трябваше да се повтори в обратен ред. Руснакът щеше да се скрие, докато дежурният тъмничар не се върне на поста си. След това Ян щеше да го съпроводи до служебния вход и да го пусне навън.
— Това не може да стане — прошепна Ян, давайки си ясна сметка, че може.
Най-сетне се обади руснакът, на немски:
— По-добре ще е да стане. Ако не стане, лично аз ви обещавам, че цялото ви семейство ще бъде сложено в Колима на такъв режим, в сравнение с който прилаганият там „свръхстрог“ режим ще им се стори апартамент за младоженци в хотел „Кемпински“.
На Ян му призля, сякаш бяха напълнили червата му с натрошен лед. Нито един от закоравелите престъпници в специалното крило не можеше да се мери с този човек. Той преглътна.
— Ще го направя — прошепна той.
— Моят приятел ще се върне тук в шест вечерта в неделя, 3 април — каза източногерманецът. — Да няма посрещачи от полицията, ако обичате. Безполезно е. И двамата имаме дипломатически паспорти на фалшиви имена. Ще отречем всичко и ще си тръгнем най-спокойно. От вас се иска само да осигурите униформата и пропуска.
Само след две минути те си бяха отишли. Взеха снимките със себе си. Не остана никаква улика. Ян можеше да види всички подробности в кошмарите си.
До 23 март над 250 кораба, първата вълна от чакащия търговски флот, бяха акостирали в трийсет пристанища от залива Свети Лаврентий в Канада през източното крайбрежие на Северна Америка до Каролина. Заливът Свети Лаврентий още беше замръзнал, но ледоразбивачите направиха леда на парченца, за да могат корабите да минат и да бъдат натоварени от силозите. Повечето кораби принадлежаха на руския Совфрахт, но на доста се развяваше американският флаг, тъй като едно от условията за продажбата беше, че американските превозвачи първи ще сключат договори за транспортирането на зърното.
До десет дни те щяха да отплават на изток през Атлантика, насочвайки се към Архангелск и Мурманск в съветска Арктика, Ленинград в края на Балтика и към незамръзващите пристанища на Одеса, Симферопол и Новоросийск на Черно море. Флаговете на още десетина страни се бяха размесили с тях, за да подсилят впечатлението от най-голямата еднократна транспортна операция от Втората световна война насам. От стотици силози от Уинипег до Чарлстън помпите изсмукваха златни реки от жито, ечемик, ръж и ориз и ги прехвърляха в техните търбуси, за да стигнат до един месец до гладуващите милиони в Русия.
На 26 март Ендрю Дрейк се надигна от превърнатата в занаятчийски тезгях кухненска маса в апартамента в покрайнините на Брюксел и заяви, че е готов.
Експлозивите бяха наредени в десет фиброви куфара, автоматите — увити в кърпи и прибрани в раници. Азамат Крим държеше детонаторите, обвити с памук, в една кутия от пури и никога не се разделяше с нея. Когато се стъмни, пренесоха на смени товара до купения на старо пикап с белгийска регистрация и потеглиха за Блакенбург.
Малкото курортно градче край Северно море беше спокойно, брегът беше кажи-речи безлюден, когато те под прикритието на мрака прехвърлиха екипировката си в трюма на рибарската моторница. Беше събота и макар че един човек, който разхождаше кучето си по кея, ги видя на работа, не им обърна внимание. Хората бяха свикнали с тълпите въдичари, които се стичаха тук за риболов през празничните дни, макар да беше още възрано и доста студено.
В неделя, 27-ми, Мирослав Камински си взе сбогом с тях, качи се на пикапа и го подкара към Брюксел. Задачата му беше да почисти брюкселския апартамент от пода до тавана и от единия край до другия, да го напусне и да откара пикапа на предварително уречено място в полдерите на Холандия. Там трябваше да го остави, след като мушне ключа в определено скривалище, да хване ферибота от Хук ван Холанд и да се прибере в Лондон. Добре беше изрепетирал всичките си действия и бе сигурен, че ще може да изпълни своята част от плана.
Останалите седмина мъже напуснаха пристанището и поеха бавно покрай брега, за да се изгубят между островите на Валхерен и Северен Бевеланд, малко след холандската граница. Там, извадили на показ въдичарските си пръчки, те щяха да се спотайват и да изчакват. Долу в каютата Ендрю Дрейк седеше наведен над един мощен радиоприемник и слушаше на вълната на контролната кула на Мааското устие безкрайните обаждания на корабите, които се насочваха към Европорт и Ротердам или обратно.
— Полковник Кукушкин ще проникне в затвора Тегел, за да свърши работата през нощта на 3 срещу 4 април — каза Василий Петров на Максим Рудин в Кремъл същата събота сутринта. — Има един надзирател, който ще го вкара вътре, ще го заведе до килиите на Мишкин и Лазарев, а после ще го пусне да излезе през служебния вход, след като приключи.
— На тъмничаря може ли да се разчита, наш човек ли е? — попита Рудин.
— Не е, но има семейство в Източна Германия. Внушено му е, че трябва да прави, каквото му кажат. Кукушкин докладва, че той нямало да се обади в полицията. Прекалено уплашен бил.
— В такъв случай е разбрал за кого работи. Което значи, че знае твърде много.
— Кукушкин ще го очисти още щом излезе през вратата. Няма да останат следи — каза Петров.
— Осем дена — изсумтя Рудин. — Добре ще е, ако се справи.
— Ще се справи — каза Петров. — И той има семейство. След малко повече от седмица Мишкин и Лазарев ще са мъртви, както и тайната им заедно с тях. Онези, които са им помогнали, ще си мълчат, за да спасят собствените си кожи. Дори ако се разприказват, твърденията им ще изглеждат невероятни. Чисто истерични обвинения. Никой няма да им повярва.
Когато слънцето изгря сутринта на 29 март, първите му лъчи докоснаха грамадата на „Фрея“ на двайсет мили западно от Ирландия, поела северо-северозападно през единайсет градуса дължина на път да заобиколи Външните Хебриди.
Мощните й радарни екрани бяха хванали рибарската флотилия още по тъмно, един час преди това, и офицерът на вахта ги наблюдаваше внимателно. Най-близкото корабче беше доста по на изток, между танкера и брега.
Слънцето озари скалите на Донегал, тясна ивичка на хоризонта, за да я видят хората на мостика, които имаха предимството, че се намират на двайсет и четири метра над повърхността на морето. Огря малките рибарски корабчета на хората от Килибегс, излезли в западни води да ловят скумрия, херинга и хек. Осветли и голямата маса на самата „Фрея“, която се движеше откъм юг, отминавайки корабчетата и подскачащите по вълните поплавъци на мрежите.
Кристи О’Бирн беше на руля на гемията „Бернадет“, която притежаваше заедно с брат си. Той премига няколко пъти, остави чашата си с какао и прекрачи трите фута от руля до леера. Неговото корабче беше най-близо до преминаващия танкер.
Зад гърба му, когато съзряха „Фрея“, рибарите задърпаха въжетата на сирените си и един хор от пискливи свирки раздра тишината. На мостика на „Фрея“ Тор Ларсен кимна на младшия офицер. След няколко секунди дебелото мучене на „Фрея“ отвърна на Килибегската флотилия.
Кристи О’Бирн се подпря на леера и се загледа как „Фрея“ му затулва хоризонта, почувства мощността на двигателите й отдолу през водата и усети, че „Бернадет“ се разлюля от килватерната диря на танкера.
„Света Богородице — измърмори той, — погледни колко е грамаден.“
На източния бряг на Ирландия сънародниците на Кристи О’Бирн тази заран работеха усърдно в Дъблинския замък, бил в продължение на 700 години опора на властта на британците. Като малко момченце, покачено на раменете на баща си, Мартин Донахю бе наблюдавал отвън как последните британски войници излизат под строй от замъка завинаги след подписването на мирния договор. Шейсет и три години по-късно, в навечерието на пенсионирането си от държавна служба, той търкаляше една прахосмукачка напред-назад по килима в цвят електрик на зала „Св. Патрик“. Той нито веднъж не бе присъствал на церемонията по встъпване в длъжност на нито един от изредилите се през тези години президенти, която се провеждаше под великолепните фрески на Винсент Валдре, украсяващи тавана от 1778 година, нито щеше да присъства дванайсет дена по-късно, когато двете свръхсили трябваше да подпишат Дъблинския договор под
