дамо, и отново й предстоят щастливи времена сега, когато лъчезарният ти син е тръгнал нататък. Преплитайки се с твоята, славата на твоя Ричард вече изпълва със страх мюсюлманите. Получих достоверни сведения от един мой приятел, епископа на Тир. Майките в арабските страни вече плашат децата си, когато не слушат: „Мълчи, немирнико, инак крал Ричард, Мел ек Рик, ще дойде и ще те вземе!“
Елинор не прикри радостта си от тази похвала на нейния любимец Ричард.
— Той наистина е голям воин — съгласи се тя. Истински Miles Christianus. Но няма да му е лесно на Изток — продължи кралицата с оная откровеност, която можеше да си позволи само тя. — Имам предвид не врага, не султана, а съюзника на моя Ричард, нашия мил роднина — най-християнския крал на Франкия. Той, нашият добър Филип Август, не обича блясъка и насладите, стреми се войната да му излезе колкото може по-евтина, казано направо, той е малко стипцав. Искал сега да забрани на рицарите да водят със себе си дами и трубадури. В това отношение няма да му провърви с моя Ричард. Той обича пищността и глъчката, наследил го е от баща си, може би донякъде и от майка си. Пък и може ли кръстоносен поход без дами и трубадури? Поне в едно отношение вие на Полуострова сте по-добре от нас — обърна се тя към Алфонсо и Педро. — Няма нужда да пътувате дълго и отегчително през морето, докато стигнете до врага, не сте принудени да водите стотици заплетени преговори с вероломните гърци и останалата християнска паплач. Врагът и плячката са до вас, достатъчно е да протегнете ръка и ще ги стигнете: Кордова, Севиля, Гранада.
Пред очите на всички присъствуващи изпъкнаха съблазнителните видения на тия великолепни градове, на богатата плячка. А в ума на архиепископ дон Мартин имената на мюсюлманските градове Кордова, Севиля, Гранада ликуващо се сляха с думите от евангелието: „Не мир ви нося, аз, а меч, ???? ????????“.
Доня Леонор благодареше от цяло сърце на небето за пристигането на Елинор. Тя се бе възхищавала от държавническата мъдрост на баща си, от неговия военен гений, дори му беше завиждала малко за безогледността, с която се отдаваше на страстите си. От майка си обаче не само се възхищаваше, обичаше я и често бе измъчвана от мисълта, че тая жена, жадуваща непрекъснато за нова деятелност, е затворена зад дебели зидове. Когато разпътното любовно помрачение бе обзело Алфонсо, тя пламенно бе копняла да изплаче болката си пред Елинор — като дъщеря пред своята майка, като кралица на кралица, като оскърбена жена пред оскърбена жена — и да поиска съвет от нея. Вярно бе, че сега Алфонсо се беше върнал при нея, въодушевен от предстоящия поход, и като че беше забравил наистина еврейката. Но при все че Леонор искрено се стремеше да прости на Алфонсо измамата и измяната, горчивият опит, прозрението и разочарованието се бяха врязали прекалено дълбоко в нея, за да може да повярва направо в неговата нова привързаност. И тя бе щастлива, че ще може да поговори с майка си за своите надежди и опасения.
Когато Елинор слезе от коня, когато Леонор целуна ръката й, когато старческите устни на майка й докоснаха нейните млади устни — тя осезаемо почувствува дълбокото сродство. И изведнъж пред нея изпъкна ярко и сурово всичко отдавна минало, хора и събития, които беше виждала и преживяла като дете в Домфрон или в пищния дворец на майка си в Поатие, или пък в манастира „Фонтеврол“, гдето беше живяла твърде весело и получила твърде светско възпитание. Ето я например нейната придворна учителка, благородната дама Агнес дьо Фронзак. Леонор настойчиво я бе молила да й разкаже за любовниците на баща й Хенри и в края на краищата дамата Агнес беше отстъпила; а сетне детето Леонор бе поискало да изгонят тая дама Агнес, защото не проявила достатъчно почтителност към нея, принцеса Леонор.
И сякаш видя пред себе си с необичайна яснота и онази статуя на свети Георг в замъка Домфрон. Огрееха ли го вечерните лъчи на слънцето, той изглеждаше особено страшен и неведнъж Леонор се бе плашила от него. Но още повече го беше обичала; добре бе да знаещ, че се намираш под закрилата на толкова силен светия особено когато баща й толкова рядко бе там. За самата себе си тя бе превърнала свети Георг в плът и кръв, за себе си тя бе успяла да го изведе от света на своето детство и ето, той стоеше до нея и се казваше Алфонсо. Те, евреите, или сатаната, или както и да се наричаха, бяха поискали да й го откраднат. Ала тя не беше допуснала да й го откраднат. Още не бе напълно сигурна, още работеха враговете, но ето, той беше при нея, до нея, а сега беше тук и майка й и с нейна помощ тя ще прогони еврейката завинаги.
И все пак изтече известно време, докато успя да поговори с майка си за това. Суетенето около пристигането и настаняването, тържественият прием и другите дворцови формалности погълнаха изцяло първите два дни. Най-сетне, на третия ден, по време на едно голямо събрание кралица Елинор внезапно заяви, че сега би желала да остане за малко насаме с дъщеря си и бе всякакви заобикалки отпрати всички останали.
Когато останаха сами, тя накара доня Леонор да седне насреща й, под ярката светлина на слънцето, и изпитателно я огледа. Яркосините й очи спокойно се взряха в зелените очи на дъщеря й и прочетоха немия въпрос в тях. Сега, под яркото слънце, на Леонор се стори, че майка й изглежда по-възрастна и с по- загрубели черти, отколкото й се бе видяла отначало, но и по-величествена, точно като родоначалница на нейния кралски род. Мислено тя се прекланяше пред нея с любов и благоговение и реши да послуша сляпо съветите й.
След известно време старата кралица одобрително каза на младата:
— Добре си се запазила.
И веднага след това започнаха да говорят по държавни и семейни въпроси. Тя бе дошла не само за да види дъщеря си, а преди всичко, за да ожени още една от своите кастилски внучки.
— Предполагам, че няма да останеш недоволна от мястото, което съм й избрала — каза тя. — Престолонаследникът на тоя Филип Август е много мило момче и за щастие не прилича на баща си. Никак не беше леко да се спазариш с франкския крал относно брачните договори, трябва да го призная. Той се смята за голям владетел, мечтае да стане втори Шарл Велики, но тъкмо величие му липсва, разбира само от адвокатски увъртания; а с тях не може да се изгради империя. Все пак той ми създаде много работа, хитър е и умее да усуква нещата като евреин. В края на краищата принудих се да му отстъпя графството Еврьо, а също и Вексен, а това е хубаво кътче от моята Нормандия, трябваше освен това да прибавя и тридесет хиляди дуката. Всичко излиза от моя джоб, детето ми, ти няма да плащаш нищо и за тебе са само изгодите. Ще станеш тъща на франкския крал, брат ти владее земите, които се намират между твоята Испания и франкското кралство на дъщеря ти. И ще дойде време, когато ти, стига да поискаш, ще можеш да разполагаш с една значителна част от света.
Затаила дъх, доня Леонор слушаше как майка й, сякаш говореше за нещо съвсем незначително, разгръщаше пред нея планове за бъдещето с широта и с размах. Ясно беше за Леонор, че отстъпвайки нормандските графства, майка и бе целила преди всичко да осигури своето собствено кралство от нападенията на опасния Филип Август, докато любимият й син Ричард воюва на Изток. Но каквито и причини да се криеха зад тоя брачен договор, тя, Леонор — в това Майка и бе безусловно права, — имаше изгода от него: този брак разкриваше пред нея примамливия път към могъществото.
Беше си въобразявала, че е голяма държавница, далеч по-способна от своя Алфонсо, защото упорито работеше за обединението между Кастилия и Арагон. Ала мечтите й никога не се бяха прехвърляли отвъд Пиренеите. Колко жалки и нищожни й изглеждаха сега тия нейни стремежи в сравнение с държавническата игра на майка й. За нея страните, като се почне от западния свят и се стигне до земите далече на изток — Ирландия, Шотландия, Навара, Сицилия и кралството Ерусалим, — не бяха повече от обикновени пионки. Нейната шахматна дъска беше светът.
— Огледах дъщерите ти, скъпа моя — казава сега Елинор. — И двете изглеждат добре, както и по- голямата с грозното име — Урака ли се казваше? — тъй и по-малката. Още не съм решила коя от двете да изберем. През някой от следните дни ще ми ги представиш при тържествена церемония. Ще трябва да поканим за тогава и епископа на Бове като представител на Филип Август и неговия престолонаследник; но това е чиста формалност.
Всички тия думи на майка й вълнуваха живо Леонор, ала дълбоко в сърцето й пламтеше и я изгаряше желанието да чуе какво ще каже тя за Алфонсо и неговата еврейка.
И ето, тя най-сетне каза:
— До мен, в кулата ми в Солсбъри, стигнаха най-различни слухове за това, което е трябвало да изтърпиш с твоя Алфонсо. Всичко беше много неопределено и редица неща си противоречаха, но все пак можах да сглобя горе-долу историята. Знаеш, че на самата мен не ми липсва опит в това отношение.
