го в ловната си свита, водеше приятелски разговори с него.
Бертран имаше дарба да разказва толкова пълнокръвно и ярко за хора и събития, че те оживяваха пред очите на слушателите.
Разказваше например за стария крал Хенри. С думите си той направо рисуваше покойния крал — сивите му, налети с кръв очи, изпъкналите му скули, мощната челюст и малката остра брадичка, ненаситно алчната уста. Почти герой бил този крал Хенри, но не герой в пълния смисъл на думата. Липсвала му истинска щедрост, великодушие, бил свидлив. Накрая Бертран бил изправен пред краля като пленник, нямал никакво оръжие, не разполагал с нищо освен със своето слово, със словото обаче победил победителя — той го пуснал на свобода и възстановил изгорения му замък. Но и в това отношение проявил скъперничество. Защото не бил истински крал, колкото и царствено да се носел. И воювал не от любов към завоеванието, а за да придобие или да запази нещо. Постоянно можело да се види от дребни негови постъпки и жестове, че бил алчен, че бил търгаш на дребно. Издавали го например пръстите му, алчни пръсти, които той никога не можел да спре неподвижни — или ги свивал и отпущал, така че издавали лъжливото му величие, или пък драскал и рисувал. Много обещавал и го изпълнявал, но само отчасти. Бертран го беше нарекъл „Да и не“-и това име щеше да му остане. Докато Бертран разказваше така, пред дон Алфонсо изпъкна бащата на неговата жена — изпъкна по-ясно, отколкото когато го беше виждал със собствените си очи.
— Друг беше моят млад крал Хенри — продължи да разказва Бертран. — „Rassa“ го наричах аз и Rassa си беше. Живееше нашироко, пропиляваше всичко, каквото имаше — богатствата на Шинон, своите рицари и наемници, самия себе си. Великолепен беше той, Rassa си беше и затова бе двойно по-подло от страна на стария крал, дето му отпускаше толкова малко средства. Че защо го беше направил крал, щом ще му забранява да живее кралски? Да, аз го насъсках срещу баща му, а когато той се сдобри с него, насъсках го отново. Разправят, че поради това бил загинал. Никога не съм мислил, че човек може да изпитва такава адска болка, каквато изпитах аз, когато умря моят млад крал. Може би наистина е умрял от моите стихове, но въпреки всичко не се разкайвам.
Той продължи да говори, тихо, несдържано, и сега вече по-скоро на себе си:
— Много жени съм обичал и много жени съм изгубил, и дълбоко скърбях, когато загубех тая или оная. Но истински съм тъгувал само за младия крал. Само него обичах.
И полунапевно и тихо той започна да изговаря стиховете на тъжовната песен, съчинена от него при смъртта на младия крал; казваха, че за никой герой не била съчинявана по-хубава песен, откак Давид оплаквал Йонтан.
— Si tuit li dol e’lh plor e’lh marrimen — пееше той.
Дон Алфонсо гледаше към Бертран, който говореше сякаш на себе си, неспирно, унесено; над тънкия му, силно извит нос, истински ястребов клюн, силно блестяха големите му, пламенни сиви очи. Скръбните стихове, сякаш излизаха от самите дълбини на гръдта му; на Алфонсо се стори, че те възникват сега и кралят бе трогнат, че Бертран открива така сърцето си пред него. Нещо го караше да отвърне на доверието с доверие. Бертран, този истински рицар, имаше дар да облича в слово онова, което объркано, неизказано и направо неизразимо напираше стихийно в човешката гръд; ако изобщо някой бе в състояние да разбере мрачното и смутното, което измъчваше Алфонсо, това беше Бертран.
— Казваш — започна той необичайно колебливо, — че никога не си обичал искрено една жена?
Бертран вдигна поглед.
— Не бих могъл да го кажа толкова кратко и определено — отвърна усмихнато той, — но в тия думи има частица от истината.
— Все пак ти си възпявал жени с великолепни стихове — възрази Алфонсо.
— Разбира се, че съм възпявал — отвърна Бертран. — Мъжът трябва да казва на жената хубави неща, това го изисква куртоазията, а понякога и сърцето. Клел съм се на жените, че ще им смъкна звездите от небето. Но клетвите, дадени през една любовна нощ, важат само до сутринта. Простителен е грехът, ако ги нарушиш, това призна дори моят изповедник. Та нали в края на краищата жената ни е изкусила с ябълката.
Алфонсо прихна, но тутакси продължи да пита:
— И, значи, ти си превъзмогвал винаги любовта? Успявал си да превъзмогнеш любовта към всяка жена?
Старият рицар забеляза напрежението на събеседника си, разбра, че Алфонсо имаше предвид своята любовна история с еврейката, почувствува почти бащинска склонност към младия крал, който, тъй наивно прикрит зад детинското си хитруване, искаше всъщност от него утеха.
— Да, успявах — отвърна той. Погледна го весело и приветливо. — Жени! — продължи той, като махна с ръка високомерно и пренебрежително. — Може да вълнуват кръвта ни, но на душата ни остават чужди. Ще ти кажа нещо, Алфонсо: животът на рицаря е стихийна река — тече и тече, и изтрива с вълните си всичко, което не е проникнало в душата. Образите на ония жени от моите стихове отдавна са изтрити, те са празни спомени, потънали в мъгла. Друго нещо е хубавата битка.
Дълго още я чувствуваш, споменът за нея те стопля, дава ти сили. Битките, в които съм взел участие, запазиха млад духа ми…
Той се засмя шеговито, гордо.
— … А и тялото. Ей сега ще видиш какво искам да кажа — добави весело и тайнствено той.
Повика своя оръженосец Папиол, който едва ли бе по-млад от рицаря, но с не по-малко стегната стойка от него. И поглеждайки шеговито краля със страстните си, пламтящи, дълбоко хлътнали очи, заповяда:
— Хайде, Папиол, моето момче! Изпей ни кой е млад и кой — стар!
И акомпанирайки си на малката арфа, Папиол запя дръзката, бойка песен:
Ала необузданият живот все пак бе сложил отпечатъка си върху Бертран и макар че той се държеше наперено и високомерно и почти винаги се движеше с дрънчащите си доспехи, трудно му се удаваше да прикрие, че тялото под тия доспехи вече е хилаво. И може би мнозина биха се усмихнали подигравателно на
