затворници ще бъдат освободени и Максим Рудин ще скъса Дъблинския договор, или те ще останат в затвора и приятелите им ще взривят „Фрея“. Ако се случи второто, те може би не ще посмеят да изпълнят заканата си, но не бива да разчитаме на това. Възможно е да направим опит да я щурмуваме, но шансът ни за успех е малък. За да си позволим да преминем към твърди действия, трябва да знаем защо Максим Рудин е възприел тази линия. Дали той, да речем, е надценил възможностите си в самото Политбюро? Дали не иска да блъфира Запада чрез причиняването на огромна икономическа щета, за да компенсира собствените си проблеми със зърнените храни? Трябва да разберем това.
— С колко време разполагате, госпожо министър-председател, с колко време разполага президентът Матюс? — попита главният директор на тайната разузнавателна служба.
— Трябва да си дадем сметка, че ако похитителите на самолета не бъдат освободени утре заран, ще се наложи да поразиграваме терористите, за да спечелим време. Но се надявам, че ще сме в състояние да съобщим нещо на президента до утре следобед.
— Като доста отдавнашен служител смятам, че това е невъзможно, госпожо. В Москва сега е полунощ. Със „Славея“ практически не може да се влезе във връзка освен на уговорени доста по-отрано срещи. Едно спешно повикване на агента може да го унищожи.
— Запозната съм с вашите правила, сър Найджъл, и разбирам смисъла им. Безопасността на действащ агент е изключително важно нещо. Но същото важи и за държавните интереси. Скъсването на договора или разрушаването на „Фрея“ са въпроси от държавна важност. Първото може да изложи на опасност мира в продължение на години или да доведе на власт Ефрем Вишнаев с всички последици от това. Финансовите загуби, които ще понесе само „Лойд“, а чрез „Лойд“ — британската икономика, ако допуснем разрушаването на „Фрея“ в Северно море, ще бъдат ужасяващи, а да не говорим за загубата на трийсетината моряци. Не ви заповядвам, сър Найджъл: моля ви да сравните тези възможности с евентуалния риск за един руски агент.
— Госпожо, ще направя каквото мога. Давам ви дума — каза сър Найджъл и се запъти към главната си квартира.
От една канцелария в Министерството на отбраната полковник Холмс телефонира в Пуул, Дорсет, в главната квартира на Специалната военноморска служба. Майор Саймън Фалън бе открит в офицерската трапезария, където беше седнал на халба бира с приятели, и повикан на телефона. Двамата морски пехотинци се познаваха много добре.
— Следите ли събитията около „Фрея“? — попита Холмс от Лондон.
От другия край се чу смях.
— Предположих, че ще дойдеш да пазаруваш в моя дюкян — каза Фалън. — Какво искат ония?
— Работата се запича — каза Холмс. — На германците може би ще им се наложи да променят намеренията си и да подържат двамата палячовци в Берлин още известно време. Току-що заседавахме цял час в ЮНИКОРН. Не им харесва, но май ще стане нужда да приемат нашия вариант. Имаш ли някакви идеи?
— Естествено — каза Фалън. — През целия ден съм мислил за това. Трябват ми един макет, чертежите и екипировка.
— Добре — каза Холмс. — Разполагам с чертежите и с един великолепен модел на друг подобен кораб. Събери момчетата си. Изкарай всичката машинария от складовете: подводната екипировка, всички видове техника, зашеметяващите гранати, ти знаеш какво ще ви потрябва. Колкото може повече. Излишното ще бъде върнато. Ще помоля да изпратят кораби от Портланд и да вземат всичко — и машинарията, и командата. Остави някой свестен човек да те замества, качвай се на колата и подкарвай към Лондон. Искам те в кабинета си колкото може по-рано.
— Не се тревожи — каза Фалън. — Машинарията вече е стъкмена и опакована. Изпрати транспорта час по-скоро. Аз ще потегля веднага.
Когато якият набит майор се върна в барчето, настъпи тишина. Хората му знаеха, че е говорил с Лондон. Само за минути те вдигнаха на крак подофицерите и морските пехотинци в техните казарми, бързо хвърлиха цивилните костюми, с които бяха отишли в трапезарията и се преоблякоха с черните куртки с ширити и със зелените барети на поделението си. Преди полунощ те вече чакаха на каменния кей, закътан в най-отдалечения край на тяхната заградена с бодлива тел част от военноморската база; чакаха да дойдат корабите и да ги откарат заедно с екипировката им където трябва.
Ярката луна изгряваше над Портланд Бил западно от тях, когато трите патрулни катера „Сейбър“, „Кътлъс“ и „Симитар“ излязоха от пристанището и се насочиха към Пул. Те дадоха газ, носовете им се издигнаха нагоре, кърмите им потънаха в разпенената вода и боботенето им отекна по целия бряг.
Същата луна осветяваше правата хемпширска магистрала, по която лимузината на майор Фалън гълташе милите до Лондон.
— Сега какво, по дяволите, да кажа на канцлера Буш? — попита президентът Матюс съветниците си.
Беше пет часа следобед. Макар че над Европа отдавна беше паднала нощта, във Вашингтон слънцето още озаряваше розовата градина зад френските прозорци, където първите пъпки се отзоваваха на пролетната топлина.
— Струва ми се, че не бива да споделяте с него истинското послание, получено по Киров — каза Робърт Бенсън.
— Защо не, по дяволите? Казах го на Джоан Карпентър и без съмнение тя ще трябва да го каже на Найджъл Ървин.
— Има разлика — настоя шефът на ЦРУ. — Англичаните ще трябва да вземат необходимите мерки за предотвратяване на екологичната катастрофа край техните брегове и за целта ще свикат технически специалисти. Това е технически проблем. На Джоан Карпентър не ще й бъде нужно да свиква на заседание кабинета в пълен състав. Дитрих Буш ще бъде помолен да задържи още известно време Мишкин и Лазарев с риск да предизвика катастрофа, от която ще пострадат европейските му съседи. В случая той почти неизбежно ще трябва да се консултира с кабинета си…
— Той е почтен човек — прекъсна го Лорънс. — Ако разбере, че става дума за спасяването на Дъблинския договор, ще осъзнае, че не бива да споделя наученото със своя кабинет.
— Проблемът е — завърши Бенсън, — че най-малко още петнайсет души могат да научат тайната. Някои от тях ще я споделят с жените си, с помощниците си. Още не сме забравили случая с Гюнтер Гийом. В Бон има прекалено много дърдорковци. Ако се разчуе, Дъблинският договор ще пропадне, каквото и да се случи в Северно море.
— Той ще се обади след една минута. Какво, по дяволите, да му кажа? — повтори Матюс.
— Кажете му, че разполагате с информация, която просто не може да бъде доверена на никаква телефонна линия, дори на свръхсигурната презатлантическа — предложи Поклевски. — Кажете му, че освобождаването на Мишкин и Лазарев ще предизвика по-голямо нещастие от вбесяването на терористите на борда на „Фрея“ в продължение на още няколко часа. Помолете го на този етап просто да ви предостави малко време.
— Колко? — попита президентът.
— Колкото може повече.
— А след като изтече този срок? — попита президентът.
Иззвъня телефонът. Бяха открили канцлера Буш в дома му. Разговорът по строго контролираната линия бе прехвърлен там. Нямаше нужда от преводач: Дитрих Буш свободно говореше английски. Президентът Матюс му говори десетина минути, през които германският шеф на правителството го слушаше смаян.
— Но защо? — попита той накрая. — Сигурно проблемът сериозно застрашава Съединените щати?
Матюс се изкуши. Робърт Бенсън предупредително вдигна пръст.
— Дитрих, моля ви. Повярвайте ми. Моля ви да ми имате доверие. По тази линия, по която и да било линия през Атлантика, не мога да бъда толкова откровен с вас, колкото съм бил досега. Назряват събития от огромна важност. Слушайте, ще бъда максимално искрен. Тук открихме нещо за онези двама души. Тяхното освобождаване в момента, през идните няколко часа, може да има катастрофални последици. Моля ви за време, Дитрих, приятелю, само за време. За едно отлагане, докато не си изясним проблема.
