броени секунди колите нахълтаха в двора и пазачите бяха арестувани по обвинение в съпротива срещу полицията.
Лъкатушейки между колите, Фон Холден пристигна сред суматохата тъкмо когато полицаите слагаха белезници на съпротивляващия се Папен и неговия помощник. Излезе от таксито и видя как останалите пазачи се отдръпват настрани. Отсреща четиримата натрапници вече се изкачваха по стъпалата на двореца.
Шол щеше да побеснее, но сам си беше виновен. Фон Холден знаеше от самото начало, че не бива да се съгласява с него, но бе проявил малодушие и това правеше истината още по-горчива.
Твърдо вярваше, че ако бе взел участие в операцията, нито Озбърн, нито Маквей, нито някой от другите щеше да дойде в Шарлотенбург.
119.
С широка холивудска усмивка Луис Гьоц слезе към хората, чакащи в подножието на парадното стълбище.
— Детектив Маквей — каза той и протегна ръка. — Аз съм Луис Гьоц, адвокатът на мистър Шол. Елате да поговорим.
Водени от него, четиримата минаха по лабиринт от коридори и се озоваха в дълга зала с полиран под от сивкав мрамор. В двата края имаше огромни мраморни камини. Едната стена беше покрита изцяло с тежки старинни гоблени, а от другата широки остъклени врати водеха към мрачната градина. Над вратата, през която бяха влезли, висеше портрет на дебелата пруска кралица Софие-Шарлоте.
Гьоц посочи високите столове около дълга маса, украсена с изящна дърворезба.
— Седнете, господа… Да му се не види, мистър Маквей, голяма каша забъркахте. — Едва сега Гьоц забеляза изгарянията по лицето на детектива. — Какво ви се е случило?
— Бях невнимателен с кашата — спокойно отвърна Маквей и седна. — Няма страшно, докторите казват, че ще оживея.
Озбърн и Ремер се настаниха срещу Маквей. Шнайдер остана прав до вратата.
— Мистър Шол ви беше определил среща днес следобед — каза Гьоц, сядайки в края на масата. — Боя се, че ще бъде зает през цялата вечер. А веднага след това отлита за Южна Америка.
— Мистър Гьоц, искаме да го видим само за няколко минути преди да отпътува — настоя Маквей.
— Няма начин. Може би след като се върне в Лос Анджелис…
— Кога ще е това?
— Догодина през март. — Гьоц се усмихна самодоволно и побърза да вдигне ръка. — Хей, не си правя майтап. Наистина е така.
— В такъв случай смятам, че ще е най-добре да се срещнем незабавно.
Гьоц усети, че Маквей говори напълно сериозно.
— Знаете ли кой е Ервин Шол? Знаете ли с кого разговаря там вътре? — Гьоц вдигна очи към тавана. — Да не си въобразявате, че ще зареже всичко и ще хукне да ви се порадва?
Някъде горе струнен оркестър свиреше валс от Щраус. Маквей си спомни радиото в стаята, където бяха открили трупа на Каду. Погледна към Ремер.
— Боя се, че хер Шол ще трябва да промени плановете си — каза Ремер и хвърли на масата пред Гьоц заповедта за арестуване. — Или ще дойде да разговаря с хер Маквей, или отива в затвора. Незабавно.
— Ама какви са тия скапани номера, мама му стара? С кого си мислите, че имате работа?
Дълбоко възмутен, Гьоц взе заповедта, погледна я и с отвращение пусна листа на масата. Всичко беше изписано на немски.
— С малко добра воля от двете страни бихме могли да спестим на вашия клиент значителни неприятности. Дори може изобщо да не нарушим разписанието му. — Маквей се размърда на стола. Болкоуспокояващите, които му бе дал Озбърн, започваха да отслабват, а не смееше да вземе нови. Трябваше да запази ума си бистър. — Защо просто не го помолите да слезе за няколко минути?
— А вие защо не вземете да ми кажете по човешки каква е тая шибана история?
— Бих предпочел да го обсъдя с мистър Шол. Разбира се, имате пълното право да присъствате. Или пък… можем всички заедно да придружим инспектор Ремер и да проведем разговора в далеч не тъй изискана обстановка.
Гьоц се усмихна. Насреща му седеше някакъв си държавен служител, който се опитваше да играе на чужда територия срещу един от най-могъщите хора на света. Неприятното беше, че имаха заповед. Никой не бе очаквал подобен ход — не биха могли да си представят, че Маквей ще убеди някой германски съдия да издаде подобен документ. Разбира се, тукашните адвокати на Шол веднага щяха да се заемат с въпроса. Но за това трябваше време, а Маквей явно не възнамеряваше да отстъпва. Гьоц виждаше само два начина за преодоляване на положението. Или да каже на Маквей да се пръждосва, или да помоли Шол да слезе и да омае натрапниците със сладки приказки до пристигането на адвокатите.
— Ще видя какво мога да сторя — каза той.
Стана, хвърли поглед към неподвижния Шнайдер и излезе.
Маквей кимна на Ремер.
— Мисля, че е дошъл моментът да потърсиш Либаргер.
На десетина пресечки от Шарлотенбург Фон Холден зави по една мрачна уличка. Намери свободно място край тротоара, спря таксито и изгаси светлините. Кварталът беше тих. В тази влажна мъглива вечер хората предпочитаха да си стоят у дома. Той отвори вратата, излезе и се огледа. Не видя никого. Наведе се, измъкна сака от колата и преметна дългия ремък през рамо. После метна ключовете в таксито и се отдалечи.
Десет минути по-късно пред него се появи Шарлотенбург. Фон Холден мина по пешеходния мост над Шпрее и наближи една малка вратичка в оградата зад двореца. Светлините на сградата едва се различаваха и той чак сега разбра колко се е сгъстила мъглата през последния час. Летищата сигурно бяха затворени и ако не настъпеше промяна във времето, полетите щяха да бъдат отменени до сутринта.
Пазачът го пусна да мине и той тръгна по дълга алея, оградена с кестенови дървета. Прекоси нов мост, зави наляво между високи борове и наближи мавзолея.
— Часът е девет. Къде бяхте? — долетя от мрака гневен глас и доктор Залетл излезе на алеята пред него. Беше мършав като вейка и облечен в черно, тъй че сред тъмнината се различаваше само костеливият му череп. — Дойдоха полицаи. Носят заповед за арестуване на Шол.
Залетл пристъпи напред. Фон Холден различи, че зениците му са се свили като точици и цялото му тяло е настръхнало от напрежение.
— Да, знам.
Залетл стрелна поглед към белия сак, преметнат през рамото му.
— Подмятате го като кошница за пикник.
— Съжалявам. Нямах друг избор.
— Засега церемонията в мавзолея се отлага.
— Кой нареди?
— Дортмунд.
— Тогава ще се върна в das Garten.
— Заповядано ви е да чакате в Кралските покои до ново нареждане.
Мъглата прелиташе на парцали между рододендроните около алеята. Отсреща като някакъв готически кошмар се издигаше грамадата на мавзолея и Фон Холден имаше чувството, че някаква невидима ръка го тегли натам. И внезапно пред него отново изникнаха чудовищните воали от зелено и пурпурно сияние, които бавно се люшкаха и изсмукваха разсъдъка му.
— Какво има? — рязко запита Залетл.
— Аз…
— Болен ли сте?
