трябваше да го изхвърли от мислите си. Не разполагаше с друга информация освен онова, което бе видял; следователно му оставаше един-единствен избор — да изпълнява инструкциите.
В средата на коридора той спря пред масивна врата от титан, покрита с червени керамични плочки. Плъзгайки пръсти по едва забележими издатини, набра секретния код и изчака над вратата да се появи зелена светлина. Веднага след това натисна още три знака. Зелената светлина изгасна и металната плоча се вдигна нагоре. Привел глава, Фон Холден пристъпи напред и вратата се затвори зад гърба му.
Измина доста време, докато очите му привикнаха към неясното сребристосинкаво сияние, което изпълваше залата. А дори и след това не успя да си възвърне чувството за обем и пространство. Сякаш бе попаднал нейде извън реалното битие, в късче от нечий сън.
Право пред себе си смътно различаваше очертанията на стена. Отвъд нея се намираше сектор F, най- дълбокото помещение на комплекса. Таванът, подът и четирите стени бяха защитени с плочи от титанова стомана, дебели по четирийсет сантиметра. Зад стоманата имаше три метра бетон, в който на всеки половин метър се отваряха кухини, запълнени със специално желеобразно вещество, тъй че помещението да издържи дори пряко попадение на водородна бомба или земетресение от десета степен.
— Луго — изрече високо Фон Холден и изчака гласът му да бъде електронно обработен и сравнен с оригинала в компютърната памет.
След миг част от стената се плъзна настрани, разкривайки осветен полупрозрачен екран. Фон Холден заговори бавно и внимателно:
— Zehn-Sieben-Sieben-Neun-Null-Null-Neun-Null-Vier.48
Три секунди по-късно на екрана се появиха черни букви:
LETZTE MITTEILUNG/LEITER DER SICHERHEIT FREITAG/VIERZEHN/OKTOBER49
После буквите изчезнаха. Фон Холден протегна ръце, плътно притисна длани към стъклото и отстъпи назад. Стъклото мигновено потъмня и стената отново го скри. Изминаха десет секунди, докато компютърната памет проверяваше отпечатъците от пръстите му. Още седем секунди по-късно върху пода се появиха четири редици тъмносини точки, които бавно запълзяха към центъра, докато се сляха в правилен квадрат с размери с шейсет на шейсет сантиметра.
— Луго — повтори Фон Холден.
Квадратът изчезна и на негово място от пода се издигна малка платформа. Върху нея, защитена от прозрачен капак, стоеше сива, мътно блестяща кутия, изработена от карбонови нишки, кристални полимери и кевлар. Именно заради нея бе дошъл — нейното съдържание трябваше да бъде показано на шепата избраници по време на тайната церемония в мавзолея, само няколко минути след речта на Елтон Либаргер.
Още от самото начало то бе получило кодовото име UBERMORGEN — „денят след утре“. Обединило в себе си безумие и мечта, то от половин век стоеше в центъра на всичко и щеше да тласне Организацията към бъдните векове. Щом напуснеше das Garten, Фон Холден щеше да го защитава с цената на живота си.
118.
Двайсетгодишната Грета Щасел чакаше в таксито си пред сградата на Беренщрасе 45. На идване бе забелязала, че Фон Холден се вглежда в разрешителното й, прикрепено отстрани на таблото. Чудеше се дали е запомнил името й. Човекът изглеждаше разтревожен, обаче беше невероятно секси и Грета тъкмо си мислеше как би могла да прогони всичките му тревоги, когато уличните лампи примигаха и изгаснаха.
Неясна фигура изникна от мрака и почука на стъклото. Грета трепна, но после разбра, че това е същият непознат. Сочеше към багажника. Тя взе ключовете от таблото, излезе и мина зад колата. Да, наистина беше невероятно секси и много красив, при това вече не изглеждаше разтревожен.
— Къде е? — усмихна се тя, отключвайки багажника.
Фон Холден не отговори. За миг го бе разсеяла нелепата мисъл, че никога не е виждал толкова красива усмивка. После Грета забеляза големия бял пластмасов сак, оставен на тротоара. В неясната светлина на габаритите различи, че отгоре и отстрани е надраскано с флумастер: ЧУПЛИВО — МЕДИЦИНСКИ ИНСТРУМЕНТИ.
— Прощавайте, не е това… — възрази Фон Холден, когато тя посегна натам.
Тя се обърна озадачено, но продължи да се усмихва.
— Мислех, че искате да сложите нещо в багажника.
— Така е.
Грета все още се усмихваше, когато деветмилиметровият куршум се заби право между очите й. Фон Холден подхвана безжизненото тяло и го натъпка в багажника. После затръшна капака, взе ключовете, сложи сака на предната седалка и подкара таксито. След две пресечки излезе на ярко осветената Фридрихщрасе. Намери бележника за поръчки, откъсна най-горния лист и го прибра в джоба си. Часовникът на таблото показваше 20:30.
В 20:35 Фон Холден караше по Зибценюнищрасе през мрака на Зоологическата градина. Най-много след пет минути щеше да бъде в Шарлотенбург. Не мислеше за трупа в багажника. Само по себе си убийството не означаваше нищо. То просто беше необходимо средство за постигане на целта.
Ubermorgen, най-върховната от всички цели, лекичко се полюшваше в белия сак на седалката до него. Тази близост го ободряваше и му възвръщаше смелостта. Макар че още два пъти не бе успял да се свърже с екипа, нещата явно потръгваха. По радиото бяха съобщили, че при експлозия и престрелка в хотел „Борггреве“ са загинали най-малко трима германски полицаи. От пожара били изнесени две напълно изгорели тела. Още два трупа предстояло да бъдат идентифицирани. В телефонно обаждане до полицията неизвестна терористична организация поела отговорността за атентата.
Облекчен от този внезапен обрат на съдбата, Фон Холден се облегна назад и дълбоко въздъхна. Може би се тревожеше напразно, може би всичко бе минало точно по плана.
На километър и половина от него площадът пред Шарлотенбург беше изпълнен с лимузини. Зиморничаво вдигнали яки в студената мъгла, шофьорите се събираха на групички и тихо разговаряха.
На отсрещния тротоар стоеше седемнайсетгодишният холандски китарист Валтер ван Дис с черно кожено яке и коса до кръста. Не беше сам — наоколо се бе струпала тълпа любопитни зяпачи. Не ставаше нищо особено, но хората гледаха жадно целия този лукс, който никога нямаше да бъде техен.
Глуха поредица от трясъци на затръшнати автомобилни врати накара Валтер да завърти глава. Четирима души току-що бяха излезли от черен мерцедес и се отправяха към централния вход на двореца. Той бързо се отдръпна в сянката, вдигна ръка пред устата си и произнесе:
— Валтер.
След миг радиостанцията на Фон Холден записука. Той трескаво натисна бутона, очаквайки да чуе гласа на някой от операция „Борггреве“. Но вместо това от радиостанцията долетя тревожен разговор между Валтер и охраната на двореца. Пазачите настояваха за повече информация. За какви хора говори? Сигурен ли е в броя? Как изглеждат? Откъде се задават?
— Говори Луго! — властно изрече Фон Холден. — Освободете линията за Валтер.
— Тук Валтер.
— Какво става?
— Четирима мъже. Току-що излязоха от черен мерцедес и вървят към главния вход. Единият съвпада с описанието на онзи американец, Озбърн. Другият до него може да е Маквей.
Фон Холден тихо изруга.
— Задръжте ги на портала! В никакъв случай не бива да влизат!
Внезапно чу мъжки глас да се представя с името инспектор Ремер от БКА и да заявява, че има заповед да влезе в двореца. Шефът на охраната Папен разпалено възрази, че това е частно събиране и полицията няма работа в двореца. Ремер отвърна, че носи заповед за арестуване на Ервин Шол. Папен, естествено, не бе чувал за никакъв Шол и настояваше да получи заповед за обиск. В противен случай нямаше да допусне никого през портала.
Маквей и Озбърн последваха Ремер и Шнайдер по павирания двор. Когато дори и заплахата с противопожарните служби не стресна охраната, Ремер повика по радиото три полицейски екипа. След
