Един може да се окаже случайност, но двама…
— Да, това беше сериозен довод — съгласи се Гравениц.
— В такъв случай трябва да знаете, че единият беше нюйоркски полицай, убит в собствения си дом. Вторият, уважаван сътрудник на парижката полиция, бе тежко ранен на железопътната гара в Лион, а по- късно прехвърлен тайно в Лондон и настанен в болница под денонощна охрана. — Ремер помълча. — Преди малко е бил убит в болничната стая.
— Съжалявам — искрено въздъхна Гравениц.
Ремер кимна и продължи:
— Имаме сериозни основания да вярваме, че убиецът е работил за организацията на Шол. Налага се да разпитаме хер Шол лично, Ваше благородие, а не да се разправяме с адвокатите му. Без заповед за арест това е невъзможно.
Гравениц събра длани, облегна се и извърна глава към Маквей, който го гледаше втренчено, очаквайки решението. После невъзмутимо се приведе напред и записа нещо в бележника върху бюрото. Приглади с пръсти сребристата си грива, стрелна с поглед Хониг и обърна очи към Ремер.
— Окей — каза той на английски. — Окей.
95.
Маквей, Нобъл и Озбърн изчакаха Гравениц да подпише Haftbefehl37 за Ервин Шол и да я връчи на Ремер. След това благодариха на съдията, сбогуваха се с Хониг и слязоха в гаража с личния асансьор на Гравениц.
Всички, включително Озбърн, разбираха, че стъпват по тънък лед. Както бе изтъкнал Хониг, заповедта в джоба на Маквей беше почти безполезна. Разбира се, нищо не им пречеше да почукат на вратата на Шол и да заявят: „Добър вечер, сър, ние сме от полицията и носим заповед за арест по следните причини…“ Най- вероятно Шол щеше да попадне зад решетките като всеки обикновен гражданин, но само след час щеше да налети цял орляк гръмогласни адвокати и в крайна сметка арестуваният щеше победоносно да излезе, без да е казал и дума.
През следващите седмици щяха да завалят заявления, подписани от Шол и десетки високопоставени лица, гарантиращи за него; клетвени декларации, че изобщо не е замесен, не е познавал, не е имал работа или основания за работа с бащата на Озбърн и който и да било от убитите; доказателства, че не е чувал, познавал или търсил по какъвто и да било повод човек на име Албърт Мериман; свидетелски показания, че през въпросните дни е бил другаде и не е припарвал до имението си в Лонг Айланд; категорични твърдения, че изобщо не е чувал за бивш агент от Щази на име Бернхард Офен и че по време на парижките събития се е намирал в Съединените щати. Всички тия клетвени декларации, скрепени с най-авторитетни подписи, щяха да гарантират пълната невинност на Шол. И тъй като липсваха конкретни доказателства, обвинението щеше да отпадне.
А после, след година или две, когато времето постепенно прикрие името на Шол и целият епизод бъде почти забравен, щеше да дойде ред на хладнокръвното, обмислено отмъщение, за което предупреждаваше Хониг. Маквей, Нобъл, Ремер и Озбърн щяха да видят как животът им се превръща в руини. Приятели, колеги и съвсем непознати хора щяха да ги обвинят в кражби, корупция, сексуални извращения, злоупотреби със служебното положение и още по-страшни неща. Семействата им щяха да станат за присмех, имената им нямаше да слизат от вестникарските страници, докато не бъдат напълно съсипани. В сравнение с тях Хъмпти-Дъмпти би изглеждал същинска гранитна канара, изсечена навеки между другите величави ликове върху скалите на Маунт Ръшмор.
Сред скърцане на гуми Ремер изкара мерцедеса от гаража и потегли по Харденбергщрасе, следван от колата на охраната.
Пет минути по-късно минаха край двайсет и двата етажа от стъкло и стомана на Европейския център и като свърнаха по близката уличка, слязоха в нов гараж.
— Auf Wiedersehen. Danke38 — каза Ремер по радиостанцията.
— Auf bald.39
Колата на охраната ускори ход и изчезна зад ъгъла.
— Доколкото разбирам, смятате, че сме в безопасност — подхвърли Нобъл, докато Ремер паркираше мерцедеса срещу входа.
— Съвършено правилно.
Ремер излезе от навън, пресегна се за автомата и го заключи в багажника. После запали цигара и ги поведе надолу към дебела стоманена врата. Отвъд нея започваше дълъг коридор, изпълнен с кабели и водопроводни тръби, който минаваше под улицата и стигаше до подземията на Европейския център.
— Знаем ли къде е Шол? — прокънтя под бетонния свод гласът на Маквей.
— Гранд хотел „Берлин“. На Фридрихщрасе, срещу Зоологическата градина. Оттук е доста път за престарял джентълмен като теб.
Ремер се ухили на Маквей и отвори огнеупорната врата в дъното на коридора. Загаси цигарата си в стенния пепелник, спря пред служебния асансьор и натисна бутона. Вратата веднага се отвори и четиримата влязоха. Ремер натисна копчето за шести етаж, вратата се затвори и кабината пое нагоре. Едва сега Озбърн забеляза, че Ремер през цялото време е стискал пистолет.
Гледайки тримата си безмълвни спътници под бледата светлина в кабината, той изведнъж се почувства излишен като пети човек в компания за бридж или неканен гост на сватбата на бившата си съпруга. Тия хора бяха професионални полицаи, ветерани, чиито съдби се преплитаха като мускули и кости. Заповедта в джоба на Маквей беше издадена от най-влиятелния криминален съдия в Германия, а човекът, срещу когото се изправяха, беше фигура от световна величина и разполагаше със собствена армия. Маквей му бе казал, че идва в Берлин, за да даде показания. Сега това бе сторено и тримата повече не се нуждаеха от него. Би било наивно да вярва, че Маквей ще изпълни обещанието да го допусне до разговора си с Шол. Изведнъж стомахът му се сви на топка. Маквей не даваше пукната пара за личната война на Озбърн. Имаше свои планове и не възнамеряваше да ги споделя с когото и да било.
Маквей забеляза погледа му.
— Какво има?
— Просто си мислех — тихо каза Озбърн.
— Не прекалявайте — посъветва го Маквей без усмивка.
Асансьорът спря. Вратата се отвори и Ремер излезе пръв. Огледа се, после ги поведе по коридор, застлан с дебела пътека. Намираха се в хотел. Хотел „Палас“ — Озбърн забеляза името на една брошура върху масичката, край която минаха.
Пред стая 6132 Ремер спря и почука на вратата. Широкоплещест цивилен полицай ги въведе в голям апартамент с две съседни спални. Отвъд прозорците се зеленееше паркът на Зоологическата градина, а отстрани имаше фасада, вероятно по-ново крило на хотела.
Ремер прибра пистолета под сакото си и размени няколко думи с полицая, който ги бе посрещнал. Маквей мина по коридора да огледа втората спалня. След малко се върна. Нобъл не бе очарован от близостта на новото крило, откъдето, макар и под ъгъл, можеха да ги наблюдават. Когато изказа съмненията си, Маквей го подкрепи.
Едрият полицай разпери ръце и обясни със силен немски акцент, че в момента било почти невъзможно да се намери свободна стая, камо ли апартамент. Берлин просто кипял от търговски изложби и международни конгреси. Даже федералната полиция не разполагала с кой знае какъв избор, след като стаите се резервирали три месеца предварително.
— Манфред, в такъв случай ние сме просто щастливци — възкликна Маквей.
Ремер кимна, после каза нещо на немски и полицаят излезе. Ремер заключи вратата след него.
— Двамата с теб ще се разположим тук — реши Маквей. — Нобъл и Озбърн ще вземат другата спалня. — Той пристъпи към прозореца, дръпна ефирната завеса и огледа движението по Курфюрстендам, после се взря в тъмните корони на отсрещния парк. — Телефоните обезопасени ли са?
— Две линии.
Ремер запали цигара и свали коженото сако, разкривайки масивен гръден кош и старомоден кобур под
