тя беше тиха, разсеяна и явно се мъчеше да преосмисли нещата. Затова още щом влакът спря, Фон Холден я помъкна към асансьора. До метеостанцията им оставаха не повече от три-четири минути. А стигнеха ли там, всичко беше наред, защото Вера щеше да умре почти веднага.
Точно в този момент Фон Холден видя обломките и узна за пожара. Досега нито веднъж не му бе минавала мисълта, че станцията може да бъде унищожена.
— Пол е там, горе, нали?
— Да — каза Фон Холден.
Сред падащия здрач двамата се изкачваха по стръмните стъпала към обгорелите останки на метеостанцията. Зад тях блестяха светлините на масивната бетонна сграда, приютяваща ресторанта и Ледения дворец. В полумрака отдясно се спускаше стръмно надолу безкрайна, назъбена река от сняг и лед. Горе в небето се извисяваше връх Юнгфрау, облян в кръв от последните слънчеви лъчи.
— Защо няма спасители? Къде са пожарникарите?
Фон Холден със задоволство усети в гласа на Вера гняв, възмущение и страх. Значи каквото и да й минаваше през главата, тя се тревожеше най-вече за Озбърн. Това щеше да я разсейва от други мисли, ако не успееха да се доберат до тунелите и се наложеше да тръгнат обратно.
— Няма спасители, защото никой не знае, че вътре е имало хора. Станцията работи автоматично. Никой не идва насам, освен техниците по поддръжката. Нашата база е по-надолу. При пожар аварийните генератори изолират всяко ниво.
Стъпалата свършиха. Фон Холден блъсна настрани голям шперплатов лист и двамата прекрачиха през овъглената рамка на входа. Вътре царуваше мрак, наситен с тежкия дъх на пушек и разтопен метал. Тук бяха бушували свирепи пламъци. Много по-свирепи, отколкото се полага на обикновен пожар. Доказваше го и разтопената стоманена врата в дъното, скрита зад останките от шкаф за инструменти. Фон Холден откри един забравен лост и се опита да я изкърти, но не успя.
— Залетл, копеле мръсно — тихо изруга той и захвърли лоста.
Нямаше смисъл да отваря вратата. Знаеше какво ще намери отвъд нея — тесен тунел от титанова стомана, превърнат в непроходима плетеница от метални буци.
— Елате — каза той. — Има и друг вход.
Ако автоматите бяха изолирали долните нива, все още имаше надежда.
Когато излязоха навън, Фон Холден остави Вера да слиза пред него. Последните слънчеви лъчи хвърляха върху косата й меко медно сияние. За един кратък миг Фон Холден се запита какво ли е да бъдеш обикновен човек. В този миг си спомни за Джоана. Спомни си как й бе казал съвършено искрено, че не знае дали е способен да обича. А тя бе отвърнала: „Способен си“. Тази неочаквана мисъл доведе друга: че въпреки простичката си външност тя е красива по душа, може би най-красивата жена, която някога бе срещал. И Фон Холден с изумление се запита дали Джоана не е била права, дали в крайна сметка не излизаше, че наистина е способен на обич… и готов да отдаде тази обич само на нея.
После погледът му се прикова към големия стенен часовник в подножието на стълбището. Минутната стрелка сочеше право нагоре. Часът беше пет. В същия момент от високоговорителя обявиха пристигането на влака. Унесът мигновено изчезна и на негово място дойде най-важното.
Озбърн.
145.
Озбърн изчака другите пътници да напуснат вагона. Разсеяно избърса потта от горната си устна. Ръката му не трепереше.
— Успех, душко — потупа го Кони по рамото и се отправи след групата към отворената врата на асансьора в края на релсите.
Озбърн се огледа. Вагонът бе опустял. Извади револвера и прегледа барабана. Шест патрона. Маквей се беше погрижил.
Той отново прибра револвера под колана си и го прикри със сакото. После въздъхна дълбоко и слезе от влака. Веднага усети студа — онзи планински студ, който те посреща, когато излизаш от затоплената кабина на лифта и тръгваш към скиорските писти.
С изненада видя на съседните релси още едно влакче. Вероятно то се движеше извън разписанието, за да свали обслужващия персонал.
Озбърн прекоси перона и заедно с неколцина английски туристи се качи в асансьора. Кабината потегли, после спря и вратата се отвори към просторна зала с кафене и щанд за сувенири.
Англичаните излязоха и Озбърн ги последва. Пред щанда спря и разсеяно взе да прехвърля тениски, пощенски картички и сладкиши — все на тема „Юнгфрауйох“. Всъщност сувенирите не го интересуваха, наблюдаваше лицата на хората в кафенето.
По коридора се зададе ниско, пълничко хлапе на десетина години, следвано от родителите си. Майката и бащата явно бяха американци, облечени в еднакви якета с емблемата на „Чикагските биволи“. В този миг Озбърн се почувства по-самотен от когато и да било през живота си. Не знаеше защо. Дали защото сам се бе откъснал от света дотолкова, че ако Вера или Фон Холден сложеше край на живота му, никой нямаше да забележи или поне да си спомни, че е съществувал? Или защото кратката среща с хлапето отново наливаше в сърцето му горчилката на онова, което му бяха отнели? Или пък заради нещо друго — онова незнайно нещо, съсипващо целия му живот и мечтите за семейство?
Озбърн се изтръгна от дълбините на чувствата и отново огледа залата. От Фон Холден и Вера нямаше никаква следа. Той обърна гръб на сувенирите и тръгна към асансьора. Вратата се отвори почти веднага и отвътре излезе възрастна двойка. Озбърн хвърли последен поглед към залата, после прекрачи в асансьора и натисна горния бутон. Вратата се затвори и кабината потегли нагоре.
Няколко секунди по-късно Озбърн стоеше сред призрачна ледена синева. Намираше се в Ледения дворец — дълъг тунел, изсечен в самия ледник и изпълнен с ледени скулптури. Отсреща американските туристи — между тях и Кони — крачеха бавно покрай възхитителните фигури: хора, животни, автомобил в естествен размер, даже цял бар с масички, табуретки и старомодна бъчонка за уиски.
Озбърн се поколеба, после тръгна напред, като се мъчеше да изглежда съвсем обикновен посетител. Вглеждаше се внимателно във всяко ново лице. Дали не бе сбъркал, че се отдели от американците? Протегна ръка и леко плъзна пръсти по стената на тунела, сякаш подозираше, че не е лед, а само изкусна имитация. Но ледът беше истински. Навсякъде — по пода, стените и тавана. Сред всичкия този лед с нова сила го обзе убеждението, че това е най-подходящото място за експерименти със свръхниски температури.
Но къде? Станцията беше съвсем малка. А за хирургически операции — особено толкова деликатни — е необходимо пространство. Помещения за инструменти, за предоперационна подготовка, операционни зали, отделения за реанимация, болнични стаи. Стаи за персонала. Къде можеше да се разположи всичко това?
Кони бе казала, че единственото забранено място е метеостанцията.
Наблизо една швейцарска екскурзоводка изчакваше търпеливо, докато група младежи се снимаха на фона на тунела. Озбърн се приближи до нея и попита за метеостанцията. Горе, отвърна тя. Близо до ресторанта и външната тераса. Но в момента е затворена заради пожара.
— Пожар ли?
— Да, господине.
— Кога?
— Снощи, господине.
Снощи. Също като в Шарлотенбург.
— Благодаря — каза Озбърн и продължи напред.
Едва ли беше съвпадение. Станалото в Берлин се повтаряше тук. Значи най-вероятно всичко беше унищожено. Но Фон Холден не знаеше това, иначе не би се стремил насам… освен ако имаше уговорена среща с някого.
Внезапно нещо го накара да се озърне. Вера и Фон Холден го гледаха от дъното на тунела, обгърнати в призрачното синкаво сияние на ледените стени. Постояха още секунда, после рязко прекрачиха настрани и изчезнаха.
