Фон Холден напусна гранд хотел „Берлин“ в 7:50. В 10:20 частният реактивен самолет вече се спускаше над летище Клотен край Цюрих.
В 10:52 лимузината му прекоси входа на Анлегеплац, а точно в 11:00 Фон Холден чукаше на вратата на Джоана. Трябваше да я гали, да я утешава, да стори всичко необходимо, за да й възвърне предишното настроение на отзивчивост и неуморни грижи за Елтон Либаргер. Тъкмо затова носеше малкото черно санбернарче, което бе наредил да осигурят до пристигането му.
— Джоана — високо изрече той, след като не получи отговор. — Аз съм, Паскал. Знам, че си разстроена. Трябва да поговорим.
— Нямам за какво да говоря с теб или с когото и да било! — кресна тя иззад вратата.
— Моля те…
— Не, дявол да го вземе! Махай се!
Фон Холден посегна към дръжката на вратата.
— Заключено е — дрезгаво се обади дежурната Фрида Фослер.
Фон Холден се завъртя към нея. Беше сурова и властна, с масивна челюст и също тъй масивна фигура. За да предизвика в който и да било мъж нещо повече от погнуса, би трябвало да поне да се усмихне и да стане малко по-женствена, ако изобщо бе способна на това.
— Можете да си вървите — каза Фон Холден.
— Имам заповед да…
Погледът му стана суров.
— Можете да си вървите.
— Да, хер Фон Холден.
Фрида Фослер изключи радиостанцията на колана си, изгледа го накриво и се отдалечи. Фон Холден се навъси. Ако не беше жена и ако бяха в Спецназ, би я застрелял на място за този поглед.
Кученцето в ръцете му заскимтя и той пак се обърна към вратата.
— Джоана. Имам подарък за теб. Всъщност за Хенри…
— Какво е станало с Хенри?
Вратата изведнъж се разтвори и Джоана застана на прага боса, по джинси и тениска. Беше ужасена от мисълта, че някой може да е сторил зло на кучето й в Таос. После видя какво държи Фон Холден.
Пет минути по-късно Фон Холден вече бе пресушил сълзите й с целувки и я остави да си играе на пода с невръстния санбернар. Обясни, че видеозаписът на унизителната сексуална игра с нейно участие всъщност е бил жестока проверка, срещу която той енергично протестирал, но с нищо не можел да промени заповедта на управителния съвет, издадена поради сериозни съмнения дали Либаргер ще бъде в състояние отново да поеме ръководството на своята международна корпорация с капитал петдесет милиарда долара. Застрахователните им партньори се страхували от нов удар и настоявали за недвусмислена проверка на физическата му издръжливост при максимално натоварване. Обичайните тестове не ги удовлетворявали, тъй че партньорите настояли техният главен лекар и доктор Залетл да организират ново изпитание.
Залетл отлично знаел, че в момента Либаргер няма нито съпруга, нито приятелка, но за сметка на това изпитва дълбока обич и доверие към Джоана. Очевидно единствено с нея можел да се почувства спокоен и уверен. Тъй като се боял, че едно откровено предложение ще бъде отхвърлено, Залетл наредил двамата тайно да бъдат упоени. Експериментът бил извършен, записан на видеолента и докладван пред управителния съвет. След това единствената касета била унищожена. На изпитанието не присъствал никой друг, камерите се управлявали от разстояние.
— Джоана, за тях това беше бизнес и нищо повече. Опитах да се боря, докато накрая ми препоръчаха да напусна компанията. Не можех да напусна заради господин Либаргер. И заради теб. Защото знаех, че поне ще съм аз, а не някой непознат. Съжалявам… — Той нежно избърса от бузите й бликналите сълзи. — Моля те, Джоана, само още един ден. Заради господин Либаргер. Само това пътуване до Берлин и оттам отлиташ право за Ню Мексико. — Фон Холден седна на пода до нея и почеса кученцето по корема. — Бих те разбрал, ако желаеш да си заминеш още сега. Дори ще ти дам кола до аерогарата. Ще намерим отнякъде друг рехабилитатор и криво-ляво ще изкараме до утре.
Джоана гледаше Фон Холден и се питаше как да постъпи; макар и безкрайно оскърбена от безмилостната манипулация, тя осъзнаваше, че Елтон Либаргер също е бил жертва, а неговото здраве все още дълбоко я вълнуваше.
Фон Холден протегна ръка. Косматото черно топче скочи на крака и близна пръстите му. Той на свой ред погали кученцето зад ушите и се усмихна с оная топла, любяща усмивка, която бе разтопила сърцето на Джоана още от първата среща. В този миг тя реши, че всичко казано е истина и че при дадените обстоятелства може да приеме молбата му.
— Ще дойда в Берлин — промълви тя с печална, боязлива усмивка.
Фон Холден се приведе напред, докосна челото й с устни и благодари за добрината.
— Джоана, сега трябва незабавно да се върна в Берлин за последните приготовления. Извинявай, но нямам избор. Ти ще пристигнеш утре с господин Либаргер и останалите.
Джоана се поколеба и за момент Фон Холден помисли, че ще промени решението си, но тя изведнъж омекна.
— Там ще се видим, нали?
— Естествено — широко се усмихна той.
Джоана неволно отвърна на усмивката. И за пръв път откакто бе видяла записа, усети че се отпуска. Фон Холден погали още веднъж кученцето зад ушите, после стана и помогна на Джоана да се изправи. Преди да тръгне към вратата, извади от джоба си плик и го остави на масата.
— От корпорацията с надежда, че така ще облекчат притеснението и душевните рани. Не особено деликатен жест, бих казал, но без съмнение твърде полезен. Ще се видим в Берлин — прошепна той и излезе.
Докато кученцето скимтеше край краката й, Джоана се загледа към масата. Накрая взе плика и го отвори. Когато видя какво има вътре, ахна от изненада. Беше чек на нейно име за петстотин хиляди долара.
93.
Мерцедесът се спусна в гаража под модерната общинска сграда от стъкло и бетон на Харденбергщрасе 15. Една от придружаващите коли го последва и спря наблизо. Докато излизаше заедно със своите спътници, Озбърн различи зад стъклото й лицата на охраната. Полицаите се оказаха много по-млади, отколкото бе очаквал, навярно нямаха и трийсет години. Без сам да знае защо, това го изненада и той си представи цяла армия от млади професионалисти, застанали зад гърба му. От тази мисъл не се почувства по-стар, просто изведнъж светът наоколо се обърка. До днес полицаите винаги бяха по-стари от него, а самият той стоеше някъде в челната редица на младежта, всички останали бяха просто хлапета и ученици. И ето че всичко внезапно се променяше. Нямаше представа защо го открива тъкмо сега — може би се опитваше да не мисли къде отиват и какво може да ги очаква там.
Бяха останали в сепарето повече от два часа, като междувременно пиха кафе и обядваха. Най-сетне Хониг се обади, че съдията Ото Гравениц ще ги чака в кабинета си точно в три.
По пътя насам Маквей го бе посъветвал какво да каже в показанията си. Единствено важни бяха предсмъртните разкрития на Мериман, останалото трябваше да се изложи в най-общи линии. С други думи, Озбърн не биваше да споменава за частния детектив Жан Пакар. Нито пък за спринцовките и препарата, който бе използвал. Всъщност по този начин Маквей успокояваше неговия неизречен, но твърде реален страх, че ще бъде принуден да се признае за виновен в опит за убийство.
Подобен жест можеше да се сметне за великодушен и Озбърн би трябвало да изпитва благодарност, но знаеше, че Маквей има по-друга цел. Тревожеше го не толкова, че Озбърн ще попадне под удар, колкото да не би по този начин да пропадне единственият му шанс за получаване на заповедта. Това означаваше, че показанията трябва да бъдат ясни и насочени само срещу Шол — както заради съдията, така и заради Хониг, чието мнение явно тежеше в тукашните среди. Ако Озбърн не си държеше езика зад зъбите, цялата тежест на разговора можеше да се прехвърли върху него и сериозно да застраши главната им цел.
— Как мислиш? — обърна се Маквей към Ремер, докато влизаха в асансьора. — Знаят ли, че сме тук?
