Германският канцлер дочуваше звуците на Бетовеновата музика, минаващи през открехнатата врата на хола, където той бе седнал преди това да се наслади на една пура и на един концерт по стереоуредбата. Меко казано, той беше налегнат от подозрение. Знаеше, че презатлантическата линия, прекарана преди години, за да свързва главите на правителствата на страните от НАТО, се проверява редовно и е абсолютно сигурна. Нещо повече, каза си той, Съединените щати имат великолепна връзка с посолството си в Бон и биха могли да му изпратят лично послание по нея, стига да бяха поискали. Не му мина през ум, че Вашингтон просто не може да довери на неговия кабинет тайна от такова значение след многократното залавяне на източногермански агенти в седалището на властта край Рейн.
От друга страна президентът на Съединените щати надали би му се обаждал посред нощ за глупости. Сигурно си има оправдание, реши Буш. Но това за което го молеха не можеше да бъде решено без консултации.
— Тук минава десет вечерта — каза той на Матюс. — Имаме време за размишляване до утре сутринта. До тогава нищо особено няма да се случи. Нощес ще свикам отново моя кабинет и ще се посъветвам с министрите си. Нищо повече не мога да ви обещая.
Нямаше как, президентът Матюс трябваше да се задоволи с това.
След като затвори телефона, Дитрих Буш седя замислен няколко минути. Става нещо, разсъждаваше той, свързано с Мишкин и Лазарев, които лежат сега в единичните си килии в затвора Тегел в Западен Берлин. Ако нещо им се случи, срещу федералното правителство ще надигнат вой и средствата за масово осведомяване, и опозицията. И то тъкмо сега, в навечерието на местните избори…
Най-напред се обади на Лудвиг Фишер, министъра на правосъдието, който също си беше вкъщи в столицата. Според предварителната им уговорка никой от министрите не биваше да заминава за провинцията през почивните дни. Министърът на правосъдието веднага прие неговото предложение: двамата незабавно да бъдат прехвърлени от старомодния затвор Тегел в значително по-новия и свръхсигурен затвор Моабит. Тази предпазна мярка му се стори съвсем основателна. В Моабит нито един наемник на ЦРУ не би могъл да припари до тях. Фишер незабавно се обади в Берлин и даде нарежданията си.
Съществуват известни изречения, невинни сами по себе си, които, казани от главния шифровчик на посолството в Москва на човека, за когото той знаеше, че е резидент на Британия, всъщност означаваха: „Зарязвай всичко и идвай тук. Ще се получи нещо спешно от Лондон“. Такова едно изречение накара Адам Мънроу да изхвръкне посред нощ по московско време от леглото си и да хукне през целия град към кея „Морис Торез“. В Лондон беше 22,00 часа.
Докато пътуваше от „Даунинг стрийт“ към службата си, сър Найджъл Ървин осъзна, че министър- председателката е абсолютно права. Сравнено със скъсването на Дъблинския договор, от една страна, и с унищожаването на „Фрея“, на екипажа и товара й, от друга, излагането на един руски агент на опасността да бъде разкрит беше по-малкото зло. Това, което той се канеше да поиска от Мънроу да свърши в Москва, и начинът, по който му се налагаше да го поиска, никак не го радваше. Но още преди да пристигне в сградата на тайната разузнавателна служба, осъзна, че трябва да го направи.
Дълбоко в сутерена свързочната служба си вършеше рутинната работа, когато той влезе в помещението и загледа нощната смяна. След по-малко от пет минути шифрованият телекс се получи в Москва. Никой не се запита защо му трябва на Господаря да разговаря пряко с московския си резидент посред нощ. Трийсет минути по-късно телексът в шифровъчното помещение в Москва изпрати съобщението, че Мънроу е там и чака.
Операторите и в двата края, стари служби, бяха доверени хора и така трябваше да бъде. Те, без да им мигне окото, изпращаха съобщения, които можеха да свалят правителства. От Лондон телексът щеше да изпрати своето разместено до неузнаваемост, непрехващаемо съобщение до гората от антени извън Челтънхам, който беше по-известен с конните си надбягвания и с девическия си колеж. Там думите автоматично щяха да бъдат превърнати в еднократен неразгадаем код и изпратени над заспалата Европа към антената на покрива на посолството. Четири секунди след написването им в Лондон те трябваше да излязат дешифрирани на телекса в сутерена на палата на някогашния захарен магнат в Москва.
Там шифровчикът погледна застаналия до него Мънроу.
— Лично Господаря го изпраща — каза той, след като прочете индекса на пристигащото съобщение.
Сър Найджъл трябваше да каже на Мънроу колко се е стреснал президентът Матюс от посланието на Киров само преди три часа. Ако не знаеше това, Мънроу не би могъл да поиска от „Славея“ отговора на въпроса, който измъчваше Матюс: „Защо?“
Телексът трака няколко минути. Мънроу зачете съобщението и усети, че от ужас му иде да се изповръща.
— Не мога да направя това — каза той на служителя, през чието рамо четеше.
Когато съобщението от Лондон привърши, той каза на служителя:
— Отговорете следното: „Не повтаряйте, такъв отговор не може да се получи за толкова време.“ Предайте го.
Разговорът между сър Найджъл Ървин и Адам Мънроу продължи петнайсетина минути. „Има начини за спешно свързване със С“, настоя Лондон. „Да, но само в случай на страшна опасност“, отговори Мънроу. „Става дума за стократно по-голяма опасност“, изтрака машината от Лондон. „Но С. може да започне проучването на въпроса най-рано след няколко дена, възрази Мънроу. Следващото редовно заседание на Политбюро ще се състои идния четвъртък.“ „Знаете ли нещо за магнетофонните записи от последното четвъртъчно заседание?“, попита Лондон. „«Фрея» не е отвлечена предния четвъртък“, отговори Мънроу. Накрая сър Найджъл направи нещо, което се бе надявал, че не ще му се наложи да прави.
„Съжалявам — изписа машината, — заповедите на министър-председател не се оспорват. Ако не бъде направен опит за предотвратяване на катастрофата, операцията по изтеглянето на С. на Запад няма да бъде проведена.“
Мънроу гледаше излизащата от телекса книжна лента и не можеше да повярва на очите си. Той за пръв път се хвана в клопката на собствения си опит да скрие своята любов към агентката, която ръководеше, от началствата в Лондон. Сър Найджъл Ървин си мислеше, че „Славея“ е озлобен руски ренегат на име Анатолий Кривой, дясната ръка на войнолюбеца Вишнаев.
— Предайте на Лондон — тъпо каза той — следното: „Ще се опитам още тази нощ, точка, не мога да поема отговорност, ако С. откаже или бъде разкрит по време на опита, точка.“
Отговорът на Шефа беше: „Съгласен. Действйте.“
В Москва беше 1,30 часа. Тъмна и много студена нощ.
Във Вашингтон беше 18,30 часа. Върху поляните отвъд блиндираните прозорци зад креслото на президента започна да пада здрач и се наложи да бъдат запалени лампите. Групата в Овалния кабинет очакваше: очакваше канцлера Буш, очакваше новини от някакъв незнаен агент в Русия, очакваше да разбере какво ще направи маскираният терорист от неизвестен произход, яхнал една 1 000 000-тонна бомба над Европа с детонатор на колана. Очакваха шанса за трети вариант.
Зазвъня телефонът, търсеха Станислав Поклевски. Той послуша известно време, закри устата си с длан и каза на президента, че се обаждат от военноморското министерство в отговор на негово запитване от преди един час.
В района на „Фрея“ имало един боен кораб на САЩ. Той се връщал от приятелско посещение на датския крайбрежен град Есбйерг и трябвало да се присъедини към ескадрата си от Атлантическите военноморски сили, патрулираща северно от Норвегия. Бил вече доста далеч от датския бряг и бързал да се присъедини към съюзниците от НАТО.
— Да промени посоката си — каза президентът.
Заповедта на президента бе предадена от Поклевски на военноморското министерство, което скоро започва да я изпраща чрез СТАНФЛОРАНТ на американския боен кораб.
Малко след един часа сутринта преполовилият пътя между Дания и Оркнейските острови „Моурън“ обърна руля, форсира машините си и се впусна в лунната нощ на юг към Ламанша. Това беше ракетоносец с
