Преплитането на тия песни, легенди и романси на людете, които се възхищаваха от нея, и яростните, изпълнени с проклятия стихове и разкази на нейните врагове най-вече бе допринесло да се превърне образът на Елинор дьо Гиен в нещо нереално, в образ от най-далечна земя или дори от друго столетие; и даже сега, когато тя влизаше в града Бургос съвършено реална и осезаема, от плът и кръв, заобиколена от своите рицари, дами, наемници, коне, кучета, соколи и богатства, на мнозина от кастилските и арагонски благородници се струваше, че тя язди, окръжена от златист облак. Колко празно и нищожно им се виждаше тяхното настоящо съществуване, щом го сравняха с миналото на тая велика жена. Сияйно се издигаше пред очите им всичко, което бяха чували за втория кръстоносен поход, който всъщност бе поход на кралица Елинор. Тогава рицари и крале не се уповаваха като търгаши на военното надмощие, зад борбата не се криеше алчност за пари и хитра пресметливост, обратното, тя се водеше съгласно строги, благородни правила, от чиста любов към борбата, и битките представляваха всъщност турнири, благородни игри на живот и смърт.
В продължение на четиридесет дни васалът бе задължен да служи на своя сеньор, в продължение на четиридесет дни той се сражаваше и ако до четиридесетия ден не превземеха замъка, рицарят си отиваше дори ако бе сигурно, че на четиридесет и първия ден крепостта ще падне. По онова време нямаше рутиери, нямаше наемници от простолюдието, които не познават изискания живот и се сражават само за победата. По онова време се проявяваше куртоазия и спрямо врага, дори спрямо неверника, привързан към друг бог. Халифът, който обсаждаше, учтиво бе изпратил на обсадената християнска кралица Урака своя придворен лекар, за да облекчи болестта и. И войната се водеше само от понеделник до четвъртък; в петък, събота и неделя имаше примирие, та всеки — бил той мюсюлманин, евреин или християнин — да може спокойно да отпразнува своя ден, отреден за почивка.
Сега — тъй вярваха арагонските и кастилските благородници — пак ще настъпи подобно велико време. Вторият кръстоносен поход бе воден в духа на благородната дама Елинор; пак в неин дух ще се води сега светената война тук, на Полуострова, и те, испанските благородници, ще имат възможност да се проявят като достойни наследници на рицарите на крал Артур и на Карл Велики.
Младият крал дон Педро сякаш не стъпваше на земята. С каква милост го беше дарил бог, давайки му възможност да направи своя кралица една внучка на тая славна владетелка. Той ще потегли на война с блаженството на християнския рицар, освободен от злобата и мисълта за отмъщение към дон Алфонсо.
Чарът на прочутата стара кралица завладя и оръженосеца Аласар. В Толедо той беше чувствувал по- някога ехидни погледи зад гърба си, а когато кралят го взе и в Бургос, се бе опасявал, че доня Леонор ще му отмъсти заради неговото опасно родство. Ала тя сякаш бе изтъкана от благосклонност и ласкавост, кралят се държеше с него като с по-млад брат, а в присъствен то на великата дама Елинор у младия Аласар се разсеяха и последните опасения. Благородните дами го намериха достоен да бъде оръженосец на краля дон Алфонсо, той бе приет в християнския свят на рицарството.
Целият град Бургос празнуваше посещението на старата кралица. Хиляди бяха дошли, за да участвуват в тържеството или пък да извлекат изгода от празничното събиране на толкова хора. Гостилничари отваряха временни павилиони, търговци предлагаха скъпи вина и подправки. По откритите сводове и аркади,
А при двора на камерерите се падна тежката задача да подслонят и угостят както подобава гостите, които идваха от цяла Кастилия и Арагон, за да присъствуват на сватбата на дон Педро и инфантата и да засвидетелствуват дължимата почит на старата кралица. Много от тия прелати, барони и висши съветници водеха със себе си прислуга, ловци, коняри. Освен това, като на всеки празник, явиха се и рицари, търсещи приключения, бедни, млади благородници, които се надяваха да спечелят на турнирите пари и слава. Не липсваха и трубадури, трувери, контьори; те знаеха, че винаги са добре дошли при доня Леонор и при благородната дама Елинор.
Старата кралица не почива много дълго след трудното пътешествие, още на втория ден тя устрои прием в голямата зала на замъка. Седеше при светлината на много свещи на естрадата, на високо кресло, стройно, както подобава на високопоставена дама. Бе понапълняла малко, понякога дишането й се затрудняваше, принудена бе с усилие да сподавя кашлицата си, а изпод пудрата и червилото, които в течение на часовете постепенно се поорониха, изпъкна едно старческо лице; но нейните необикновено сини, светли очи гледаха хладно и бистро и тя неуморно участвуваше в общия разговор със силни, добре обмислени, приветливи думи.
Старият арагонски граф Рамон Барбастро, взел участие навремето в свещената война на Елинор, говореше с копнеж за ония великолепни години и се оплакваше от тъжната невзрачност на новото време. Войната била изгубила благородството си, подготвяла се в съветите и се водела по-скоро с перо, отколкото с меч. Не храбростта на рицарите, а броят на наемниците решавал изхода на битката.
Елинор възрази, че и по времето, когато тя и благородният дон Рамон били млади, войната не представлявала само бляскава и великолепна игра.
— Като си поразмисля по-добре — рече тя, — всъщност големите битки и пирове, които стопляха сърцата, бяха изключение, а правилото бяха дребните несгоди: преходите през безкрайни, непознати, опасни местности, гдето няма дори път, изранените нозе, прегрятата кръв, ужасната жажда, безсънните нощи с отровните комари и нетърпимите бълхи и въшки. И най-лошото:
Тя видя разочарованието, изписано по лицата на нейните слушатели, и усмихнато и вещо разкраси мрачната картина:
— Разбира се — каза тя, — толкова по-богата бе сетне наградата: необузданата наслада от битката, пировете в завоювания град.
И тя започна да разказва за пировете в източните страни, как християнското великолепие при тях се съчетавало с мюсюлманското и как между песните на трубадурите играели своите танци изкусни арабски танцьорки. Думите се лееха от устата й леко, но още по-красноречиво говореха нейните очи. Старият граф усмихнато си спомни за двамата рицари, които се бяха борили навремето в Антиохия за нейното благоволение, за християнския крал Раймонд и за принц Саладин, племенник и посланик на султана.
— И особен чар на тия пирове придаваше обстоятелството — приключи старата кралица с копнеж своите спомени, — че ние ги празнувахме между битките. Вчера някои бяха избягнали блажената смърт, утре може би щяха да загинат от тая блажена смърт.
Архиепископ дон Мартин се наслаждаваше с цялото си сърце от вида и думите на благородната дама Елинор. През дългите месеци, когато беше принуден да чака, той бе станал мрачен, изпълван от безсилна ярост; сега, когато тая Дебора, тая Яел разкъсваше и последните пречки за богоугодната война, той цъфтеше от благочестивост и възторг. Ходеше като окрилен; не му пречеха доспехите, които сега винаги носеше тъй, че да се виждат под свещеническите му одежди. Събрал целия си запас от куртоазия, той каза с тромава, гръмка вежливост:
— Величествени подвизи видя светата земя, когато ти отиде там, за да смажеш езичниците, благородна
