— Нима не беше достатъчно — припомни му той, — че заради твоите грехове бог те обрече на бездействие сега, когато целият християнски свят се сражава? Не трупай нови грехове върху старите! Не позволявай, заклинам те, в твоето кралство неверниците да се гаврят с едикта на светия отец!
Дон Алфонсо стисна ръката му.
— Благодаря ти за предупреждението! — каза му той. — Ще си спомня за него, когато оня се опита да ме убеди с хитрите си брътвежи.
През цялото време, докато чакаше Йеуда, думите на дон Мартин не излизаха от ума му. Архиепископът имаше право: твърде близо до себе си беше допуснал евреина. Отнасял се беше с него не като към човек, с когото е принуден от немай-къде да прави сделки, а като към приятел. Беше гостувал в дома му, бе взел сина му за свой паж, беше любезничил с дъщеря му и бе допуснал присмехът и високомерието на това момиче да го накарат да възстанови ислямския летен дворец. Но когато човек прибере змия в пазвата си, тя го ухапва. Може би дори вече го беше ухапала.
Няма да позволи на тоя евреин да го впримчва повече в мрежите си. Йеуда ще трябва да отговаря защо не е изискал още от алхамата Саладиновия десятък. И ако няма никакви основателни и убедителни доводи, тогава дон Алфонсо ще предостави евреите на дон Мартин. Нека да не вирят прекалено дръзко глава тия неверници!
Но бива ли да предава на църквата своето право на владение над евреите, своето Patrimonio real? Никой от неговите предци не бе позволил някому да посегне на това право.
Зае се да прегледа докладите за финансовото положение на кралството. Бяха благоприятни, повече от благоприятни. Добре му служеше тоя човек, това не можеше да се отрече. Но той, Алфонсо, ще запази в сърцето си предупреждението на архиепископа; няма да позволи никому да го надхитря.
Най-напред ще поиска от евреина огромна сума за Калатрава и за откупването на пленниците. Отговорът на евреина още на тоя въпрос ще му покаже дали той поставя на първо място интересите на короната и на кралството, или своите собствени интереси и тия на своето еврейство.
Изпълнен с нетърпеливо очакване, той прие Йеуда.
Самият Йеуда бе неспокоен и напрегнат. Безкрайно много неща зависеха от тоя разговор с краля; трябваше да бъде предпазлив.
Най-напред той подробно докладва за стопанското положение. Разказа за забележителните успехи, а не забрави и по-дребните постижения, които според него Щяха да зарадват краля. Разказа му за големия конезавод; шестдесет породисти коня от мюсюлманска Андалусия и от Африка се намираха на път за Кастилия наети бяха трима извънредно опитни конегледачи. Докладва и за кастилската монетарница; сечаха се все по-големи количества златни мараведи и макар че изображението на дон Алфонсо като всяко човешко изображение дразнело последователите на Пророка, вече и в ислямските страни се разпространявали златните монети, носещи образа на дон Алфонсо и герба на неговата мощ. А кралицата може би ще се зарадва като научи, че не е твърде далечно времето, когато ще може да носи дрехи, изтъкани от кастилска коприна.
Кралят слушаше внимателно и изглеждаше доволен. Но той си спомни за своето намерение да не позволява на евреина да става много дързък.
— Това звучи отрадно — рече той, за да продължи веднага след това с язвителна любезност: — Значи, сега най-сетне разполагаме и с пари да тръгнем на поход срещу нашите мюсюлмани.
Тази тъй малка благодарност разочарова дон Йеуда, но той отвърна спокойно:
— Наистина се приближаваме към целта по-бързо, отколкото се надявах. И колкото по-дълго запазиш мира, господарю, толкова по-добри ще бъдат за теб възможностите да създадеш войска, достатъчно многобройна и силна, за да осигури победата ти.
Дон Алфонсо продължи да задава своите въпроси със същата лукава любезност:
— Щом смяташ, че все още трябва да забраняваш участието ми в свещената война, то ще ми поставиш ли на разположение поне пари, за да покажа пред християнския свят добрата си воля?
— Благоволи, господарю — отвърна дон Йеуда, — да изкажеш по-ясно мисълта си пред твоя недосетлив служител.
— Аз и доня Леонор решихме — обясни му Алфонсо — да откупим от Саладин пленници, много пленници.
И той назова по-голямо число от онова, което беше възнамерява да иска:
— Хиляда мъже, хиляда жени, хиляда деца.
Йеуда изглеждаше смутен и Алфонсо мислеше вече:
„Пипнах го? Сега ще покаже истинското си лице тая лисица.“
Ала Йеуда отговори:
— Шестнадесет хиляди златни мараведи са твърде много пари. Никой друг владетел на тоя полуостров не би могъл да отпусне за една благочестива, безкористна цел такава сума. Ти можеш, господарю.
Недоумявайки дали да се радва, или да се сърди, Алфонсо продължи:
— Освен това желая да направя дарение на калатравския орден и тоя дар не бива да бъде скъпернически.
Сега вече Йеуда наистина се смути. Но веднага си каза, че кралят навярно желае да получи от небето опрощение за своя неутралитет в свещената война и че е по-добре да го стори по тоя начин, отколкото като предостави Саладиновия десятък на архиепископа.
— Каква сума си предвидил, господарю? — запита той.
— Бих желал да, чуя твоето мнение — настоя Алфонсо.
Йеуда предложи:
— Би ли било достатъчно, ако на Калатрава отпуснеш същата сума, както и на Аларкос: четири хиляди златни мараведи?
— Ти се шегуваш, драги мой! — каза любезно кралят. — Та аз няма да подхвърлям на моите най-добри рицари подаяния като на просяци. Отбележи си, че дарението ще възлиза на осем хиляди мараведи.
Този път лицето на дон Йеуда неволно се смръщи. Ала той се поклони без каквото и да било възражение и каза:
— В този миг, господарю, ти подари за благочестиви цели двайсет и четири хиляди златни мараведи. Бог положително ще те възнагради за това.
И успял вече да се опомни, бодро продължи:
— Аз и бездруго очаквах, че божията милост ще бъде с теб и предварително подготвих всичко.
Кралят удивен го погледна.
— Тъй като разчитам, че бог ще възнагради заслугите ти и ще те дари с престолонаследник, то наредих — поясни Йеуда — на моите репозитарии да ревизира списъка на даровете за кръщението.
Защото в древните книги беше предвидено, че по случай рождението на първия си син кралят има право да поиска от всеки свой васал добавъчна вноска за достойното възпитаване на престолонаследника, и тия суми обикновено бяха значителни.
Точно както доня Леонор и дон Алфонсо вече беше изгубил надеждата да има престолонаследник; обстоятелството, че неговият ескривано разчиташе на щастието му, го зарадва. Оживен, с едва забележима, смутена усмивка той каза:
— Ти наистина си предвидлив човек.
И тъй като евреинът без колебание бе поставил на негово разположение исканата сума, той вече се готвеше — както и бе намислил — да повери събирането на десятъка нему, а не на дон Мартин.
Но не се ли беше измъкнал евреинът, без да спомене нито думичка за Саладиновия десятък на алхамата?
— Какво става впрочем с вашия Саладинов десятък? — викна му той сърдито, без всякакъв преход. — Казват ми, че сте искали да измамите църквата. Няма да допусна такова нещо, тук сте си направили криво сметката.
Това внезапно, раздразнително нападение наруши равновесието на Йеуда. Но той си даде сметка, че сега съдбата на сефарадските евреи зависи от неговия език, овладя се, наложи си да действува с хладнокръвен разум и със спокойствие.
— Наклеветили са ни, господарю — отвърна той. — Аз отдавна съм включил в сметките си Саладиновия
