от Русия. Трябва да остана тук. Някой ден… Може би… Не знам…
Двамата помълчаха известно време, като се държаха за ръцете. Най-сетне тя наруши тишината:
— Вашите… хора от разузнаването изпратиха ли лентата в Лондон?
— Мисля, че да. Предадох я на един колега от посолството, за когото предполагам, че работи в Сикрет Сървис. Той ме попита дали ще получа още.
Валентина кимна към чантата си.
— Донесох машинописен препис. Не мога да взимам повече ленти. Държат ги в сейф, от който нямам ключ. Преписът е от стенограмата на следващото заседание на Политбюро.
— Как измъкваш тези материали от службата си, Валентина? — попита я той.
— След всяко заседание магнетофонните ленти и стенографските записки се пренасят под охрана до сградата на Централния комитет. Там в специална секретна секция работим ние: аз и още пет жени. Имаме един началник. Когато препишем съдържанието на записите, той ги заключва в сейфа.
— Тогава как успя да измъкнеш онази лента?
Тя вдигна рамене.
— Имаме нов шеф. Назначиха го миналия месец. Предишният ми началник не беше толкова взискателен и не държеше много на дисциплината. До моята стая има звукозаписно студио, където се прави по едно копие от всяка лента, преди да ги заключат в сейфа. Миналия месец останах за момент сама в студиото, откраднах копието и сложих на негово място празна ролка.
— Празна ли?! — възкликна Мънроу. — Но нали ако се наложи на направят някаква справка, ще забележат липсата!
— Малко вероятно е — отвърна му Валентина. — Важни са машинописните преписи. Те съставляват архива. Голям късмет извадих с тази лента. Изнесох я от сградата в пазарска торба, под продуктите, които купих в магазина на Централния комитет.
— Не те ли претърсват на излизане?
— Почти никога. На нас ни вярват, Адам. Ние сме елитът на нова Русия. Документите са по-лесни за изнасяне. На работа ходя със старовремски ластичен колан под полата. Трябваше да преснимам на копирната машина преписа от стенограмата на последното заседание, състояло се през юни. Направих и едно копие за себе си, а после върнах брояча с една цифра. Мушнах моя екземпляр в колана.
Мънроу потрепери, като разбра на какъв риск се подлага Валентина.
— За какво говорят на това заседание — попита той и посочи чантата й.
— За последствията — отговори му тя. — За това, какво ще се случи, ако настъпи глад. Страх ги е, че руският народ ще се разбунтува. Но, Адам… в началото на юли се състоя още едно заседание. Не можах да го фотокопирам, понеже бях в отпуска. Щеше да е много подозрително, ако изведнъж се бях отказала да я ползвам. Но когато се върнах на работа, говорих с една колежка, която е преписвала записа от това заседание. Тя беше пребледняла от ужас и отказа да ми каже за какво са говорили членовете на Политбюро.
— Можеш ли да направиш копие от този материал?
— Ще се опитам. Трябва да изчакам другите да си тръгнат. Като върна назад брояча на копирната машина, никой няма да забележи, че съм я използвала. Но чак в началото на следващия месец ще работя втора смяна и ще мога да снимам преписа.
— Следващия път не бива да се срещаме тук. Опасно е да използваме едно и също място продължително време.
В продължение на цял час Мънроу й обясняваше някои професионални похвати, които ще са им необходими, за да насрочват бъдещите си срещи, без да се виждат. Говори й и за предпазните мерки, които Валентина трябва да вземе, за да не бъде разкрита. После извади изпод колана на панталона си малко тефтерче, със ситно изписани странички.
— Написал съм ти всичко тук, скъпа. Запомни го и после изгори тефтерчето. Пепелта хвърли в тоалетната и пусни водата.
Пет минути по-късно тя му даде пачка тънки листа, които извади от чантата си, и тръгна през гората към колата си, паркирана на километър оттам.
Мънроу се скри в сянката на параклиса. Извади от джоба си ролка скоч, свали панталона си до коленете и залепи листата за бедрото си. Когато тръгна между дърветата, усещаше как те се трият в плата, но под грубите торбести съветски панталони това не личеше.
В апартамента си на спокойствие той препрочете материала десетина пъти. В четвъртък листата отпътуваха за Лондон в касетката, захваната с белезници към китката на куриера. Копието на стенограмата бе запечатана в плик от плътна хартия и бе адресирана лично до представителя на разузнаването във външно министерство.
Стъклените френски прозорци, които гледаха към розовата градина, бяха плътно затворени. Само бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше тишината в Овалния кабинет. Приятните юнски дни бяха отминали. Вашингтон изгаряше в августовска жега.
От другата страна на сградата потни туристи се любуваха на популярната гледка на Белия дом откъм „Пенсилвания авеню“: официалния вход с колоните, държавния флаг на покрива и чакълестата овална алея. Никой от зяпачите не обръщаше внимание на невзрачната малка сграда, известна като „Западното крило“, в която президентът Матюс се съвещаваше със своите приближени.
Пред бюрото му бяха седнали Станислав Поклевски и Робърт Бенсън. Малко по встрани се бе настанил държавният секретар Дейвид Лорънс, бостънски адвокат, типичен представител на висшето съсловие от Източния бряг.
Президентът Матюс захлопна папката пред себе си.
Той отдавна бе запознат с английския превод на магнетофонния запис от заседанието на Политбюро. Сега тъкмо бе прочел оценката на своите експерти за материала.
— Боб, твоята прогноза за недостига на пшеницата се оказа много точна. Ти предположи, че на руснаците ще са им необходими още поне трийсет милиона тона зърно, а сега по всичко личи, че наесен ще им трябват петдесет-петдесет и пет тона — рече той. — Сигурен ли си, че записът е направен на заседание на Политбюро?
— Господин президент, подложихме го на най-щателна проверка. Гласовете са автентични, а в корените на насажденията наистина има голямо съдържание на „Линдан“. Няма съмнение, че в съветското министерство на земеделието се провежда чистка. Напълно сме сигурни в достоверността на информацията.
— Това е уникален случай. Трябва добре да обмислим нашите действия. Нямаме право да сгрешим! — каза президентът.
— Господин президент — обади се Поклевски. — Тук не става дума за недостиг. Руснаците са изправени пред опасността от масов глад.
Без да знае, той бе повторил думите, които Петров бе казал на Иваненко след първото заседание на Политбюро по въпроса за зърното.
Президентът Матюс кимна замислено.
— Всички знаем това, Стан. Въпросът е какво да предприемем.
— Нека си гладуват — отговори му полякът. — Това е най-голямата грешка на съветското ръководство, откакто през пролетта на 1941 година Сталин не повярва на предудрежденията на Запада, че Хитлер ще го нападне. Да се оправят, както знаят!
— Дейвид, ти какво ще кажеш?
Държавният секретар Дейвид Лорънс поклати глава в несъгласие. Противоречията между него и най- ревностния ястреб Поклевски бяха легендарни.
— Не съм съгласен, господин президент — каза той. — Първо, смятам, че не сме обмислили добре промените, които биха могли да настъпят в Съветския съюз, ако ги сполети това бедствие. Не приемам решението да ги оставим сами да се задушат от проблемите си за най-добро. Такъв развой на събитията би довел до съществени промени в световен мащаб.
— Какво е твоето мнение, Боб? — попита Матюс.
Директорът на ЦРУ бе потънал в мисли.
