— Според думите на една песен навремето са пели. Скъпа, това ще стане толкова скоро. След четири седмици, смятано от днес. Когато се срещнем в Лондон, ще те заведа да видиш Бъркли скуеър.
— Адам, искам да те попитам нещо. Извършила ли съм предателство към моя собствен народ, към руския народ?
— Не — категорично каза той, — не си. Партийните водачи насмалко не извършиха предателство. Ако не беше направила това, което направи, Вишнаев и чичо ти може би щяха да постигнат целта си — да разпалят война. В нея Русия щеше да бъде разрушена, както и голяма част от Америка, както и моята страна и Западна Европа. Не си извършила предателство спрямо народа на твоята страна.
— Но те никога няма да ме разберат, няма да ми простят — каза тя. Тъмните й очи се насълзиха. — Те ще ме нарекат предателка. Аз ще съм изгнаница.
— Някой ден може би на тази лудост ще бъде сложен край. Някой ден може би ще се завърнеш. Слушай, моя любов, не бива да стоим повече тук. Прекалено рисковано е. Само едно последно нещо. Трябва ми номерът на домашния ти телефон. Не, знам, че се споразумяхме никога да не ти се обаждам. Но няма да те видя отново, чак докато ти не се озовеш на Запад в безопасност. Все пак съществува, макар и минимална, вероятност да настъпят промени в плана или в датата. Аз трябва да мога да се свържа с теб по спешност. Ако го направя, ще се представя за твой приятел на име Грегор и ще кажа, че не мога да дойда на вечерята, на която си ме поканила. Ако това стане, веднага излизаш от къщи и ме търсиш на паркинга на хотел „Можайски“ в края на Кутузовски проспект.
Тя кимна кротко и му даде номера си. Той я целуна по бузата.
— Ще се видим в Лондон, скъпа — каза той и се изгуби между дърветата.
Той много добре знаеше, че ще трябва да подаде оставка и да изтърпи ледения гняв на сър Найджъл Ървин, когато се разбере, че „Славея“ е бил не Анатолий Кривой, а една жена, неговата бъдеща съпруга. Но тогава щеше да бъде прекалено късно дори за неговата служба да промени нещата.
Лудвиг Ян гледаше уплашено двамата мъже, седнали на свободните столове в спретнатото му бекярско жилище във Вединг, работническия квартал на Западен Берлин. Те носеха отпечатъка на едни хора, които бе виждал на времето, много отдавна, и които се бе надявал, че никога вече няма да види.
Единият, който говореше, със сигурност беше германец, Ян изобщо не беше се усъмнил в това. Не знаеше само, че човекът е майор Щулц от източногерманската тайна полиция, от всяващата ужас Щаатсзихерхайтсдинст, известен просто като Щази. Той никога нямаше да научи името му, но можеше да се досети за неговата професия.
Освен това предполагаше, че Щази притежава досие за всеки източногерманец, забягнал на Запад, и това го притесняваше. Трийсет години преди това, като осемнайсетгодишно момче, Ян бе взел участие в работническите вълнения в Източен Берлин, известни като Източногерманско въстание. Тогава му провървя. Въпреки че бе прибран по време на една от хайките, извършвани от руската полиция и нейните източногермански комунистически помагачи, не го хвърлиха в затвора. Но той помнеше миризмата на килиите в ареста и отпечатъка по лицата на хората, които се разпореждаха там. Днешните му посетители, три десетилетия, по-късно носеха същия отпечатък.
Той бе кротувал осем години след вълненията от 1953 година и през 1961, малко преди довършването на Стената, най-спокойно се прехвърли пеш на Запад. От петнайсет години той имаше добра работа в Западноберлинската гражданска администрация, започвайки като тъмничар, за да се издигне до обервахмайстер, началник на охраната във Втори блок на затвора Тегел.
Другият човек в стаята му тази вечер мълчеше. Ян никога нямаше да научи, че той е съветски полковник на име Кукушкин, служител на КГБ.
Ян загледа ужасен снимките, които германецът извади от голям плик и нареди пред него бавно, една по една. Те показваха овдовялата му майка в една килия, уплашена, близо осемдесетгодишна, загледана в обектива с покорство и надежда за освобождаване. Видя двамата си братя с белезници на китките, в различни килии, зидарията на стените много добре личеше на качествено изработените снимки.
— Освен това не забравяйте за двете си снахи и трите си прелестни племеннички. О, да, ние знаем за Коледните подаръци. Как ви наричат те? Чичо Лудо ли? Прекрасно. Я ми кажете виждали ли сте някога такива места?
Имаше още снимки, които накараха понапълнелия от охолство Ян да затвори очи за няколко секунди. Странни, приличащи на призраци фигури, облечени с дрипи, остригани, със заприличали на черепи лица гледаха тъпо към обектива. Те тътреха увитите си с парцали крака и потропваха с тях, за да се предпазят от арктическия студ. Бяха брадясали, сбръчкани, загубили човешки образ. Това бяха някои от обитателите на робските трудови лагери от колимския комплекс, далеч в източния край на Сибир северно от Камчатския полуостров, където се добива злато далеч отвъд Полярния кръг.
— Доживотни присъди в тези… курорти… получават само най-върлите врагове на държавата, хер Ян. Но моят колега може да осигури такава доживотна присъда за цялото ви семейство, да, дори на обичната ви стара майка, само с едно обаждане по телефона. Сега ми кажете искате ли да стане това.
Ян се загледа в очите на човека, който не говореше. Очите му бяха сурови като лагерите на Колима.
— Найн — прошепна той. — Не, моля ви се. Какво искате?
Отговори му германецът.
— В затвора Тегел има двама души, задържани заради отвличане на самолет, Мишкин и Лазарев. Познавате ли ги?
Ян кимна.
— Да. Те пристигнаха преди четири седмици. Около тях се вдигна голям шум.
— Къде точно се намират те?
— Във Втори блок. На най-горния етаж на източното крило. В единични килии, по тяхно желание. Страх ги е от другите затворници. Или поне така казват. Но опасенията им са неоснователни. Ако бяха изнасилвали малки деца, тогава щях да ги разбера, обаче тия двамата нищо не ги заплашва. Но те настояха.
— Но нали можете да ги посещавате, хер Ян? Нали имате достъп до тях?
Ян не му отговори. Той беше започнал да се досеща какво искат да направят посетителите му на отвлеклите самолета. Тези двамата идваха от Изтока, отвлеклите самолета бяха забягнали оттам. Явно не се канеха да им занесат подаръци за рождения ден.
— Погледнете още веднъж снимките, Ян. Хубавичко ги погледнете, преди да решите да ни се противопоставяте.
— Да, мога да ги посещавам. По време на обиколките ми. Но само нощем. През дневната смяна в коридора има пазачи. Един или двама винаги ще ме придружат, ако поискам да ги посетя. Но през дневната смяна не ще имам причина да вляза при тях. Мога да ги проверявам само по време на нощната смяна.
— В момента нощна смяна ли сте?
— Не. Дневна смяна.
— Кои са часовете на нощната смяна?
— От полунощ до осем часа заранта. Осветлението се гаси в десет вечерта. Караулът се сменя в полунощ и дежури до осем часа заранта. През нощната смяна правя три обиколки на блока, придружен от дежурния тъмничар на всеки етаж.
Безименният германец се замисли.
— Моят приятел иска да ги посети. Кога ще застъпите нощна смяна?
— В понеделник, 4 април — каза Ян.
— Много добре — каза източногерманецът. — Ето какво ще трябва да направите.
Ян бе инструктиран да задигне от шкафчето на някой излязъл в отпуск колега необходимите униформа и пропуск. В 2 часа сутринта в понеделник, 4 април, той трябваше да слезе на партера и да пусне руснака през служебния вход откъм улицата. Трябваше да го придружи до най-горния етаж и да го скрие в дневната за персонала, за чиято врата беше необходимо да си набави дубликат на ключа. Трябваше да отпрати нощния дежурен тъмничар, измисляйки му някакво поръчение, и да поеме дежурството от него, докато отсъства. Преди да се върне дежурният, той трябваше да пусне руснака в коридора на единичните килии и да му даде своя универсален ключ. След „посещението“ на руснака при Мишкин и Лазарев операцията
