Ремер сви рамене.
— Мога само да кажа, че не бяхме следени от летището до Берлин. Нито от ресторанта дотук. Но знае ли някой колко неща не сме забелязали? Най-сигурното е да смятаме, че ни следят, нали?
Нобъл се озърна към Маквей. Ремер беше прав: по-добре да са нащрек. Дори ако „групата“ не подозираше, че са тук, скоро щеше да узнае. Противникът вече неведнъж бе доказал своите възможности.
На шестия етаж асансьорът спря и четиримата излязоха в приемна. Секретарката ги въведе в кабинета и помоли да почакат.
Маквей огледа типичния кабинет на държавен служител. Обикновено стоманено бюро, няколко метални стола — съвсем като някоя кантора в Лос Анджелис.
— Познаваш ли този съдия? — запита той. — Гравениц, нали така му беше името?
Ремер кимна.
— Не много добре, но го познавам.
— Какво можем да очакваме?
— Зависи какво му е казал Хониг. Несъмнено е голям успех, че се съгласи да ни приеме. Но това още не означава, че всичко е гарантирано. Гравениц ще се нуждае от доказателства.
Маквей погледна часовника си, седна на ръба на бюрото и се втренчи в Озбърн.
— Добре съм — промърмори Озбърн и се подпря на стената до прозореца.
Маквей не бе забравил за неговото нападение срещу Мериман и никога нямаше да забрави. Това бе още едно от нещата, за които предпочиташе да не мисли сега. Но въпреки всичко то продължаваше да го измъчва, защото знаеше, че рано или късно ще изплува на повърхността.
Вратата се отвори и в кабинета влезе Дитрих Хониг с новината, че Гравениц се извинява за закъснението, но след малко ще ги приеме. После предаде на Нобъл, че е пристигнало съобщение незабавно да позвъни в Лондон.
— Дали пък най-сетне не ни е потръгнало?
С тия думи Нобъл мина зад бюрото и посегна към телефона. След трийсет секунди разговаряше със Скотланд ярд. Още двайсет секунди по-късно го свързаха с шефа на отдел „Убийства“ към лондонската полиция.
— О, Господи! Не! — изведнъж възкликна той. — Как е станало? Нали имаше денонощна охрана!
— Лебрюн — прошепна Маквей.
— Добре де, къде е сега, дявол да го вземе? — гневно запита Нобъл. — Намерете го и го задръжте в строга изолация. Когато получите някакви сведения, предайте ги чрез службата на инспектор Ремер в Бад Годесбург.
Той затвори телефона и описа на Маквей как е бил убит Лебрюн. Накрая добави, че в суматохата Каду успял да застреля санитаря и да изчезне.
— Няма смисъл да питам дали санитарят още е жив — процеди през зъби Маквей.
— Прав си, няма смисъл.
Приглаждайки машинално косата си, Маквей прекоси стаята. Когато се завъртя, гледаше право към Хониг.
— Случвало ли ви се е да загубите приятел и колега, хер Хониг?
— В тая игра е неизбежно… — тихо отвърна Хониг.
— В такъв случай колко още трябва да чакаме съдията Гравениц?
Не беше въпрос, а заповед.
94.
Грандиозен, нисък и червендалест под буйната си сребристо-бяла коса, областният криминален съдия Ото Гравениц кимна към няколко кресла от кожа и бирманско тиково дърво и покани на немски посетителите да седнат. После мина пред тях и се настани зад масивно бюро в стил рококо, при което подметките му увиснаха на два пръста над дебелия ориенталски килим. В сравнение със спартанския декор на цялата сграда, кабинетът му беше истински оазис на богатство и изтънчен вкус към старинните мебели. Освен това целенасочено подчертаваше властта и високия пост на своя собственик.
Като се обърна към останалите, Хониг обясни на английски, че поради общественото положение на Шол и сериозните обвинения срещу него, съдията Гравениц е решил да изслуша показанията без присъствие на прокурор.
— Чудесно — съгласи се Маквей. — Да започваме.
Гравениц се пресегна напред, включи касетофона и в 15:25 заседанието започна.
В кратко предварително изявление, превеждано на немски от Ремер, Маквей обясни кой е Озбърн, как е забелязал убиеца на баща си в едно парижко кафене и как го проследил до един парк край Сена, тъй като наоколо нямало полиция, а се боял, че може да изгуби следите му. Там най-сетне събрал смелост да го разпита, но след броени секунди Мериман бил застрелян от човек, за когото имат основания да смятат, че също е наемник на Ервин Шол.
След като свърши, Маквей погледна втренчено Озбърн, отстъпи му мястото пред бюрото и седна. С помощта на Ремер свидетелят положи клетва пред Гравениц и започна показанията си. Отначало Озбърн повтори разказа на Маквей, а по-нататък не бе необходимо да се отклонява от истината.
Облегнат назад, Гравениц слушаше и в същото време внимателно изучаваше лицето на Озбърн. Когато разказът приключи, съдията се озърна към Хониг, после отново погледна свидетеля.
— Сигурен ли сте, че Мериман беше убиецът на баща ви? Изминали са почти трийсет години.
— Да, сър — каза Озбърн.
— Сигурно сте го ненавиждал.
Маквей стрелна очи към Озбърн. Внимавай, казваше погледът. Съдията опипва почвата.
— На мое място и вие щяхте да го ненавиждате — невъзмутимо отвърна Озбърн.
— Знаете ли защо Ервин Шол би могъл да желае смъртта на баща ви?
— Не, сър — отговори Озбърн и Маквей въздъхна от облекчение. Дотук всичко вървеше добре. — Не забравяйте, че бях дете. Видях лицето на убиеца и го запомних завинаги. Но повече не го видях до онази вечер в Париж. Не знам какво друго да ви кажа.
Гравениц изчака още малко, после се обърна към Маквей.
— Сигурен ли сте, че именно онзи Ервин Шол, който сега се намира в Берлин, е наел Албърт Мериман?
Маквей се изправи.
— Да, сър.
— Защо вярвате, че убиецът на хер Мериман също е бил наемник на хер Шол?
— Защото хората на Шол са се опитвали да убият Мериман, с което са го принудили да мине в нелегалност за дълги години. Най-сетне са го открили.
— И вие сте твърдо уверен, че зад всичко това стои Шол?
Маквей се бе опитал да избегне тъкмо това, но както всички талантливи съдии на този свят Гравениц имаше шесто чувство, близко по дух до родителската прозорливост. Както за децата, така и за подсъдимите предупреждението е едно: излъжеш ли, с тебе е свършено.
— Питате дали мога да го докажа? Не, сър. Все още не.
— Разбирам… — промърмори Гравениц.
Шол беше грамадна, влиятелна фигура в международните финансови среди и Гравениц се двоумеше. Маквей отлично знаеше, че всеки здравомислещ съдия би предпочел да подпише заповед за арестуване на германския канцлер, но не и да се захваща с човек като Ервин Шол. А показанията на Озбърн въпреки цялата си сила бяха само приказки и нищо повече. Трябваше незабавно да изкарат Гравениц от равновесие, иначе би се наложило най-неприятното — да отидат при Шол без заповед за арестуване. Ремер навярно мислеше същото, защото внезапно бутна креслото назад и се изправи.
— Ваше благородие — изрече той на немски. — Доколкото разбирам, една от основните причини да ни приемете толкова спешно е фактът, че са застреляни двама полицейски служители, работещи по случая.
