Хайде сега, бъди добро момиче и опитай да си припомниш.
— Харесваш ми.
— Знам.
— Добре де, чакай да помисля.
Тя стана и се загледа през прозореца. Не беше лесно да се държи на крака, защото влакчето се изкачваше под наклон почти четирийсет и пет градуса. Изведнъж потънаха в мрака на тунела.
Пет минути по-късно двамата гледаха през скалните прозорци към Айгерванд. Кони бе хванала Озбърн под ръка и стискаше здраво.
— Срам ме е да си призная, но ми се вие свят.
Озбърн погледна часовника си. Фон Холден трябваше вече да е пристигнал. Може би нямаше никаква тайна лаборатория. Може би щеше да се окаже вярна предишната идея — че има среща с някого. В такъв случай Фон Холден щеше да предаде пратката и да хване обратния влак. Всичко би станало за броени минути.
— Горе има метеостанция.
— Какво? — сепна се Озбърн. Подканващата свирка на влакчето бе заглушила гласа на Кони.
— Метеостанция. Нали знаеш, за наблюдения на времето.
Докато вървяха обратно по перона, откъм Юнгфрауйох се зададе насрещно влакче. Слизаше съвсем бавно.
— Ама, душко, ти слушаш ли ме, или само си дрънкам на вятъра?
— Да, слушам те.
Озбърн напрегнато се вгледа в прозорците на влакчето. Отлично различаваше пътниците, но не видя нито едно познато лице.
След минута отново седяха във вагона и влакчето пое нагоре по тунела.
— Извинявай. Казваше нещо за…
— За метеостанцията. Нали ме питаше дали има място, където не пускат туристи. Знам, че има метеостанция. Май се намира най-отгоре. Сигурно е държавна или нещо такова. Е, и кухнята, разбира се.
— Каква кухня?
— На ресторанта. Ама ти защо питаш?
— Проучвам. Аз… такова… пиша книга…
— Душко… — Кони отново го потупа по бедрото и се приведе толкова близо, че докосна с устни ухото му. — Знам, че не пишеш книга. Щото ако беше така, щеше да изчакаш докато пристигнем и сам да провериш. — Тя лекичко подухна в ухото му. — Освен това знам, че под колана ти е затъкнат пищов. Какво смяташ да правиш? Ще трепеш ли някого? — Тя го погледна и се усмихна. — Обещай ми нещо, душко. Като ти дойде времето, викни по-якичко, че да си плюя на петите.
143.
Айсмеер беше последната спирка преди Юнгфрауйох и също както на Айгерванд, влакчето се задържа за няколко минути, предоставяйки на туристите възможност да щракат с фотоапарати и да ахкат от възхищение пред изсечените в скалата прозорци. Но тукашната панорама нямаше нищо общо с гледката от другите спирки. Вместо стръмни ливади, езера и тъмнозелени гори, окъпани в мека есенна светлина, от Айсмеер се виждаше само бял, застинал пейзаж. Докъдето стига поглед се спускаха само необятни потоци от сняг и лед, преградени тук-там с черни, настръхнали зъбери. В далечината залязващото слънце обагряше в розово заснежените върхове, а бездънната синева на небето над тях се нарушаваше само от няколко ефирни облачета. Сутрин или по пладне гледката навярно беше по-различна. Но сега, в последния час преди мръкване, мястото беше студено и зловещо — сурови, загадъчни простори, сред които нямаше място за човешки същества. Сякаш самата природа предупреждаваше човека: ако по някаква случайност се залута нататък, далече от влаковете и другите хора, скоро ще разбере, че това място не е негово. Ще бъде безкрайно сам. И Господ няма да го закриля.
Влакчето изсвири и пътниците тръгнаха обратно. Озбърн погледна часовника си. Беше пет без десет. Точно в пет щяха да пристигнат на Юнгфрауйох, а последният обратен влак тръгваше в шест. По това време мракът щеше да е непрогледен. В най-добрия случай разполагаше само с един час, за да открие Фон Холден и Вера. А после, ако още е жив, да хване последния влак.
Озбърн влезе последен. Вратата веднага се затвори, влакчето се люшна и колелата застъргаха по зъбчатата релса. Той се облегна назад, въздъхна дълбоко и разсеяно огледа вътрешността на вагона.
Седнала в дъното, Кони разговаряше с другите американци, без да поглежда към него. Добре, помисли той, една грижа по-малко. И в същия миг го обзе необяснимото желание да бъде до нея. Мина му мисълта, че ако седне сам, тя ще дойде да му прави компания. Стана и отиде да се настани на една свободна седалка близо до групата. Но Кони продължаваше да говори, сякаш изобщо не го бе забелязала. Озбърн я гледаше как размахва ръце и внезапно се запита защо ли си слага тия дълги изкуствени нокти. И защо си изрусяваше косата почти до бяло. Едва сега осъзна, че е изплашен до смърт. Ремер категорично го бе предупредил да стои настрана от Фон Холден. Нобъл му бе казал, че има невероятен късмет, щом е останал жив след срещата в Зоологическата градина. Онзи човек беше отлично трениран убиец, доказал способностите си през последните двайсетина часа със смъртта на трима германски полицаи и едно деветнайсетгодишно момиче. Знаеше, че Озбърн е по петите му. И след като преследвачът бе стигнал дотук, Фон Холден едва ли би бил толкова наивен да смята, че се е втурнал слепешком към Люцерн.
Фон Холден не бе слязъл с обратния влак. Значи все още беше на Юнгфрауйох. А горе нямаше нищо друго, освен самия връх.
След по-малко от пет минути Озбърн щеше да попадне право в ада, който сам си бе сътворил. През главата му прелетяха мисли за безброй недовършени неща. Пациентите… къщата… вноските за колата… застраховката… кой щеше да получи всичко? След последния развод май не бе правил ново завещание. Напуши го смях. Това беше същинска комедия. Раздърпаните нишки на живота. Беше дошъл в Европа, за да изнесе медицински доклад. Беше се влюбил. И всичко бе тръгнало право надолу. Стори му се, че чува как Вера изрича на френски: La descente infernale — спускане към ада.
Вера… Чуваше я така, както я помнеше — не такава, каквато бе сега. От време на време тя изплуваше в мислите му, но всеки път Озбърн я прогонваше. Фактите си бяха факти и нищо не можеше да ги промени. Когато му дойдеше времето, когато накрая се изправеше пред нея, щеше да се пребори с реалността, но засега трябваше да мисли само за Фон Холден…
Влакът забави ход. Край прозореца се мярна табела.
Юнгфрауйох.
— Боже Господи — прошепна той.
Ръката му инстинктивно докосна дръжката на пистолета. Е, поне не беше без оръжие.
„Мисли за баща си! Чуй звука, с който ножът на Мериман се впи в корема му! Виж лицето му! Виж как те гледа, сякаш пита какво е станало. Виж как коленете му се подгъват и той рухва на тротоара. Някой крещи! Той е изплашен. Знае, че ще умре. Виж как протяга ръка към теб. Иска да я стиснеш, да му помогнеш. Виж го, Пол Озбърн. Виж го и не се бой от онова, което те чака.“
Спирачките изскърцаха, влакчето се разтърси и запълзя едва-едва. Вече наближаваха. Отсреща проблесна светлина и релсите се раздвоиха. Кони бе казала, че и тази спирка е в тунела, също като Айгерванд и Айсмеер. Само че тук релсите свършваха в дъното. Единственият изход беше там, откъдето бяха дошли. Обратно по тунела.
144.
— Пожар в метеостанцията, господине — обясни един железничар купчината почернели обломки, струпани край стената на тунела. — Снощи беше. Никой не пострада, но със станцията е свършено.
Пожар! Снощи! Също като Шарлотенбург. Също като das Garten.
Докато наближаваха Юнгфрауйох, тревогата на Фон Холден ставаше все по-силна. Боеше се от нов пристъп. Предполагаше, че го плаши не толкова Озбърн, колкото Вера. През последната част от пътуването
