type='note'>88, служителят отвори плавно и отстъпи встрани, за да даде път на министъра да влезе в Salon des Ordonnances89. Когато министърът влезе, вратата се затвори зад гърба му без шум, а церемониалмайсторът пое достолепно надолу по стълбите към вестибюла.
През големия южен прозорец в отдалечения край на салона влизаха слънчеви лъчи и къпеха килима в топлина. Един от прозорците, високи от пода до тавана, бе отворен и откъм градината на двореца се чуваше гугукането на гривяк сред дърветата. Шумът от движението по разположената едва на петстотин крачки от прозорците Шанз-Елизе, напълно закрита от разклонените липи и брези, величествени в непокътнатата си лятна лиственица, се долавяше просто като някакво ромолене — по-слабо дори от гукането на гривяка. Както всеки път, когато се озоваваше в южните помещения на Елисейския дворец, г-н Фре, градско чедо, си представяше, че се намира в някой замък в сърцето на провинцията. Ревът на уличното движение по Сент Оноре от другата страна бе само спомен. Президентът, както му бе известно, обожаваше природата.
Дежурен офицер този ден бе полковник Тесер. Той се надигна иззад бюрото.
— Monsieur le Ministre90…
— Полковник… — Г-н Фре кимна с глава към затворената двойна врата с позлатени дръжки в лявата част на салона. — Очакват ли ме?
— Разбира се, господин министър. — Тесер прекоси помещението, почука отсечено на вратите, отвори едното крило и застана на входа.
— Министърът на вътрешните работи, Monsieur le President91.
Отвътре се чу приглушено разрешение. Тесер отстъпи, усмихна се на министъра и Роже Фре влезе покрай него в личния кабинет на Дьо Гол.
Винаги си бе мислил, че в тази стая няма нещо, което да не говори за личността на човека, разпоредил как да я мебелират и украсят. Отдясно бяха трите високи и изящни прозореца, през които, както и в помещението на адютантите, се виждаше градината. Единият също бе отворен и гукането на гълъба, затихнало, докато министърът минаваше през вратата между двете помещения, отново долетя откъм градината.
Някъде под липите и брезите се криеха смълчани мъже, въоръжени с автоматични пистолети, с които можеха да улучат от двадесет крачки центъра на асо пика. Зла участ грозеше обаче оня от тях, който допуснеше да бъде зърнат от прозорците на първия етаж. В двореца бе станала легендарна яростта на човека, когото те биха защитавали фанатично, ако се наложеше, в случай че забележеше мерките, вземани за собствената му охрана, или пък в случай че тези мерки смутят уединението му.
Този бе един от най-тежките кръстове, които трябваше да носи Дюкре, и никой не завиждаше на задачата му да пази човек, за когото всички форми на лична охрана представляваха унижение, което той не желаеше да понася.
Вляво, край стената със затворените зад стъклени витрини лавици за книги, имаше масичка в стил „Луи XV“, а върху нея — часовник в стил „Луи XIV“. Подът бе застлан с килим, изтъкан през 1615 година от манифактурата „Савонри“ в придворната фабрика в Шайо. Както му обясни веднъж президентът, тази фабрика някога произвеждала сапун92 и оттогава името й останало неразделно свързано с тъканите в нея килими.
В стаята нямаше нещо, което да не е семпло, да не е изпълнено с достойнство, да не е подбрано с вкус и най-вече — да не олицетворява величието на Франция. Това включваше също така, поне що се отнася до Роже Фре, и мъжа зад бюрото, който се надигна, за да го поздрави с обичайната си изискана вежливост.
Министърът си спомни, че Харолд Кинг, доайен на британските журналисти в Париж и единственият жив личен приятел на Дьо Гол от англосаксонско потекло, му каза веднъж, че с маниерите си на поведение президентът принадлежи не на двадесетия, а на осемнадесетия век. Всеки път след това, когато срещаше своя работодател, Роже Фре се мъчеше без успех да си представи облечена в коприна и брокат висока фигура, която поздравява със същите изтънчени жестове. Връзката бе очевидна, но самият образ му убягваше. Нито пък бе в състояние да забрави редките случаи, в които достолепният старец изпадаше в истински гняв от нещо подразнило го и бе използвал такъв груб казармен език, че околните или намиращите се наблизо членове на правителството оставаха като гръмнати и губеха дар-слово.
На министъра бе добре известно, че един от въпросите, способни да предизвикат подобна реакция, бе свързан с мерките, които шефът на вътрешното министерство смяташе за уместно да предприема във връзка със сигурността на институциите във Франция. Самият президент бе на първо място сред тия институции. Те никога не бяха говорили открито по тези въпроси и голяма част от предприеманото от Фре в тази област трябваше да се извършва тайно. Като си помисли за носения в чантата документ и за молбата, която се готвеше да отправи, той почти потрепера.
— Mon cher Frey.93
Високата, облечена в пепелявосив костюм фигура бе заобиколила огромното бюро, зад което обикновено седеше, с протегната за поздрав ръка.
— Monsieur le President, mes respects.94
Фре я пое. Le Vieux95 поне изглеждаше в добро настроение. Придружи Фре до един от двата стола с прави облегалки, тапицирани с дамаска в стила на Първата империя, изработена в Бове96, поставени пред бюрото. Изпълнил задълженията си на домакин, Шарл дьо Гол се върна откъм своята страна и седна с гръб към стената. Той се облегна и докосна с пръстите на двете ръце полираната повърхност пред себе си.
— Казано ми бе, драги Фре, че сте искали да ме видите във връзка с въпрос от особена важност. Е, какво имате да ми съобщите?
Роже Фре си пое дълбоко дъх и започна. Обясни кратко и стегнато какво го бе довело, като си даваше сметка, че Дьо Гол не цени многословното красноречие, освен ако не е неговото собствено, и то само при поява пред обществеността. В тесен кръг той обичаше лаконичността, както неколцина от по- словоохотливите му подчинени бяха установили за своя изненада.
Докато говореше, мъжът от другата страна на бюрото видимо настръхна. Облягаше се все по-назад и по-назад, като в същото време сякаш и порастваше. Гледаше министъра от висотата на величествения си нос, сякаш в кабинета му е бил повдигнат неприятен въпрос от служител, който до момента се е ползвал с доверие. Роже Фре обаче знаеше, че от пет метра разстояние лицето му би могло да представлява само мъглявина за президента, който криеше късогледството си при всички публични изяви и слагаше очила единствено за прочитане на речите си.
Министърът на вътрешните работи приключи монолога си, който надали бе продължил повече от една минута, като спомена коментарите на Ролан и Дюкре и добави:
— Докладът на Ролан е в чантата ми.
Без да пророни дума, президентът се пресегна над бюрото. Г-н Фре измъкна доклада от чантата си и му го подаде.
Шарл дьо Гол извади от горния джоб на сакото си очила за четене, сложи ги, отгърна папката и зачете. Гълъбът бе спрял да гука, усетил сякаш, че моментът не е подходящ за това. Роже Фре се загледа към дърветата, а сетне към бронзовата настолна лампа, поставена встрани от подложката за писане. Беше прекрасно оформена Flambeau de Vermeil97 от периода на Реставрацията98, която за петте години на президентството бе осветявала в продължение на хиляди часове държавни документи, преминавали в нощните часове през подложката до нея.
Генерал Дьо Гол беше бърз четец. Свърши с доклада за три минути, внимателно го затвори, кръстоса ръце отгоре му и попита:
— Е, драги ми Фре, какво искате от мен?
Министърът за втори път си пое дълбоко дъх и започна стегнато да изброява мерките, които мислеше да предприеме. На два пъти използува фразата: „Според мен, господин президент, за да отклоним тази заплаха, е необходимо…“ На тридесет и третата секунда от изложението си каза: „Интересите на Франция…“
Можа да стигне само дотук. Президентът го прекъсна и звучният му глас обожестви произнесената дума
