позастарелия рицар, на позастарелия му оръженосец и на техните стихове. Алфонсо не се усмихваше. Слушаше и чувствуваше мощния порив на стиховете, предизвикателството в тях към времето, към непрестанния ход на живота.
— Благодаря ти, Бертран! — каза очаровано той. — Това е то рицарство, това е изкуство!
Възхищението на младия крал бе приятно за стария Бертран. Ако някой би изразил само с поглед или движение недоверието си в неговата сила и пъргавина, той би го извикал на дуел. Но този Алфонсо беше приятел, брат, нему той призна:
— За съжаление и най-дръзките стихове не предпазват тялото от рухване. На теб, господарю, ще кажа: тая война ми е последната. Не се заблуждавам, зная: след година или две глупавото тяло ще откаже да ми служи, а немощният рицар е посмешище за децата. Говорих вече с далонския абат; ако се върна жив от тая война, ще ида в манастир.
Кралят бе горд, че Бертран разкрива пред него душата си, и това го вдъхнови да реши: „Тоя прекрасен рицар и поет не бива да извърши последните си подвизи като воин на крал Ричард. Няма да позволя на шурея си Ричард да ми отнеме и него. Бертран трябва да бъде рамо до рамо с мен и да възпее моята воина.“
Каноникът дон Родриге пристигна в Бургос.
Мрачни страхове го изпълваха. Дон Алфонсо очевидно бе решил да не кръщава своя син и да го остави извън християнската общност, бе поел с това върху себе си смъртен грях и напускайки Толедо, беше избягнал да даде обяснение. Ала това бе зарадвало самия него, Родриге, самият той бе изпитвал позорен страх пред обяснението, изплъзвал се бе от дълга си. Едва сега, седмица по-късно, той беше събрал сили да се срещне с краля.
Ала и тук, в Бургос, скоро се убеди, че Алфонсо избягва разговорите на четири очи с него. И отново се примири.
За да разсее грижите, разкаянието и срама си, той вземаше участие в дворцовия живот в Бургос. Наблюдаваше с любопитство колко много се бяха изтънчили дворцовите маниери на северняците. Сега дамите и кавалерите ревностно изучаваха правилата на куртоазията, разискваха по заплетените закони на рицарското любовно служене и проявяваха вещо отношение към изкуството на поетите.
Ала той скоро разбра, че цялото изящно дворцово важничене е празна, престорена игра. Онова, което в действителност занимаваше дамите и кавалерите, което ги изпълваше докрай, бе предстоящата война. Очакваха я с нетърпение, опиянени, омаяни.
Скръбно наблюдаваше това дон Родриге. Сам се укоряваше за своята тревога. Войната, за която копнееха те, беше свята, въодушевлението им — благочестиво; дълг бе да участвуват в нея, грях — да я осъждаш.
И все пак той не можеше да споделя благочестивото ликуване. Твърде живи бяха в него великолепните слова на прославата на мира от Исайя и от Евангелието, фанатичните миролюбиви речи на неговия ученик дон Бенямин. С тъга и трепет си представяше войната и нищетата, която щеше да донесе на Полуострова тя. Чувствуваше се жестоко сам сред шумния весел гмеж, кръвожадният възторг на тия охолни, образовани люде го отблъскваше, пробуждаше в паметта му съжденията на неговия приятел Муса за
Най-противен от всички му бе човекът, комуто бе дадено от бога да облече в думи тая дива, необуздана радост, Бертран дьо Борн. На пръв поглед той не бе много внушителен, възстар мъж като мнозина други. Ала дон Родриге добре познаваше неговите стихове, дела и стремежи, а вгледаше ли се по-внимателно, човек можеше да прочете и по лицето на тоя рицар с непокорните очи под гъстите вежди какво представляваше всъщност той: олицетворение на войната. Би могло да се каже, че когато крачеше, яздеше или се перчеше с престорена стегнатост, този рицар бе малко смешен; но ужасът, пораждан от тоя човек, задушаваше у каноника всяка склонност към присмехулство. Не, тук нямаше нищо за осмиване. Това бе зловещият бог Марс с цялата си страхотност. Тъй трябва да са изглеждали конниците, които евангелистът Йоан е видял при откровенията на Страшния съд.
При това сам дон Родриге почти не смогваше да устои на буйните стихове на тоя Бертран, познавачът Родриге се виждаше принуден да признае, че тия военни песни бяха великолепни, пленителни, изящни, въпреки цялата си неукротимост. Печално и ядно Родриге съзнаваше с колко талант е надарил бог тоя безпътен човек. И гневът му нарасна още повече, когато виждаше как неговият обичен Алфонсо страни от него, Родриге, а не се отделя от отвратителния, неукротим рицар. Изпълнен с ревност, Родриге болезнено чувствуваше душевното сродство между тях двамата и все повече губеше надежда, че ще може да върне краля в правия път.
Тъй веднъж пред множество слушатели той чете за приключенията на рицаря Ивен с pauvres pucelles, с бедните девойки.
Рицарят Ивен попада веднъж в дома на pauvres pucelles и вижда тия бедни девойки. Те пришиват и вплитат златни и копринени нишки в дрехи; самите девойки обаче са извънредно окъсани; корсажите и роклите им са раздрани и скъсани, ризите измърсени и просмукани с пот, шиите — със загрубяла кожа, лицата — бледи от глад и нищета. Ивен ги вижда, виждат го и те и засрамено свеждат лица и плачат. И почват тогава своята жалба:
Удовлетворение бе за дон Родриге да чуе, че блясъкът и славата на благородните рицари и дами не бяха накарали поета Кретиен дьо Труа да забрави мрака и нищетата, сред които живееха в низините людете, потънали в труд. Но останалите слушатели, preux chevaliers и dames choises, облечени с дрехите, приготвени от ония pauvres pucelles, бяха изненадани и недоволни. Що за глупаво и странно хрумване е имал покойният поет? Как можеше един човек, пял тъй изящно и благородно за възвишеното „любовно служене“ и за героичните подвизи, да скверни дотолкова устата си? Как бе могъл да хаби стиховете и римите си за тия жалки шивачки? Едни шият дрехи, други ги носят; едни коват мечове, други се бият с тях; едни строят замъци, други ги обитават: тъй е дадено, сам премъдрият бог го е наредил така. И ако тия жалки създания,
