„Франция“ по начин, недостъпен за никой друг френски глас до този момент или след това.
— Интересите на Франция, драги ми Фре, изискват президентът на Франция да не бъде видян разтреперан от страх от заплахата на някакво си нищожно наемниче и… — той замълча, докато презрението към непознатия атентатор изпълваше помещението. — …при това чужденец.
Роже Фре разбра, че е победен. Генералът не загуби самоконтрол, както се бе опасявал министърът на вътрешните работи. Заговори ясно и точно, като човек, който не иска желанията му да останат в някаква степен недоизяснени за слушателя. Докато говореше, някои фрази проникваха през прозореца, за да бъдат чути от полковник Тесер:
— La France ne saurait accepter… la dignite et la grandeur asujetties aux miserables menaces d’un… d’un CHACAL99.
Две минути по-късно Роже Фре напусна кабинета на президента. Кимна мрачно към полковник Тесер, излезе от кабинета на адютантите и се спусна по стълбището към вестибюла.
„Ето — мислеше си главният церемониалмайстор, докато придружаваше министъра по каменните стъпала към чакащия ситроен — един човек, изправен пред неразрешим проблем. Интересно, какво ли му е казал Стария?“ Но както подобава на главен церемониалмайстор, лицето му запази непоклатимото спокойствие на фасадата на двореца, в който бе служил двадесет години.
— Не, така не може да стане. По този въпрос президентът бе категоричен.
Роже Фре се извърна от прозореца на кабинета и изглдеда мъжа, към когото бе отправил забележката си. Няколко минути след като се завърна от Елисейския дворец, той извика шефа на канцеларията си или, иначе казано — шефа на личния си персонал. Александър Сангинети беше корсиканец. Като човек, комуто министърът на вътрешните работи бе делегирал през последните две години голяма част от ръководството на всекидневната дейност на силите за сигурност на френската държава, той си бе извоювал известност и име, които варираха в най-широки рамки в зависимост от личната политическа принадлежност и схващанията за естеството на гражданските права.
Крайната левица го мразеше и се боеше от него заради решителната мобилизация на специалните части за борба с демонстранти и твърдата тактика, използуване от тия четиридесет и пет хиляди полувоенизирани побойници при срещите им с организирани било от левите, било от десните сили улични демонстрации.
Комунистите го наричаха „фашист“, може би защото някои от похватите му за поддържане на обществения ред наподобяваха средствата, използувани в работническия рай отвъд „желязната завеса“. Крайно десните също наричани фашисти от страна на комунистите, го ненавиждаха не по-малко, като се позоваваха на същите аргументи за потискане на демокрацията и гражданските права, но по-вероятно защото безмилостната ефикасност на предприеманите от него мерки за поддържане на реда бяха до голяма степен предотвратили цялостното сриване на въпросния ред, което пък би улеснило един десен преврат, официално целящ възстановяване на същия този ред.
Не го обичаха и голяма част от обикновените хора тъй като драконовските му разпоредби засягаха всички чрез улични бариери, проверки за документи по всички по-главни кръстовища, контролни пътни постове и получилите широка известност снимки на демонстриращи младежи, смъкнати на земята от палките на специалните части. Печатът вече го бе кръстил „Мосю анти-ОАС“ и за разлика от сравнително малочислените голистки издания го ругаеше на поразия. Ако злополучното положение на най-критикувания човек във Франция с нещо му се отразяваше, той съумяваше да го крие. Божеството в неговата лична религия бе на сигурно място в един кабинет на Елисейския дворец и в тази религия Александър Сангинети оглавяваше курията. Той бе смръщил вежди над писалищната подложка пред себе си, върху която лежеше мукавената папка с доклада на Ролан.
— Това е невъзможно! Невъзможно! Той е невъзможен! Ние трябва да закриляме живота му, а той не ни позволява. Аз мога да го пипна тоя… тоя Чакал. Но вие казвате, че не ни е позволено да предприемаме контрамерки. Какво да правим? Ей така да го чакаме да нападне? Ей така да си седим и да чакаме?
Министърът въздъхна. Той не бе очаквал друго от шефа на канцеларията си, но от това задачата му не ставаше по-лека. Седна отново зад бюрото си.
— Слушай, Александър, на първо място, ние все още не сме напълно убедени в правотата на доклада на Ролан. Това е негово собствено тълкуване на бръщолевенията на оня… Ковалски, който пък е вече покойник. Може Ролан и да греши. Във Виена все още провеждаме разследване, поддържам връзка с Гибо и той до довечера очаква да получи отговор. Трябва да се съгласим все пак, че в настоящия момент надали е реалистично да се започне общонационално издирване на чужденец, който ни е известен единствено с псевдонима си. В този смисъл трябва да се съглася с президента.
Освен това такива са неговите инструкции… или по-точно изричните му разпореждания. Повтарям ги, за да не остане у някого и следа от съмнение. Никаква разгласа, никакво общонационално издирване, нито намек вън от тесния ни кръг, че нещо не е наред. Президентът смята, че ако тайната бъде разкрита, печатът ще празнува, чуждите държави ще ликуват, а всяка допълнителна мярка за сигурност, предприета от нас, би била оценена както тук, така и в чужбина като сценарий, по силата на който президентът на Франция се крие от един-едничък човек, при това чужденец.
Той няма, повтарям, няма да се примири с подобно нещо. Всъщност… — министърът подчерта мисълта си с вдигнат показалец — … той ми заяви недвусмислено, че ако в резултат от нашите действия станат публично достояние някои подробности или дори общата картина, ще се търкалят глави. Повярвайте ми, cher ami100, никога не съм го виждал тъй непреклонен.
— Но обществената програма трябва на всяка цена да се промени — възрази корсиканският чиновник. — Не бива да се явява пред хора, докато този човек не бъде заловен. Той трябва непременно…
— Той нищо няма да отмени. Никакви промени в програмата му. Нито дори с един час или една минута. Всичко трябва да вършим при най-строга тайна.
За първи път след осуетяването на опита за покушение във Военното училище през февруари, когато заговорниците бяха заловени, Александър Сангинети доби усещането, че се е върнал там, откъдето бе започнал. През изтеклите два месеца на борба срещу вълната банкови и други обири той си бе позволил да допусне, че най-лошото е отминало. Тъй като структурата на ОАС се огъваше под двоен натиск — на Оперативното управление отвътре и на полицейските пълчища отвън, той бе приел престъпната вълна като предсмъртна агония на Тайната армия, последна шепа главорези в действие, опитващи да съберат достатъчно средства, за да живеят добре в изгнание.
Последната страница от доклада на Ролан обаче показваше ясно, че десетките двойни агенти, които бе успял да вкара дори в най-висшите ешелони на ОАС, бяха неутрализирани от наемника, оставащ анонимен освен за трима мъже, недостъпни в един римски хотел, и той сега виждаше как обемистите архиви, съдържащи досиета за всеки макар и бегло свързан в дадения момент с ОАС, на които вътрешното министерство обикновено би могло да разчита за информация, бяха направени безполезни от едно просто обстоятелство. Чакала бе чужденец.
— Щом не ни е разрешено да действаме, какво можем да сторим?
— Не съм казал, че не ни е позволено да действаме — поправи го Фре. — Казах, че не ни е разрешено да действаме открито. Всичко трябва да се върши тайно. Така ни остава само една алтернатива. Самоличността на наемника трябва да се установи чрез тайно разследване, той трябва да бъде намерен където и да е, във Франция или в чужбина, след което да бъде без колебание унищожен.
— … и да бъде без колебание унищожен. Това е, господа, единственият начин на действие, който ни остава.
Министърът на вътрешните работи огледа събраните около масата в конферентната зала на ведомството, за да им даде време да вникнат в казаното. В помещението имаше четиринадесет души, включително той самият.
Министърът стоеше прав начело на масата. До него отдясно седеше шефът на канцеларията му, а отляво — префектът на полицията — политическият ръководител на френските полицейски сили.
Отдясно на Сангинети покрай продълговатата маса седяха генерал Гибо, началник на SDECE, полковник Ролан, шеф на Оперативния отдел и автор на доклада, по едно копие от който лежеше пред всеки от присъстващите. До Ролан бе комисар Дюкре от Corps de Securite Presidentielle
