Берн. А Фон Холден от своя страна едва ли се съмняваше, че Озбърн ще го последва с първия влак. Сега Озбърн съжаляваше, че бе послушал съвета на кондуктора. С обявлението само бе подсказал на Фон Холден, че го следи. И защо изобщо си бе въобразил, че онзи ще е толкова глупав да отговори на повикването? Обявлението беше грешка, също като онзи нелеп бяг по перона след влака за Интерлакен. Още една подобна грешка можеше да му струва живота.
В далечината изсвири влак. От високоговорителя подканиха пътниците за Юнгфрау да се подготвят. Ако изпуснеше влака, щеше да се наложи да чака още половин час. И Фон Холден щеше да има цял час преднина… освен ако го чакаше някъде тук.
Отново обявиха влака за Юнгфрау. Ако искаше да го хване, трябваше да излезе на перона и да мине пред гарата. Фон Холден несъмнено бе съобразил това. Единственият съюзник на Озбърн беше яркото слънчево пладне. Фон Холден би трябвало да е крайно самоуверен, за да предприеме толкова дръзко нападение. Но нима не бе станало точно така с Джордж Озбърн преди трийсет години?
След като огледа гарата още веднъж, Озбърн излезе иззад влака и тръгна към другия край на перона. Крачеше бързо, докосвайки с пръсти дръжката на револвера под разкопчаното сако. Сетивата му бяха напрегнати до предел. Очакваше всеки момент да зърне нечия сянка, да чуе стъпки или някой да изскочи пред него. За миг отново се озова в Париж, на тротоара пред „Ла купол“, докато Маквей надигаше крачола на мъртвия убиец, за да разкрие протезите, с които бе променил ръста си. Дали и Фон Холден прибягваше към подобни трикове? Или разполагаше с други, още по-странни и изобретателни?
Стараеше се да върви на открито, по самия край на перона. Мина край някакъв старец с бастун и неволно се запита дали ще доживее до неговата възраст.
Старец с бастун!
Озбърн трескаво се завъртя, готов да измъкне револвера и да стреля. Но старецът беше истински старец и невъзмутимо куцукаше напред. Влакът отново изсвири и Озбърн се обърна към него. Американските туристи се качваха в последния вагон. Значи и те пътуваха за Юнгфрау. Ако решеше да хване влака, можеше да се присъедини към тях.
— Achtung! Achtung! Doctor Osborn. Telefon, bitte! — раздаде се от високоговорителите.
Озбърн застина на място. Фон Холден не само знаеше, че е тук. Знаеше и името му.
— Доктор Озбърн от Съединените щати, обадете се на телефона, моля!
Озбърн се огледа. Видя телефоните в края на гарата. Две кабини една до друга. И двете бяха празни. Хрумна му да попита откъде се подава обявлението, но нямаше време за това. Последните американци се качваха на влака. Какво правеше Фон Холден? Дали се укриваше някъде срещу телефоните със снайперска карабина в ръце? Дали не бе заредил в кабината експлозив, който да се взриви при вдигане на слушалката? Или щеше да го задейства от разстояние, както в хотел „Борггреве“?
От високоговорителите долетя последно предупреждение за пътниците до Юнгфрау. После обявиха пристигащ влак. Отново повикаха доктор Озбърн на телефона. Кондукторите приканваха последните пътници да се качват.
Мисли! Мисли, заповяда си Озбърн. Не знаеш нищо за Юнгфрау, не знаеш какво ще предприеме Фон Холден, когато пристигне там. Ако това е трик и изпуснеш влака, той ще има цял час преднина. Достатъчно време, за да изчезне. Но ако той дебне тук, а ти се качиш на влака, просто ще те изчака да потеглиш и е напълно свободен. Хваща първия обратен влак и повече няма да чуеш за него. Може изобщо да не е отивал към Юнгфрау. Ами ако все пак е пътувал натам? Юнгфрау е последната спирка. Ако Фон Холден отива към „Бергхаус“, трябва да разбереш защо! Каква е целта му? Щом мъкне тази раница чак от Берлин — дори след пожара в Шарлотенбург и убийствата във Франкфурт — значи в нея има нещо извънредно важно, дори съдбоносно за Организацията. В такъв случай може би го носи на някого. Може би там чака някой, по-могъщ даже от Шол. И тогава кое е по-важно — мисията или самотният преследвач? Ако ме убие тук, вече няма да има проблеми. Но ако нещо се обърка, ако бъде заловен, задачата му пропада.
— Внимание, доктор Озбърн. Обадете се на телефона, моля!
Не! Не се поддавай! Обявлението е измама! Той вече пътува с предния влак!
Изведнъж Озбърн се втурна напред. С няколко скока достигна последната врата, сграбчи перилото и се хвърли във вагона. Почти веднага влакът потегли. Зад него бавно се смаляваха живописните хотелчета и къщички на Интерлакен. После наклонът се увеличи и влакът навлезе сред пламналите багри на есенни гори, отвъд които в далечината се синееше Тунското езеро.
140.
Другарю старши лейтенант, така го наричаха в Спецназ. Но кой беше сега? Още ли беше Leiter der Sicherheit, или се бе превърнал в последен самотен боец, тръгнал на най-важната мисия в своя живот? И двете, помисли Фон Холден. И двете.
До него Вера гледаше през прозореца. Навярно просто се мъчеше да убие времето. Фон Холден се завъртя и също погледна навън. Преди малко бяха сменили влака в Гринделвалд и сега зъбчатите колела със скърцане тласкаха вагона нагоре през стръмни алпийски ливади, осеяни с диви цветя и пасящи крави.
След още двайсет минути щяха да достигнат Клайне Шайдег, където ливадите рязко свършваха. Там отново щяха да се прехвърлят и да продължат към сърцето на Алпите — през Айгерванд и Айсмеер до последната спирка, Юнгфрау. Отляво се издигаше връх Айгер, иззад него надничаше заснеженият Монх. А още по-нататък беше Юнгфрау — невидим засега, но познат до най-малките подробности. Самият връх, висок повече от четири километра, се извисяваше на осемстотин метра над последната гара. Фон Холден се вгледа в шеметната северна стена на Айгер — хиляда и осемстотин метра гладка отвесна скала от алпийските пасища до върха — и помисли за петдесетината професионални алпинисти, които бяха загинали при опитите да я покорят. Това беше риск, несравним с нищо друго. Подготвяш се търпеливо, полагаш всички усилия, после връхлита нещо непредвидено и падаш. Смъртта просто протяга ръка и те сграбчва.
Фон Холден бе очаквал полицията да го пресрещне в Тун. После в Интерлакен. Но от полицията нямаше и следа, а това означаваше, че Озбърн е сам. Фон Холден не знаеше колко влака минават дневно през Интерлакен. Знаеше обаче, че десет минути след пристигането им бе потеглил влак за Люцерн. Люцерн беше важен транспортен възел, осигуряващ връзка за Амстердам, Белгия, Австрия, Люксембург и Италия. Юнгфрау беше само странично разклонение за туристи и алпинисти. Едва ли някой би очаквал един беглец от закона да тръгне на екскурзия из планините, особено след като знае, че линията води към задънена улица. Не, беглецът би бързал да се откъсне от преследвачите, а ако е възможно — и да напусне страната.
Фон Холден бе отхвърлил идеята за засада в Интерлакен като прекалено рискована. Вместо това бе решил да отвърне на Озбърн със собствения му трик. Обявлението преследваше двояка цел — да обърка противника и в същото време да го изплаши. Озбърн бе стигнал дотук с инстинкт и лукавство, но сега щеше да изпадне в паника и да потърси последната опора. Логиката. След пристигането от Берн оставаха само два пътя — със зъбчатата железница към върховете или с теснолинейката към Люцерн. Озбърн щеше да узнае, че влакът за Люцерн е потеглил само десет минути след идването на Фон Холден. И нямаше да има друг избор, освен да изчака следващия влак, за да се втурне по дирите на една сянка.
Озбърн скочи на перона на гринделвалдската гара и изтича към влака, който щеше да го откара до Клайне Шайдег за последното прехвърляне по пътя към Юнгфрауйох. Вече не се боеше от засада. Беше сигурен, че противникът е потеглил с предния влак. А Фон Холден с цялото си високомерие навярно мислеше, че го е заблудил в Интерлакен и че сега Озбърн стои съвсем объркан на гарата или пътува с теснолинейката за Люцерн.
От краткия разговор с един от американските туристи бе узнал, че на последната гара има малка пощенска служба, магазинче за сувенири, ресторант, автоматична метеостанция и специална атракция за туристите, наречена „Ледения дворец“ — тунел с множество скулптури, изсечени от самия ледник. Всички тия забележителности се намираха на различни нива и бяха свързани с асансьори. Освен тях наоколо имаше само върхове и ледници. Ако Фон Холден носеше съдържанието на раницата за някого, срещата трябваше да се състои около гарата. Какво точно носеше, кой щеше да го чака? Озбърн не знаеше и нямаше шанс да узнае преди края на пътуването.
