мюсюлманите да строят замък на един християнски крал?
Дон Алфонсо огледа лицата около себе си. По тях бе изписано очакване, не насмешка. Нямаше насмешка и в лицето на еврейката. Но дали в душата си тя не мислеше дръзко и нагло, че той, Алфонсо, умее да строи само своите стари, мрачни крепости. Та нима Кралят на Толедо и на Кастилия не можеше да осъществи нещо толкова незначително като възстановяването на един летен замък?
— Тогава повикай мюсюлмански строители — разпореди се той все така, сякаш между другото. И нетърпеливо приключи: — Желая да изградя отново Ла Галиана.
— Щом като заповядваш така, господарю — отвърна дон Йеуда, — ще натоваря моя Ибн Омар да повика хора, каквито ти трябват. Той е опитен в тия неща.
— Хубаво! — каза кралят. — Гледай всичко да стане бързо.
И заповяда:
— Потегляме, сеньори!
С Рахел той дори не бе проговорил — нито през време на разходката, нито през време на обеда.
Шеста глава
Все повече се засилваше копнежът на дон Алфонсо за присъствието на доня Леонор, което му носеше успокоение. Освен това нейната бременност се беше оказала тежка, раждането се очакваше след шест- седем недели; не биваше да я оставя повече сама. Изпрати й вест, че ще пристигне в Бургос.
Доня Леонор не му се сърдеше, загдето се бе отделил от нея толкова дълго време. Тя съчувствуваше на мъката му от принудителното бездействие, много добре разбираше, че той се стреми да избегне срещите с мъжете, които, потеглили към светата земя, се отбиваха в двореца й; високо оцени постъпката му, че все пак идваше.
Показа му колко дълбоко го разбираше. Макар това да огорчаваше и нея самата, тя съзнаваше, че Кастилия трябва да остане неутрална. Та нали с очите си бе видяла колко дълбоко бе засегнала обидата сърцето на дон Педро. Знаеше: дори ако противно на всички очаквания се стигнеше до някакъв скърпен съюз с Арагон, силното желание за възмездие у младия крал щеше да поражда постоянни, пагубни търкания за върховното командуване, поражението можеше да се очаква с положителност още отсега.
С красиви слова тя увери Алфонсо, че победата над самия себе си доказва повече мъжество, отколкото най-големият военен подвиг. Пък и навсякъде разбират нещастното стечение на обстоятелствата, което го принуждава към бездействие.
— Както в миналото, и сега ти си първият рицар и герой на Испания, мой Алфонсо — каза му тя, — и целият християнски свят знае, че е така.
Тия нейни думи стоплиха сърцето му. Тя бе неговата кралица и дама. Как бе могъл да издържи толкова дълго в Толедо без нейната утеха, без нейния съвет, без нейните грижи?
И той от своя страна се стараеше да я разбере по-добре. Досега предпочитанията й към нейния Бургос пред неговия Толедо му се бяха стрували само мил каприз на една високопоставена дама: сега разбра, че причината се корени дълбоко в характера й. Израсла в дворците на своя баща Хенри Английски и Елинор дьо Гиен, гдето образоваността и учтивите нрави бяха в разцвет, тя сигурно се чувствуваше изгубена в неговия далечен Толедо. От нейния Бургос, разположен на големия поклоннически път към Сантяго де Компостела, можеше лесно да се поддържа връзка с най-изтънчените дворове на християнския свят; пък и непрекъснато я посещаваха рицари и поети от двора на нейния баща и на доведената й сестра, най- благородната дама в целия християнски свят, принцеса Мария дьо Труа.
Сега вече Алфонсо гледаше с по-други очи и на самия Бургос. Виждаше строгата, горда красота на древния град, който не се бе поддал на арабския дух и се издигаше величествен, високомерен, недостъпен, християнски. Какъв глупак беше той, че макар и само за миг бе допуснал брътвежите на едно глупаво момиче да го накарат да почувствува неприятен своя благороден, рицарски Бургос.
Ядоса се, че бе заповядал да се възстанови Ла Галиана с нейното мюсюлманско великолепие и не спомена нито дума за това пред Леонор. Отначало си беше мислил, че след като възстанови тоя красив замък, разположен сред прохладна околност, ще може да я придума да прекара някога летните седмици в Толедо. Сега знаеше, Ла Галиана нямаше да й допадне; тя обичаше сдържаното, здравото, сериозното, а не изнежено-пищното, игривото и неясното.
През тия седмици той се стараеше да угоди във всичко на доня Леонор. Тъй като състоянието й не допускаше да ходи на езда и на лов, и той се отказваше от тия удоволствия и повечето време оставаше в замъка. Занимаваше се и повече от преди с децата си, най-вече с инфантата Беренгария. Девойката бе израсла висока, лицето й не беше красиво, но смело. Наследила бе от майка си интереса към света и към хората, а също и амбициозността — много четеше и учеше. Явно й правеше удоволствие, че сега баща й се занимава повече с нея, но при все това си оставаше мълчалива и затворена. Алфонсо не можа да се сближи с дъщеря си.
Доня Леонор се бе примирила с мисълта, че няма да роди престолонаследник. Но има си и добри страни, казваше усмихнато тя, ако и четвъртото й дете излезе дъщеря. Защото тогава бъдещият съпруг на Беренгария ще може, тъй да се каже, със сигурност да разчита на Кастилската корона и следователно да бъде верен съюзник на страната. Тя все още хранеше надежди, че въпреки всичко дон Педро можеше да бъде спечелен за един искрен съюз и се канеше веднага след раждането да замине за Сарагоса, за да се заеме отново със сватовството.
И през тоя трети кръстоносен поход християнските войски напредваха много бавно, тяхното „велико придвижване“ на Изток засега беше стигнало само до Сицилия. Така че ако примиряването с Арагон веднъж се осъществеше, имаше изгледи Алфонсо все пак да успее да вземе участие в свещената война.
Засега доня Леонор му измисляше всякакви занимания, за да съкрати мудното време на чакането.
Ето например рицарския орден Калатрава. Това основно ядро на кастилската войска бе подчинено на краля само през време на война; в мирно време великият магистър се ползуваше едва ли не с пълна независимост. Свещената война даваше на дон Алфонсо благовиден предлог да настоява за промяна в това отношение. Доня Леонор предложи на Алфонсо да отиде до Калатрава, да направи на ордена паричен дар за изграждане на крепостните стени и за въоръжаване на рицарите и да уговори с великия магистър дон Нуньо Перес — човек, който живееше като монах, но твърде много разбираше от военни дела, как ще бъдат преустроени правилата и дисциплината в ордена.
Освен това съществуваше и въпросът за пленниците, попаднали в ръцете на султан Саладин при борбата за свещения град. Папата настойчиво увещаваше целия християнски свят тия пленници да бъдат откупени. Но свещената война поглъщаше огромни суми, християнските владетели все обещаваха и все отлагаха, срокът изтичаше. Султанът бе определил откуп десет златни крони за мъж, пет — за жена и една — за дете. Цената бе висока, но все пак не извънмерно. Доня Леонор посъветва Алфонсо да откупи много голям брой пленници. По този начин той щеше да покаже на света, че не отстъпва никому в горещия стремеж да помогне на светото дело.
Тези планове допадаха много на дон Алфонсо. Но за да ги осъществи, му трябваха пари, Той повика Йеуда в Бургос.
А в това време същият тоя дон Йеуда си бе останал в Толедо, в своя хубав кастильо Ибн Езра. И докато цял свят воюваше, неговият Сефарад се наслаждаваше на мира и както търговията на страната, тъй и неговите собствени сделки процъфтяваха.
Ала нова, тежка грижа се беше промъкнала в сърцето му, грижата за еврейството в Толедо и в цяла Кастилия.
Съгласно недвусмисления указ на папата Саладиновият десятък трябваше да се плаща от
Дон Ефраим донесе на Йеуда писмото на архиепископа. Тонът бе остър, заплашителен, Йеуда го прочете. Отдавна беше очаквал това искане от страна на дон Мартин.
— Алхамата — каза с писклив глас дон Ефраим — ще се разори, ако освен останалите данъци трябва да плаща и Саладиновия десятък.
— Ако искате да се измъкнете и да не плащате — отвърна направо Йеуда, — тогава не разчитайте на
