изчезва от Франция.

— Не — рязко възрази Озбърн. — Не прави нищо. Просто исках да разбера нещо повече за Маквей, това е. Благодаря, че ми отдели време.

Сукцинилхолин.

Озбърн огледа шишенцето под светлината на лампата в банята, сетне бързо го прибра в несесера за бръснене заедно с пакета спринцовки, затвори несесера и го пъхна в куфара под ризите, които така и не бе извадил до днес.

След като си изми зъбите, той изпи две хапчета приспивателно, после заключи вратата и отиде до леглото да дръпне завивките. Докато сядаше, осъзна колко е изморен. Всяко мускулче го болеше от напрежението.

Нямаше съмнение, че разговорът с Маквей го е стреснал и обаждането до Лос Анджелис беше всъщност вик за помощ. Ала докато задъхано изреждаше какво се е случило, той внезапно бе осъзнал, че е избрал погрешен събеседник — висококвалифициран специалист по юридическите въпроси, но не и по проблемите на човешката душа. Истината бе, че молеше Бъргър да го измъкне от Париж, както неотдавна почти бе помолил Жан Пакар да убие Канарак. Вместо Бъргър, би трябвало да потърси своя психолог в Санта Моника и да помоли за съвет как да преодолее емоционалната криза. Само че не можеше да го стори, без да признае намеренията си да извърши убийство, а при това положение законът задължаваше психолога да уведоми полицията. Оставаше му само възможността да поговори с Вера, но не искаше да я замесва в тази история.

Всъщност нямаше значение на кого ще се изповяда, защото в крайна сметка решението бе негово и само негово. Или да избяга от Канарак, или да го убие.

Появата на Маквей бе затегнала гайките. Опитният полицай не бе споменал нито веднъж за Канарак, но можеше ли Озбърн да бъде сигурен? Откъде да знае, че ако продължи с изпълнението на плана, полицията няма да го държи под око?

Протегна ръка, изгаси нощната лампа и се отпусна назад в мрака. Навън дъждът тихо почукваше по прозореца. Лъчите на уличните лампи осветяваха пълзящите по стъклото капки и хвърляха върху тавана увеличените им сенки. Озбърн затвори очи и остави мислите си да се зареят към Вера и днешния любовен следобед. Виждаше я над себе си гола, с отметната глава и извит гръбнак, тъй че дългата й коса докосваше глезените му. Бе застинала неподвижно, само слабините й се движеха бавно и чувствено нагоре-надолу по цялата му дължина. Напомняше скулптура. Въплъщение на всичко женствено. Момиче, жена, майка. Едновременно твърда и течна, безкрайно силна и все пак крехка до ефирност.

Истината бе, че я обичаше и държеше на нея тъй, както никога досега. Това можеше да се случи само когато човек тръгне към чувството от дълбините на душата си, изпълнен с желание, жажда и изумление, че все пак наистина може да има безпределна любов между две човешки същества. Не се съмняваше, че ако бяха умрели в онзи миг, духовете им незабавно щяха пак да се срещнат сред необятното пространство и под някаква нова форма да продължат напред, преплетени завинаги.

Нямаше никакво значение дали тази представа е романтична, детинска или мистична, важното бе, че Пол Озбърн вярваше в нея. Знаеше, че по свой начин и Вера изпитва същото. Бе го доказала днес, когато покани Озбърн в апартамента си. А това проясняваше още нещо — че ако иска чувствата помежду им да продължат, не бива да разреши на демона в себе си да стори онова, което бе сторил с всяка негова обич от детството насам. Да я унищожи. Не, този път трябваше да бъде унищожен самият демон. Безмилостно и завинаги. На всяка цена, въпреки трудностите, опасностите и рисковете.

Докато хапчетата най-сетне започваха да оказват ефект и дрямката го обгръщаше, демонът внезапно се появи пред него. Беше заплашителен и прегърбен, облечен с прашно палто. Въпреки мрака Озбърн го видя как изправя глава. Дълбоко хлътналите очи гледаха втренчено, а ушите стърчаха настрани. Главата бе леко извита, тъй че Озбърн не можеше ясно да види лицето, но инстинктивно усещаше, че челюстта е масивна и от устната надолу се спуска назъбен белег.

Нямаше съмнение. Никакво.

Виждаше Анри Канарак.

28.

Щрак.

И без да извръща глава, Маквей знаеше, че е 3:17 през нощта, защото когато бе погледнал преди малко, часовникът показваше 3:11. Смята се, че електронните часовници са безшумни, но ако се вслушаш внимателно, можеш да ги чуеш. А Маквей се вслушваше и броеше всяко щракване, без да прекъсва размислите си.

Около единайсет без десет се бе прибрал в хотела след посещението при Озбърн и обиколката под дъжда из градините пред Айфеловата кула. Малкото ресторантче беше затворено, а обслужване по стаите просто нямаше. Какво да се прави, друго просто не можеше да си позволи с командировъчните от Интерпол. Мизерен хотел с протрити килими, издънено легло и храна само от шест до девет сутрин и вечер.

Не му оставаше друго, освен отново да излезе под дъжда в търсене на отворен ресторант, или да прибегне към „минибара“ — микроскопичното хладилниче, забутано между жалкото подобие на гардероб и вратата на банята, която се наводняваше при всяко пускане на душа.

Маквей нямаше никакво желание да излиза под дъжда, тъй че трябваше или да хапне нещо от минибара, или да си легне гладен. Отвори го с ключето, прикрепено към ключа от стаята и откри малко сирене, бисквити и парче швейцарски шоколад. Като порови малко, измъкна и бутилчица бяло вино, което се оказа доста приятно. След малко, когато разсеяно дръпна чекмеджето на масата, за да погледне ценоразписа на минибара, той разбра, че виното нямаше как да не е приятно. Струваше 150 френски франка, тоест около 30 долара — може би дреболия за някой изтънчен ценител, но истинско състояние за един беден полицай.

Около единайсет и половина той престана да се ядосва, съблече се и тъкмо отиваше към банята, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Нобъл от дома си в Челси.

— Маквей, изчакайте за момент, ако обичате. По другия телефон разговарям с Майкълс, патолога от лондонската полиция и тъкмо се чудя как да свържа двете линии.

Маквей се омота в хавлията и седна край евтината маса срещу леглото.

— Ало, Маквей! Чувате ли ме?

— Да.

— Доктор Майкълс?

— Тук — чу Маквей гласа на младия съдебен лекар.

— Добре тогава. Доктор Майкълс, разкажете на нашия приятел Маквей онова, което ми обяснихте преди малко.

— Става дума за отрязаната глава.

— Открихте ли на кого е? — зарадва се Маквей.

— Още не — каза Нобъл. — Може би след като чуете доктор Майкълс, ще разберете защо идентифицирането е толкова трудно. Моля ви, доктор Майкълс.

— Да, разбира се. — Майкълс се изкашля. — Както си спомняте, мистър Маквей, кръвта по отрязаната глава беше съвсем малко. Всъщност почти нямаше кръв. Затова бе толкова трудно да определим по съсирването часа на смъртта. Обаче предполагах, че с малко повече работа ще успея да ви дам правдоподобна преценка за времето, когато е станало убийството. Е, оказва се, че не мога.

— Не разбирам — каза Маквей.

— След като си тръгнахте, измерих температурата на главата и взех образци от тъканите за лабораторен анализ.

— И какво?

Маквей се прозина. Беше късно и в мислите му леглото започваше да измества всичко останало.

— Главата е била замразена. А по-късно размразена, преди да я изхвърлят.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър.

— Не мога да кажа, че ми е за пръв път — промърмори Маквей. — Но обикновено личи от самото

Вы читаете Денят след утре
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату