— Най-добрият детектив във Франция, господа, е собственият ми заместник, комисар Клод Льобел.
— Повикайте го — каза министърът на вътрешните работи.
ВТОРА ЧАСТ
АНАТОМИЯ НА ЕДНО ПРЕСЛЕДВАНЕ
10.
След един час Клод Льобел излезе от заседателната зала объркан и зашеметен. В продължение на петдесет минути бе слушал министъра на вътрешните работи, който го осведоми за предстоящата задача.
Когато влезе, го помолиха да седне в края на масата, притиснат между началника на специалните части и собствения си шеф. Останалите четиринадесет запазиха мълчание, докато той изчете доклада на Ролан, като през цялото време усещаше любопитните им погледи, които го преценяваха от всички страни.
Когато остави доклада, у него се надигна тревога. Защо го викат? После заговори министърът. Това не бе нито консултация, нито молба, а заповед, последвана от подробна информация. Щеше да има собствен кабинет и неограничен достъп до всяко необходимо сведение. Целият потенциал на организациите, оглавени от насядалите около масата мъже, щеше да бъде на негово разположение. Нямаше да има никакви ограничения върху разходите.
На няколко пъти му бе внушена необходимостта от пълна тайна, наложена лично от държавния глава. Докато слушаше, сърцето му се сви. Те настояваха, не, заповядваха да извърши невъзможното. Нямаше нищо, за което да се залови. Нямаше дори престъпление. Поне засега. Липсваха улики. Никакви свидетели освен тримата, които не можеше да разпита. Само едно име, едно кодово название, и един цял свят, където да го издирва.
Клод Льобел бе — той сам знаеше това — добър полицай. Винаги е бил добър полицай — бавен, прецизен, методичен, старателен. Само в някои случаи се бе проявявал проблясък на вдъхновение, необходим за превръщането на един добър полицай в забележителен детектив. Но никога не бе забравял обстоятелството, че в работата на полицая деветдесет и девет на сто от влагания труд е рутинно, с нищо не забележително разследване, проверки и двойни проверки, трудолюбиво изплитане на паяжина от отделни части, докато те се превърнат в едно цяло, цялото да стане мрежа, която в края на краищата ще затвори престъпника в клетка. Клетка, която не само да се отрази във вестникарски заглавия, но и да може да издържи изпитанието на съдебния процес.
В Следствената полиция минаваше за малко муден. Прилежен човек, който не обичаше да става обект на общественото внимание и никога не правеше пресконференции от типа на тези, върху които мнозина от колегите му бяха изградили своята репутация. И все пак Льобел бе вървял неотклонно нагоре по стълбата, разнищвал бе делата си, вкарвал бе престъпниците в затвора. Когато преди три години се оваканти мястото на началник на отдел „Убийства“ в Криминалната бригада, дори другите претенденти за поста се съгласиха, че ще е справедливо то да се заеме от Льобел. Представял се бе много добре при разкриването на убийства и за три години не пропусна да осигури арестуването на престъпника, макар веднъж един от тях да бе оправдан по технически причини.
Като началник на отдел „Убийства“ Льобел попадна по-отблизо под погледа на Морис Бувие, шефа на цялата бригада — също полицай от старата генерация. И така, когато преди няколко седмици Дюпюи внезапно почина, именно Бувие поиска Льобел да стане новият му заместник. Някои в Следствената подозираха, че затрупаният през голяма част ат времето си с административни дейности Бувие иска да има на разположение приближаващ пенсионната възраст подчинен, който да е в състояние тихомълком да се занимава с големите, привличащи вниманието на печата дела, без да отнема от славата на своя началник. Но може би тия хора бяха просто твърде строги съдници.
След заседанието в министерството копията от доклада на Ролан бяха прибрани на съхранение в касата на министъра. Само на Льобел бе позволено да задържи екземпляра на Бувие. Единствената му молба бе да му разрешат да потърси конфиденциално връзка с началниците на следствените органи в по-големите държави, където съществуваше вероятност в архивите да е регистриран наемен убиец от типа на Чакала. Без такова сътрудничество, посочи той, би било невъзможно дори да започне разследването.
Сангинети попита дали може да се разчита на тези хора да си държат устата затворена. Льобел отговори, че лично познава необходимите лица и че проучванията му няма да имат официален характер, а ще протекат на основата на личните връзки, съществуващи между повечето полицаи от висшите ешелони в западния свят. След известен размисъл министърът даде съгласието си.
И ето сега Льобел стоеше в хола, чакаше Бувие и наблюдаваше как ръководителите на отдели се изнизват покрай него навън. Едни кимваха отсечено и отминаваха, други си позволяваха съчувствена усмивка и му пожелаваха лека нощ. Докато Бувие все още разговаряше тихичко с Макс Ферне в заседателната зала, отвътре сред последните излезе аристократичният полковник от личния състав на Елисейския дворец. Когато мъжете около масата бяха набързо представяни, Льобел бе запомнил името Сен Клер дьо Вийобан. Полковникът спря пред дребния и закръглен комисар и го загледа със зле прикрито неудоволствие.
— Надявам се, комисаре, че ще имате успех в разследването си, и при това бърз — каза той. — Ние в двореца ще следим отблизо вашите действия. В случай че не успеете да намерите този бандит, мога да ви уверя, че ще има някои… последици.
Сен Клер се извърна на пети и надуто пое надолу по стълбите към фоайето. Льобел не каза нищо, само бързо примигна няколко пъти.
Един от факторите в издигането на Клод Льобел, който му бе носил успех в следователската работа през двадесетте години, когато постъпи в следствените органи на Четвъртата република като млад детектив в Нормандия, бе способността му да предразполага хората да разговарят с него.
Той нямаше внушителната фигура на Бувие, традиционния символ на авторитета на закона. Нито пък можеше да си играе с думите като толкова много представители на новото поколение млади следователи, постъпващи напоследък в службата, които бяха в състояние да смутят и сплашат всеки свидетел. И двете липси обаче не му пречеха в работата.
Льобел знаеше, че повечето престъпления във всяко общество се извършваха под погледа на малкия човек, на дребния търговец, на продавача, на пощаджията или банковия чиновник. А той умееше да накара тези хора да говорят с него и съзнаваше това.
Отчасти това се дължеше на ръста му — беше дребен и в много отношения напомняше карикатурата на мъжа под чехъл, какъвто всъщност и беше, макар никой в отдела да не знаеше това.
Обличаше се старомодно в омачкан костюм и шлифер. Обноските му бяха кротки, като че ли моли за извинение, и когато молеше свидетеля да даде сведения, поведението му до такава степен контрастираше с отношението към тоя човек при първия му сблъсък със закона, че той проявяваше склонност да питае топли чувства към следователя като към спасител от грубостта на неговите подчинени.
Имаше обаче и нещо друго. Той оглавяваше отдела за убийства в най-мощната криминална полиция на Европа. Беше служил десет години като детектив в Криминалната бригада на реномираната Следствена полиция на Франция. Зад мекотата и привидната простоватост се криеше комбинация от остър ум и упорито нежелание да се поддава на чиито и да било опити да му се повлияе или да бъде сплашен при изпълнение на дадена задача. Заплашван бе от някои измежду най-злонравите гангстерски босове във Франция, които заключаваха от честото мигане, с което Льобел посрещаше подобни опити, че предупрежденията им се приемат според техните очаквания. Едва по-късно, в затворническата килия, те имаха време да проумеят, че са подценили кротките кафяви очи и подобните на четка за зъби мустаци.
На два пъти бе ставал обект и на опити да бъде сплашен от богати и влиятелни личности: единия път, когато виден индустриалец поиска негов служител да бъде обвинен в злоупотреба на базата на повърхностен анализ на ревизионен акт, и втория, когато светски лъв пожела да бъде преустановено следствието по повод смъртта на млада актриса, причинена от свръхдоза наркотици.
В първия случай, разследването на делата на индустриалеца има за резултат установяването на някои други, при това далеч по-сериозни несъответствия, които нямаха нищо общо с дребния счетоводител, но които накараха индустриалеца да съжали, че не е заминал за Швейцария, докато все още разполагаше с
