Испанска балада

Тя взе ръката на Леонор между своите длани и сега може би за пръв път думите й изразяваха точно о онова, което чувствуваше.

— На теб мога да го кажа — заговори тя поверително на дъщеря си. — Естествено доволна съм, че моят Хенри намери покой в земята, под хубавия си надгробен надпис:

И със задоволство цитира епитафията:

Крал Хенри Английски бях аз — сред кралете
най-ширни земи и предели владял, —
виж сам ти, човече, с боязън и трепет
как жалък в смъртта е могъщият крал.
Събирах земи и насита не знаех —
в две стъпки на седем побрах се накрая!

— Добре си лежи сега той там в своите „две стъпки на седем“ — продължи Елинор. — И все пак не пожелавам му дано му е лека пръстта. Жал ми е за него. Искала съм да го лиша от живот много пъти; — веднъж едва не ми се удаде — щеше да бъде свършено. Прав беше да ме затвори; и аз на негово място щях да по стъпя така. Много го обичах. Той бе единственият мъж, когото съм обичала. С изключение на един. На двама. Той беше най-умният мъж в християнския свят. Имаше достатъчно разум, за да знае, че от време на време трябва да дава воля на страстите си. Че как ли може да се живее иначе? — добави с мъдра търпимост тя. — От друга страна, права е и моята приятелка, абатката Констанца: да се отдадеш на земна любов, е все едно да лижеш мед от бодил.

Неочаквано доня Леонор запита:

— Мамо, какво да правя с еврейката?

Старата кралица вдигна поглед. Усмихнато, почти добродушно, тя я посъветва:

— Почакай, малка моя дъще, докато назрее времето да я махнеш от пътя си. Много трябваше да страдам аз, защото не умеех да чакам. Навярно той и бездруго ще я забрави през време на войната.

Доня Леонор каза:

— Той има от нея дете, син.

Говореше тихо, безпомощно.

Старата кралица разсъждаваше деловито.

— Аз на твоя място не бих сторила нищо на детето. На незаконнородените си деца те държат повече, отколкото на майките им. Дори моят Ричард не държи бог знае колко на своите наложници, но копелетата си обича. Хенри трябва да е имал цял куп незаконни деца. Знам две от тях — един Уйлямс и един Джофри. Тоя Джофри е честолюбив и очите му все към трона гледат. Трябва да държа здраво юздите му, докато Ричард го няма в страната. Но инак е мил човек и много способен. Направих го епископ на Йорк.

Леонор каза:

— Много страдах. Дано да излезеш права и войната да изхвърли еврейката напълно от кръвта му. Беше ми се заклел в душата си, че ще я изостави, а щом напусна Бургос, веднага се върна бързешком пак при нея.

Елинор рече:

— Нито един мой враг не ми е причинил толкова страдания, колкото баща ти Хенри, и при все това той ме обичаше, а и аз него. Баща ти обичаше синовете си, а те го мразеха, защото той бе по-велик от тях, и той ги разглези, и нему те причиниха повече страдания, отколкото той на мен, и положително повече, отколкото твоят Алфонсо на теб. Той непрекъснато им прощаваше, а те му се надсмиваха и отново се бунтуваха срещу него. На времето, когато живеех още с него, той беше наредил да изпишат фрески по три от стените на спалнята ни в Манчестер. Четвъртата беше оставил празна. Сега, като видях отново Манчестер, беше изписана и четвъртата стена. На фреската е изобразен един голям стар орел с четири орлета. Две от тях разкъсват с клюнове неговите криле, третото е забило нокти в гърдите, а четвъртото е кацнало на шията и се опитва да изкълве очите му.

Тя се закашля; пред Леонор не прикриваше кашлицата, която я мъчеше през последните години. Затвори очи, изведнъж се превърна в старица. Със спуснати клепки и със странно равен глас, сякаш четеше молитва, замислено продължи:

— От Луи имах само дъщери и ми се струваше, че това е нещастие. От Хенри имах синове, но дали беше щастие, не знам. Синовете създават грижи — без значение е дали стават добри или лоши. Никоя майка не би искала те да са благи и мекушави, не бих желала да имам син светец. Но случат ли се герои, тогава удрят наоколо си, както завърнат, а и другите удрят срещу тях и майката ги изгубва. Първите двама ми загинаха, а третото ми птиче, брат ти Ричард, постоянно създава тревоги на сърцето ми. Много мил син е той, но необуздан живот води и няма вече нощ, когато да не будувам от тревоги по него.

Тя се опомни.

— Ела по-близо — рече тя, — съвсем близо!

И с жестока откровеност, съвсем тихо, й заповяда:

— В никакъв случай не бива да предприемаш каквото и да било, преди войната да увлече изцяло Алфонсо. Щом той потегли на бойното поле, стори най-важното. Иди в Толедо, поеми управлението в свои ръце. Мюсюлманите са упорити противници. Алфонсо няма да жъне само победи. Във всяко нещастие се крие и щастие, всяко поражение създава възможности. Тогава генералът хвърля вината върху министъра, епископът — върху генерала, християните — върху евреите.

Всеки смята всички останали за предатели, на мнозина ще се струва, че виновник и предател е евреинът, ескриваното. Ти естествено ще го защищаваш. Ще се преструваш пред Алфонсо и пред целия свят на невинна. Ще се стараеш да удържиш гнева на народа. Но кой е в състояние да стори това? В такива дни е неизбежно насилието да вземе тук-там връх над законността и мнозина загиват — както заподозрените, тъй и близките на заподозрените.

Доня Леонор жадно поглъщаше всяка от тия жестоки думи, произнесени шепнешком.

— Да чакам — каза тя сякаш на себе си, — да чакам…

Не можеше да се разбере роптаеше ли, или пък сама си заповядваше да стори това.

— Да, ще чакаш! — повелително и сурово каза майка й. — Иди в Толедо! — й заповяда още тя. — Верен град е Толедо и там знаят как трябва да се постъпва с враговете. От древни времена владетелите на Толедо са умеели да изчакват нощта, през която да наредят кои глави трябва да паднат. Una Noche Toledana — Толедска нощ — ненапразно казват така дори и у нас. Изчакай и се прикривай добре.

Тя се закашля, тихият, напрегнат шепот я уморяваше. Усмихна се, промени тона, студената ярост на необузданата старица се превърна в куртоазия на благородна дама и от провансалски тя премина на латински.

— Може би — подхвърли леко тя — би трябвало да погледнеш любовната история на твоя Алфонсо и от друга страна. В нея има и нещо добро. Твоят Alfonsus Rex Castiliae е голям рицар, истински Miles Christianus, но струва ми се, че в любовта — не се обиждай, че ти го казвам — не е много пламенен. Всъщност и за тебе самата е щастие, че са го пробудили още в разцвета на мъжките му години. Зарадвах се, като забелязах, че и ти си в състояние да пламтиш. И мисля, че онова, което си преживяла, няма да изпепели скоро.

Дон Алфонсо се чувствуваше добре в столицата на своя баща, в стария, строг замък, изпълнен с ъгли и кътове. Чувствуваше се в пълна хармония с доня Леонор, забравил бе, че изобщо някога е имало разпри помежду им. Отново се превърна в предишния Алфонсо — любезен, великодушен, преливащ от младост.

Галиана беше останала зад гърба му, сред мъглявината на миналото. Не разбираше вече как е могъл да издържи гнилото, пищно спокойствие, царило в нея. Сега той мислеше само за благословената война, която щеше да води. Копнееше за тази война по същия начин, както през горещ ден след уморителен лов се копнее за баня. Роден бе за война, войната бе неговото призвание. Още по-силни импулси му даваше славата на неговия шурей, на крал Ричард, на Мелек Рик. Той, Алфонсо, бе успял да се прослави дори и в малките походи, които му беше дадено да води в миналото. Сега, през голямата война, младата, нежна