Никакъв отговор.
Вера стоеше в дъното на коридора. Беше се наканила да избяга през задната врата, но в последния момент бе съобразила, че отзад има само просторна ливада и езеро. На открито щеше да представлява лесна мишена.
— Вера — долетя пак гласът на Аврил и дъските на пода изскърцаха. — Не се бой, Вера. Дойдох тук, за да ти помогна. Ако при теб има някой, не мърдай. Недей да се бориш. Просто остани там. Аз ще те намеря.
Вера затаи дъх. Отдясно имаше малко прозорче и тя погледна навън с надеждата да види как някой се задава по алеята. Нови агенти, пощальон, минувач, който и било.
— Вера.
Гласът звучеше малко по-ясно. Аврил се приближаваше. Вера наведе глава. Беше лекарка и знаеше само как се спасява човешки живот. Но нямаше да умре тук, щеше да стори всичко възможно, за да се спаси. В ръцете си държеше парче тъмносин шнур, откъснат от завесата в спалнята.
— Ако си сама и се криеш, моля те, излез, Вера. Франсоа чака да му съобщя, че си в безопасност.
Вера се ослуша. Гласът на Аврил се отдалечаваше. Може би към хола. Тя въздъхна тихичко, освобождавайки събраното напрежение. И в този момент прозорецът отдясно се пръсна на парчета.
Аврил беше отвън! Раздаде се изстрел и наоколо избухнаха късчета дърво. Вера изкрещя, когато няколко трески се впиха в шията и лицето й. После Аврил протегна пистолета през прозореца за последния изстрел. Вера слепешком замахна напред и обви китката с тъмносиния шнур. Рязко пристегна примката и дръпна назад с всички сили. Изненадана, Аврил заби лице в счупеното стъкло. Пистолетът глухо тупна край краката на Вера.
С обляно в кръв лице, Аврил яростно опитваше да се освободи. Но съпротивата само укрепи и без това твърдата решителност на Вера. Дърпайки с всички сили, тя изтегли в коридора цялата ръка. Когато усети, че Аврил е притисната към външната стена, Вера опъна още по-жестоко. Раздаде се неясен пукот, после пронизителен писък и раменната кост изхвръкна от ставата. Едва сега Вера пусна шнура и Аврил бавно се свлече под прозореца, продължавайки да крещи от болка.
— Коя си ти? — запита Вера, когато излезе и заобиколи покрай стената.
Пистолетът в ръката й бе насочен право към повалената дългокрака жена с тъмен костюм, подвила неловко под себе си изкълчената ръка.
— Отговаряй. Коя си? За кого работиш?
Аврил мълчеше. Вера предпазливо пристъпи напред. Тази жена беше професионалистка. През последните пет минути бе застреляла хладнокръвно трима мъже.
— Протегни настрани здравата си ръка и се завърти така, че да те виждам добре — заповяда тя.
Аврил не помръдна. После Вера видя алена струйка кръв да попива в земята под шията й. Пристъпи напред и ритна крака на Аврил.
Нищо.
Разтреперана и готова за стрелба, тя направи още една крачка. Бавно се приведе, хвана Аврил за рамото и я обърна по гръб. Изпод брадичката бликна кръв по бялата блуза. Лявата ръка бе стисната в юмрук. Вера внимателно коленичи и се опита да разтвори пръстите. Когато успя, тя изкрещя и отскочи назад. Върху дланта лежеше ножче от самобръсначка-еднодневка. За кратките секунди докато Вера вземе пистолета и заобиколи къщата, Аврил Рокар си бе прерязала гърлото.
91.
Русата сервитьорка с баварски костюм се усмихна на Озбърн, сложи върху масата димящ кафеник и излезе. След пристигането в Берлин четиримата веднага се бяха отправили към това ресторантче на Вайзенщрасе, което се славеше като едно от най-старите в града. Собственикът Герд Еплеман, дребен плешив човечец с колосана бяла престилка, незабавно ги отведе в служебното сепаре под общата зала, където чакаше Дитрих Хониг.
Хониг имаше черна чуплива коса и грижливо подстригана прошарена брада. Беше висок почти колкото Ремер, но с по-крехко телосложение, а прекалено късите ръкави на сакото около костеливите му китки сякаш го правеха още по-висок. С маниера си да стои прегърбен, свил шия между раменете, той поразително приличаше на Ейбрахам Линкълн в модерен германски вариант.
— Хер Маквей, хер Нобъл, искам добре да обмислите риска — каза Хониг, крачейки напред-назад из сепарето, без да изпуска от поглед събеседниците си. — Ервин Шол е един от най-влиятелните хора в западния свят. Ако се захванете с него, ще бръкнете в змийско гнездо, каквото не можете дори да си представите. Рискувате да предизвикате ужасни неприятности. За себе си и за своите служби. Ще бъдете уволнени или принудени да подадете оставка. И няма да се отървете само с това, защото излезете ли изпод крилото на полицията, цяла армия от адвокати ще се заеме да ви съди за нарушаване на закони, които не сте и сънували. Ще ви стрият на прах. Ще намерят начин да ви отнемат колите, къщите, всичко. Невероятен късмет ще е, ако си запазите поне пенсиите. Такава е властта на подобни хора.
След тия думи Хониг седна на дългата маса и си наля от силното черно кафе, което бе донесла сервитьорката. Бивш директор на берлинската полиция, той беше непрестанно ухажван от най-богатите и могъщи хора в германската промишленост. Краят на студената война не бе повлиял ни най-малко върху жестоката решителност на международните терористи. Поради това всеки висш европейски чиновник държеше преди всичко да осигури безопасност за себе си и своето семейство. В Берлин със защитата на най-видните финансови особи се занимаваше Хониг. Тъй че ако някой можеше да знае как се държат всемогъщите богаташи при схватка без правила, особено пък в Берлин, това бе тъкмо Дитрих Хониг.
— Моите уважения, хер Хониг — настръхна Маквей. — Бил съм заплашван и преди, но както виждате, все още кретам. Същото се отнася до господата Нобъл и Ремер. Затова нека оставим празните приказки и да се заемем с онова, заради което сме дошли. Убийства. Цяла поредица от убийства, започнала преди трийсет години и продължаваща до днес. Едно от тях стана в Ню Йорк преди по-малко от двайсет и четири часа. Убитият беше дребничък евреин на име Бени Гросман. Освен това беше ченге и мой добър приятел. — Гласът на Маквей бе натежал от гняв. — От доста време работим по случая, но едва от един ден насам започнахме да се ориентираме. Колкото повече ровим, толкова по-често се натъкваме на името Ервин Шол. Платено убийство, хер Шол. Почти навсякъде по света за това се полага дългосрочна, дори смъртна присъда.
Над главите им се раздаде смях и подът заскърца под стъпките на голяма компания, идваща за обяд. Из въздуха се понесе апетитният аромат на наденички с кисело зеле.
— Искам да разговарям с Шол — каза Маквей.
Хониг се поколеба.
— Не знам дали е възможно, хер детектив. Вие сте американец. В Германия нямате никаква власт. Освен ако разполагате с категорични доказателства за извършено престъпление, в което се съмнявам.
Маквей не обърна внимание на възраженията.
— Ще го направим така. Заповед за арест, издадена на името на инспектор Ремер, според която Шол трябва да се предаде на германската полиция за екстрадиране в Съединените щати. Обвинява се в организиране на наемно убийство. Американското посолство ще бъде уведомено.
— За човек като Шол подобна заповед е пълна нула — спокойно каза Хониг. — Адвокатите му ще я изхрупат за закуска.
— Знам — кимна Маквей. — Но все пак я искам.
Хониг кръстоса ръце върху масата пред себе си и сви рамене.
— Господа, мога само да обещая, че ще сторя каквото е по силите ми.
Маквей се наведе към него.
— Ако не можете да го уредите, кажете си направо и намерете някого, който ще може. Трябва да стане още днес.
92.
