От професионалистите единствено Иван Серов след кървава борба едва не бе завоювал поста. Рудин избра измежду заместниците на Андропов Иваненко и го назначи за председател.
Традицията бе нарушена не само в това отношение. Иваненко бе прекалено млад за шеф на най- могъщата в света полицейска и шпионска служба. Освен това преди двайсет години той бе работил като разузнавач във Вашингтон, което будеше подозрения у ксенофобите в Политбюро. Той обичаше да се облича с дрехи от Запад и дори се шушукаше, че бил имал известни резерви към догмите на комунистическото учение. А за Вишнаев това бе непростим грях.
— Ако той дойде на власт, и ти ще си имаш неприятности, Василий Алексеевич — каза Рудин на Петров.
Само в тесен кръг той се обръщаше към своите протежета на име и бащино име.
Петров кимна в съгласие с думите на шефа си. Двамата с Анатолий Кривой бяха работили заедно в организационния отдел на Централния комитет. Кривой бе по-възрастен и с по-голям стаж от Петров. Очаквал бе да заеме поста секретар по организационните въпроси, но когато мястото се освободи, Рудин предпочете вместо него да издигне Петров на длъжност която неизбежно осигуряваше и членство във всемогъщото Политбюро. Кривой бе огорчен и прие предложената му от Вишнаев работа като началник на кабинета и дясна ръка на идеолога на партията. Но продължаваше да има амбиции за мястото на Петров.
И Иваненко, и Петров не бяха забравили, че не друг, а именно предшественикът на Вишнаев, идеологът Суслов, бе организирал свалянето на Хрушчов през 1963 година.
— Юрий, знаеш, че с твоята биография не можеш да наследиш поста ми — рече Рудин.
Иваненко кимна. В това отношение той не хранеше никакви илюзии.
— Но — продължи Рудин — двамата с Василий сте способни да поведете тази страна напред, като запазите сегашния устойчив политически курс. Догодина вече няма да ме има. Василий, когато умра, искам ти да заемеш моето място!
Двамата по-млади мъже се умълчаха стреснати. Нито един от предшествениците на Рудин не бе посочвал наследника си. Сталин бе получил инфаркт и членовете на неговото Политбюро го бяха довършили, преди той да ги е ликвидирал всичките. Берия се бе опитал да завземе властта, но бе арестуван и застрелян от уплашените си колеги. Маленков бе изпаднал в немилост. Същото бе сполетяло и Хрушчов. Брежнев до последния момент бе държал всички в неведение за своя избор.
Рудин стана, с което показа, че разговорът е свършил.
— Има още един важен въпрос — каза той. — Вишнаев крои нещо. Ще се опита да ме катурне покрай тази история с пшеницата. Ако успее, с нас, а може би и с Русия, е свършено. Той е екстремист. Познава до съвършенство теорията, но изобщо не го бива в практиката. Трябва да знам всичко, което върши. Какво точно е намислил и кого се опитва да привлече на своя страна. Разполагате с четиринайсет дни, за да разберете това.
Централната сграда на КГБ, или „Центъра“, представлява огромна каменна постройка, която заема цялата североизточна страна на площад „Дзержински“. Всъщност тя е кух правоъгълник с вътрешен двор. Във фасадното и в двете странични крила се помещава КГБ, а задното е известно под наименованието „Лубянка“. Там са затворническите килии и стаите за разпит. Близостта на Лубянка до канцелариите на КГБ дава възможност на следователите съвестно да си вършат работата и да разпитват затворниците по всяко време.
Кабинетът на председателя се намира на третия етаж, вляво от централното стълбище. Но открай време лимузините на шефовете на КГБ влизат през страничния вход, водещ към двора. Кабинетът представлява голямо помещение, облицовано с махагон и застлано със скъпи ориенталски килими. На една от стените виси задължителният портрет на Ленин, от друга — самият Феликс Едмундович Дзержински гледа строго. През четирите високи прозорци с непробиваеми стъкла се вижда още едно изображение на създателя на ЧК. Шестметровата му бронзова скулптура се извисява в центъра на площада. Невиждащите му очи гледат надолу по „Проспект Маркса“ към „Площадь революции“.
Иваненко мразеше тежкия натруфен стил, в който бяха обзаведени кабинетите на съветската върхушка, но трудно можеше да промени своя. От интериора той харесваше единствено наследеното от Андропов огромно бюро, върху което бяха поставени седем телефона. Най-важният от тях бе така наречената „кремльовка“, по която се осъществяваше директна връзка с Кремъл и с Рудин. До нея беше „вертушката“, по която Иваненко можеше да разговаря с останалите членове на Политбюро и на Централния комитет. Високочестотният телефон го свързваше с най-важните управления на КГБ в Съюза и с братските източноевропейски страни. Имаше и две преки линии с Министерството на отбраната и с ГРУ — разузнавателната служба на това министерство. Последният от изброените телефони иззвъня. Иваненко вдигна слушалката. Той чакаше това обаждане от десет дни.
Разговорът с Аркадий бе кратък.
— По-добре да не говорим за това по телефона — отсече Иваненко. — Ела довечера у нас!
Повечето съветски ръководители не се занимават със служебни проблеми в домовете си. Руснаците строго разграничават служебния от личния си живот. И колкото по-нагоре в йерархията се издигат, толкова по-отчетливо става това разделение. В това отношение, а и не само по това, членовете на Политбюро приличат на мафиотските донове, които никога не говорят пред съпругите и децата си за не особено благородните си дела.
Иваненко бе различен от колегите си. Затова те изпитваха недоверие към него. Поради най-старата причина на света той не се бе оженил. Не живееше при останалите от Политбюро, които обитаваха луксозни квартири в западния край на „Кутузовски проспект“, а през почивните дни ходеха на вилите си край Жуковка и Усово. Членовете на съветския елит обичаха взаимно да се държат под око и затова винаги гледаха да са близо един до друг.
Скоро след като оглави КГБ, Юрий Иваненко си намери красива къща в Арбат, старинен квартал в центъра на Москва, в който преди революцията са живеели богати търговци. Строителни бригади от КГБ реставрираха къщата само за шест месеца — невероятно постижение, каквото в Съветския съюз можеше да си позволи само един член на Политбюро.
Когато къщата си възвърна едновремешния блясък и бе оборудвана с най-съвършени охранителни системи, Иваненко я обзаведе със западни мебели. Кухнята представляваше последен писък на калифорнийската мода в битовата техника. Всичко в нея бе докарано от магазина „Сиърс Роубък“. Мебелите и лампериите в хола и в спалнята бяха от шведска ела, а банята бе облицована с мрамор. Иваненко живееше на горния етаж на къщата, където имаше и кабинет с цяла стена аудиоапаратура „Филипс“. Сред личните му покои не липсваше и библиотека със забранени издания и с книги на английски, френски и немски — езици, които той владееше. Освен това на етажа имаше столова и сауна.
Приземието обитаваха шофьорът, телохранителят и прислужникът — всичките служители на КГБ. Там се намираше и гаражът, от който се влизаше направо във фоайето.
Иваненко се прибра у дома и зачака.
Аркадий беше як червендалест мъж, облечен в цивилни дрехи. По движенията му личеше, че се чувства по-удобно в униформата си на генерал-майор от Генералния щаб. Той бе един от агентите на Иваненко в Червената армия. Аркадий седна на крайчеца на креслото и заговори припряно. Шефът на КГБ го изслуша спокойно, като от време на време му задаваше уточняващи въпроси и записваше нещо в тефтерчето си. Когато генералът свърши, Иваненко му благодари, стана от креслото си и натисна едно копче на стената. След няколко секунди се появи прислужникът, млад, рус и изключително красив служител на КГБ. Той изпрати госта до страничния вход.
Иваненко обмисли получената информация. Почувства се изтощен. Значи това беше намислил Вишнаев! Утре щеше да го съобщи на Рудин.
Сипа във ваната скъпа английска пяна и дълго се къпа. После се загърна с копринен халат и си наля чаша отлежал френски коняк. Върна се в спалнята, загаси осветлението, като остави включена само една малка нощна лампа и се изтегна на широката спалня. Вдигна вътрешния телефон и натисна едно копче.
— Володя, качи се при мен — каза той нежно.
