С пронизително скърцане на зъбчатки вагонът преодоля поредния завой и Озбърн за пръв път видя изцяло острите, заснежени върхове. Най-близко беше Айгер и дори от това разстояние се различаваха малките снежни вихрушки по склоновете му.
— Минем ли Клайне Шайдег, душко, поемаме право нагоре — посочи нататък една изрусена американка от групата. Не беше трудно да се забележи, че си е правила пластична операция, а липсата на халка върху лявата ръка, с която го потупваше по коляното, недвусмислено показваше, че е неомъжена. — Ще се изкачим по тунел през стената на Айгер, а пък отгоре се вижда цялата долина чак до Интерлакен.
Озбърн с усмивка благодари за информацията, после я загледа втренчено, докато тя най-после се сети да дръпне ръка. Не че мразеше агресивните жени, просто мислите му бяха заети с друго. Съжаляваше, че освен револвера на Маквей не носи поне една от спринцовките със сукцинилхолин, които бе приготвил в Париж за отвличането на Албърт Мериман.
141.
Фон Холден също гледаше върховете, дебнейки за облаци или по-големи снежни вихрушки — първите признаци, че времето може да се развали. Не забеляза нищо подобно и това беше добър знак. Така щеше да е по-лесно, ако възникнеха проблеми и му се наложеше да тръгне през планините.
Седнала отсреща, Вера го наблюдаваше внимателно. От известно време нещо в него я смущаваше, но беше толкова неопределено, че не можеше да определи какво е то. Да, той беше полицай. Да, водеше я при Пол Озбърн. Трябваше да е така, защото от затвора я бяха предали на него и защото знаеше неща, които нямаше откъде другаде да научи. Ала въпреки всичко имаше нещо нередно и тя се мъчеше да го изясни. Вдигна глава към черната найлонова раница върху багажника. Фон Холден я носеше още от Берлин и досега не й бе хрумвало да се запита какво има вътре.
— Доказателства — тихо каза Фон Холден, който бе забелязал погледа й.
Влакът се изкачваше стръмно нагоре между отвесни зъбери, планински потоци и водопади.
— Документи и други улики срещу ядрото на неонацисткото движение. Имена, адреси, финансови данни…
В двата вагона на малкото влакче имаше само по пет-шест пътници. Зъбчатият двигател беше отзад. Вера започваше да става агресивна и това не се хареса на Фон Холден. Очевидно тя малко по малко превъзмогваше шока от арестуването и убийствата във Франкфурт. Започваше да осъзнава, да обмисля положението, може би даже да се съмнява. Значи трябваше отново да я изпревари, да подхвърли нещо, с което да спечели доверието й.
— Мисля, че вече е безопасно да ви разкрия крайната цел — усмихна се Фон Холден. — Отиваме към гарата на Юнгфрау. Наричат я Покрива на Европа. Ще можете да изпратите картички от най-високата пощенска станция на континента.
— Значи там ще намерим Пол.
— И безопасно място за документите.
— Какво ще стане, когато пристигнем?
— Не зависи от мен. Моята задача беше да се погрижа за вас и документите. — Фон Холден отново се усмихна. — След това се прибирам у дома… ако имам късмет.
Изведнъж влакчето навлезе в мрачен тунел и лампите светнаха.
— Още двайсет минути — каза Фон Холден.
Успокоена, Вера се облегна назад. Засега е доволна, помисли Фон Холден. Щом стигнеха до последната гара, щяха да излязат заедно с другите пътници и веднага да тръгнат към метеорологичната станция. А после нямаше да има значение какво мисли Вера, защото влезеха ли вътре, щяха да изчезнат в дълбоките тунели и вече никой не би могъл да ги открие.
Внезапно влакът намали ход и отпред се появи Айгерванд — малка спирка, изсечена в северната стена на Айгер. Отбиха в съседния коловоз и спряха, за да освободят релсите за слизаща композиция. Машинистът отвори вратите и покани пътниците да се насладят на великолепната гледка.
— Елате — усмихна се Фон Холден. — Засега сме туристи като всички други. Нека не пропускаме това удоволствие.
Слязоха от вагона и прекосиха площадката, от която няколко къси тунела водеха към огромни прозорци, изсечени в отвесната скала. В далечината под тях се виждаше слънчевата долина с целия път, който бяха изминали през Клайне Шайдег, Гринделвалд и Интерлакен. Фон Холден бе идвал тук повече от двайсет пъти, но всеки път гледката му се струваше все по-вълнуваща, сякаш започваше да вижда света с очите на самата планина. Зад тях прозвуча свирката на влакчето и останалите пътници тръгнаха обратно.
В този момент Фон Холден зърна долу двата вагона, наближаващи Клайне Шайдег. Изведнъж дъхът му спря, сърцето му бясно заподскача в гърдите. Зад клепачите му потръпна светлина и от пустотата бавно изплуваха огромните пурпурно-зелени драперии.
— Добре ли сте? — запита Вера.
За миг Фон Холден се олюля, после дълбоко въздъхна и с усилие на волята се изтръгна от видението.
— Да, благодаря… — Той й подаде ръка и двамата тръгнаха назад. — Сигурно от височината…
Лъжеше. Пристъпът не се дължеше нито на височината, нито на изтощението или тревогата. Беше истински. Die Vorahnung — предчувствието. И можеше да означава само едно.
Озбърн идваше с онзи влак.
142.
Озбърн усети как облегалката го притисна изотзад, когато влакчето се отдалечи от Клайне Шайдег и пое нагоре по стръмния склон към стената на Айгер. Изрусената дама — казваше се Кони и беше развеждана два пъти — продължаваше да му досажда. Накрая той се извини и мина в предния вагон. Трябваше да размисли. След малко повече от четирийсет минути щяха да стигнат до Юнгфрауйох. Трябваше да реши какво ще прави още от първата крачка по перона. Отново пъхна ръка под сакото си и опипа револвера на Маквей. Кой знае защо му мина мисълта за лавини. Неведнъж се бе случвало един-единствен изстрел да предизвика чудовищна лавина. Планинските спасители използваха гранатомети и минохвъргачки, за да разчистват опасните места, преди да допуснат скиори по пистите. Но все още беше средата на октомври, до истинската зима оставаше доста време. Изобщо не би трябвало да мисли за лавини.
И все пак мислеше.
Подсъзнанието му упорито преследваше някаква идея. Каква? Беше средата на октомври, но Фон Холден се стремеше нагоре, към снеговете. Юнгфрауйох се намираше на височина три хиляди и триста метра. Сградите бяха изградени върху самия ледник. Имаше тунел за туристите със статуи, изсечени от вечния лед.
Лед.
Студ. Невъобразим студ. Ледникът е най-студеното място, което може да съществува в природата. Особено ако проникнеш навътре в него. Неведнъж са намирани трупове на хора и животни, запазени от векове насам. Възможно ли бе именно Юнгфрау да е мястото, където бяха извършвани експерименталните операции? Дали под маската на туристическа атракция не се криеше тайна медицинска лаборатория, изградена в недрата на ледника?
Тракането на зъбчатите колела се засили.
Изведнъж Озбърн скочи и мина в задния вагон. Изрусената дама беше сама.
— Кони — каза той, сядайки до нея. — Нали вече си идвала на Юнгфрауйох?
— Ами да, душко.
— Има ли място, което да е забранено за туристите?
— Какво ти е хрумнало, душко? — усмихна се Кони и шеговито плъзна по бедрото му яркочервените си изкуствени нокти.
Озбърн помисли, че след две чаши мартини тая жена е същинска фурия, но за нищо на света не би желал да го провери на практика.
— Слушай, Кони. Просто се мъча да събера информация. И нищо повече. С главно „Н“. Разбрахме ли се?
