че — дон Йеуда вече е тръгнал насам. Ще взема, разбира се, и неговото мнение.
Сега вече архиепископът избухна:
— Ти искаш да се допитваш до двукратния вероотстъпник? До пратеника на дявола? Да не мислиш, че той ще ти даде съвет във вреда на своя приятел, емира от Севиля? Кой ти гарантира, че той и днес не съзаклятничи с него? Още фараонът е казал: „Ако избухне война, евреите ще държат страната на нашите врагове.“
Дон Алфонсо се стараеше да остане спокоен:
— Този ескривано ми служи добре — каза той, — по-добре, отколкото който и да било друг преди него. В стопанството на моето кралство сега цари повече ред и по-малко потисничество. Ти си несправедлив към тоя човек, дон Мартин.
Топлотата, с която кралят се застъпваше за евреина, уплаши архиепископа.
— Ето, сега вече се вижда — каза той по-скоро угрижен, отколкото разгневен, — че светият отец е имал пълно право, когато предупреждаваше християнските владетели да не взимат за съветници евреи.
И той цитира посланието на папата:
— „Пазете се, владетели християнски! Ако приемете милостиво евреите твърде близо до себе си, те ще ви се отблагодарят според пословицата: mus in pera, serpens in gremoio et ig nisin sinu — като мишка в чувала, като змия в пазвата и въглен в ръкава.“
И печално заключи:
— Тоя човек заплашително се е доближил до теб, дон Алфонсо, вгризал се е като червей в сърцето та!
Болката на приятеля трогна краля.
— Не мисли — каза той, — че искам да лиша църквата от онова, което й се пада по право. Ще преценя и твоите, и неговите основания и ако доводите му не се окажат много важни, много убедителни и безкористни, ще послушам теб.
Архиепископът остана мрачен и угрижен.
