Маквей вдигна ръка, намръщи се и опипа мехлема по раните си.
— Тия хора са хвърлили огромни усилия, за да запазят всичко в тайна. Мнозина загинаха заради нея. Да, само предполагам, Манфред. Но Шол няма да знае, нали?
117.
Стените на шарлотенбургската Галерия за романтична живопис бяха покрити с картини на художници- романтици като Рунге, Овербек и Каспар Давид Фридрих, чиито платна представяха нищожни човешки фигурки сред потресаващото величие на природата. Струнен квартет със съпровод на пиано свиреше творби от Бетховен за да създаде подходящо настроение сред всемогъщите гости, дошли да почетат Елтон Либаргер. Струпани на групички, поканените шумно разговаряха за бъдещата икономика и политика на Германия, докато келнерите разнасяха между тях подноси, отрупани с напитки и ордьоври.
Застанал сам близо до входа на галерията, Залетл гледаше този светски водовъртеж. Доколкото можеше да прецени, бяха дошли почти всички и това го накара да се усмихне. Пресичайки залата, той забеляза Ута Баур и Конрад Пайпер. Наблизо Шол, вестникарският магнат Хилмар Грунел и Маргарете Пайпер слушаха как адвокатът Луис Гьоц разпалено говори на английски. Четири думи, долетели през глъчката, бяха достатъчни, за да се разбере за какво става дума. Холивуд. Агенция. Таланти. Страхотно.
Внезапно на входа се появи Густав Дортмунд със съпругата си — строга белокоса жена, облечена в тъмнозелена вечерна рокля, чиято подчертано семпла кройка подчертаваше великолепието на диамантените накити. Почти веднага Шол се отправи насреща им и двамата с Дортмунд се оттеглиха на разговор в ъгъла.
Залетл взе от един минаващ келнер чаша шампанско и погледна часовника си. Беше 19:52. В 20:05 гостите щяха да бъдат поканени да се изкачат по парадното стълбище към Златната галерия, където ги очакваше вечерята. Точно в 21:00 Залетл щеше да се извини и да мине в мавзолея, за да провери докъде е стигнала подготовката за тайната церемония след речта на Либаргер. В 21:10 щеше да се изкачи до апартамента, където Либаргер се подготвяше за решителния момент в компанията на Джоана и двамата близнаци.
Щеше да отдели Джоана настрани и да й каже, че нейната задача вече е изпълнена. След това щеше да я освободи, като заръча строго на шофьора незабавно да я изведе от двореца. Това означаваше, че след нейното напускане в Шарлотенбург ще останат само гостите и грижливо провереният персонал. В 21:15 Либаргер щеше да се появи в Златната галерия. Речта му щеше да продължи до 21:30, а в 21:45 всичко щеше да бъде свършено.
От двете страни на Беренщрасе се издигаха стари градски къщи и вековни дървета. Когато таксито спря пред номер 45, двойка старци минаха в светлината на уличната лампа и продължиха вечерната си разходка.
Като заръча на шофьорката да почака, Фон Холден слезе от колата, мина през желязната порта и изтича нагоре по стъпалата на четириетажната сграда. Натисна звънеца, отстъпи две крачки и погледна нагоре. Небето започваше да се заоблачава, а по радиото бяха предсказали лек дъжд и мъгла. Неприятно. Мъглата често пречеше на полетите, а Шол трябваше да отлети за имението си в Аржентина незабавно след церемонията. Тъкмо тази вечер не биваше да има мъгла.
Раздаде се бръмчене, вратата рязко се отвори и отвътре надникна късоглед мършав мъж на около шейсет години.
— Guten Abend — поздрави той след като разпозна Фон Холден и се отдръпна настрани.
— Добър вечер и на вас, хер Фрацен.
Две застаряващи жени и един мъж на възрастта на Фрацен откъснаха погледи от масата за карти докато Фон Холден минаваше по коридора край хола. Жените се разкискаха като гимназистки, коментирайки колко страхотно му стои смокингът. Мъжете им казаха да млъкват. Не беше тяхна работа как е облечен Фон Холден и какво търси тук по това време.
В дъното на коридора Фон Холден отключи една врата и влезе в малък кабинет. Нетърпеливо затвори вратата, заключи я и пристъпи покрай бюрото към старинния часовник в ъгъла. Отвори предното стъкло, взе ключа за навиване и го пъхна в почти незабележим отвор отляво. Завъртя го на деветдесет градуса и часовникът се измести заедно с част от стената, разкривайки полирана стоманена врата с десет цифрови бутона в горния десен ъгъл. Фон Холден натисна няколко от тях и вратата мигновено се плъзна настрани. Зад нея имаше тясна асансьорна кабина. След като Фон Холден влезе вътре, стената веднага се върна на място.
Слизането продължи цели три минути. Най-сетне кабината спря и Фон Холден излезе в просторна правоъгълна зала на сто и двайсет метра под Беренщрасе. Наоколо нямаше абсолютно нищо освен таван, под и стени, изградени от един и същ материал — големи квадрати от черен мрамор с дебелина двайсет и пет сантиметра.
В дъното на залата имаше лъскаво стоманено пано, напомнящо някаква абстрактна скулптура. Докато Фон Холден крачеше нататък, стъпките му отекваха под тавана. Пред паното той спря и изрече:
— Луго.
После добави десетцифрения си личен номер и завърши с името на майка си — Берта.
Плочата вляво от него се измести и Фон Холден прекрачи в дълъг, слабо осветен коридор. И тук стените бяха от полиран мрамор, само че синкавобял на цвят, което създаваше странен, почти призрачен ефект.
Коридорът беше дълъг седемдесет метра, без никаква следа от украса, врати или разклонения. В дъното имаше нов асансьор. Тук Фон Холден пак трябваше да се идентифицира, но сега добави и вторичния си номер — 86672.
Сто и петдесет метра по-долу кабината спря.
— Луго — произнесе Фон Холден.
Вратата се отвори и той прекрачи в das Garten47 — място, за чието съществуване в момента знаеха само дванайсет души на този свят. При всяко посещение го обземаше чувството, че е попаднал в някакъв фантастичен филм за далечното бъдеще. Дори потайното влизане през частния дом със скритата врата за часовника беше като епизод от театрална мелодрама.
Но въпреки цялата си фантастичност този комплекс нямаше нищо общо с киното. Първоначално замислен през 1939, той беше построен през периода 1942–1944, когато чуждите разузнавания проникваха до най-високите нива на германския генерален щаб, а противниковите бомбардировачи нанасяха все по- жестоки удари в сърцето на Третия райх.
Съществуването на това място с тъй простичко и мирно име се смяташе за толкова важна тайна, че в началото на проекта бе прокопан страничен тунел към близката станция на метрото. Линията беше затворена „за ремонт“ и изкопаната пръст от подземните помещения се изкарваше с миньорски вагонетки по релсите. По същия път пристигаха хора, материали и инструменти.
И макар че за изпълнението на проекта бе необходима денонощната работа на четиристотин души в течение на двайсет и един месеца, нито един от жителите на Беренщрасе не заподозря какво става дълбоко под земята. Като последна предпазна мярка всичките четиристотин строители — архитекти, инженери и работници — бяха отровени с газ и погребани под стотици кубически метри бетон в подножието на втората асансьорна шахта, докато пиеха шампанско по случай завършването. На въпросите на близки и роднини се отговаряше, че хората са загинали при бомбардировка. Ония, които продължаваха да разпитват, биваха разстреляни. През следващите десетилетия, когато се налагаха електронни и структурни усъвършенствания, подобна съдба постигна известен брой грижливо проверени майстори, инженери и специалисти. Разбира се, нещата ставаха далеч по-умерено и незабележимо. Автомобилна катастрофа, повреден електроуред, случайно отравяне, грешка по време на лов — все трагични, но напълно разбираеми произшествия.
Ако не се брояха шепата посветени от най-високите нива на нацисткото ръководство, този грамаден комплекс, наречен das Garten, просто не съществуваше. И днес, половин век по-късно, за него знаеха само Шол, Фон Холден и още неколцина от висшето ръководство на Организацията.
Вратата пред Фон Холден се отвори и той пристъпи в дълъг коридор с кръгло сечение, облицован с хиляди бели керамични плочки. Часът беше 20:10. Каквото и да се бе случило в хотел „Борггреве“, сега
