подобна възможност. При втория случай светският лъв свърши с дълъг престой като гост на държавата, през който има възможност да съжали, задето изобщо му е хрумнало да ръководи престъпна организация от апартамента си на авеню Виктор Юго.
Отговорът на Клод Льобел на забележката на полковник Сен Клер се изрази в примигване като на смъмрен ученик и мълчание. Но тази забележка в никакъв случай не се отрази върху начина, по който по- нататък изпълняваше наложената му задача.
От заседателната зала излезе и последният човек и Морис Бувие се присъедини към Льобел. Макс Ферне му пожела успех, отривисто се ръкува и пое надолу по стълбите. Бувие потупа рамото на заместника си с ръка като пушен бут.
— Eh, bien, mon petit Claude.102 Такива ми ти работи значи. Аз предложих Следствената полиция да се заеме с тази работа. Нямаше как. Тия другите щяха да си приказват цял живот. Ела да поговорим в колата.
Бувие тръгна пръв надолу по стълбите и двамата седнаха отзад в чакащия на двора ситроен.
Минаваше девет и единственият остатък от деня бе тъмновиолетовата ивица над Ньой103. Колата на Бувие зави по авеню Марини и прекоси площад Клемансо. Льобел погледна вдясно и нагоре към бляскавия поток на Шанз-Елизе, чиято величавост в лятна вечер никога не преставаше да го изненадва и вълнува въпреки десетте години, откак бе дошъл от провинцията.
Най-после Бувие заговори:
— Ще трябва да зарежете всичко друго, с което се занимавате. Всичко. Изчистете си цялото бюро. Ще възложа на Фавие и Малкост да поемат висящите дела. Искате ли нов кабинет за тази задача?
— Не, предпочитам да си остана в сегашния.
— Окей, дадено, но отсега нататък той се превръща в главна квартира на операция „Да се намери Чакала“. Нищо друго. Ясно, нали? Искате ли някой да ви помага?
— Да, Карон — отвърна Льобел, имайки предвид един от по-младите инспектори, който бе работил с него в отдела по убийствата и когото бе довел в новата си служба като помощник-началник на Криминалната бригада.
— Окей, получавате Карон. Друг?
— Не, благодаря. Само че Карон ще трябва да знае.
Бувие помисли малко.
— Не би трябвало да има проблеми. Те не могат да очакват чудеса. Очевидно ви трябва помощник. Но още час-два нищо не му казвайте. Като се върна в службата, ще позвъня на Фре да поискам официално съгласие. Все пак никой друг не трябва да узнае. След два дни печатът ще гръмне, ако нещо изтече.
— Никой друг, само Карон — каза Льобел.
— Добре. И още нещо, преди да изляза от съвещанието, Сангинети предложи цялата група, която бе там тази вечер, да се информира редовно относно хода на нещата. Фре се съгласи. Ферне и аз направихме опит да отклоним това предложение, но загубихме. От днес нататък всяка вечер в министерството ще давате сводка. Точно в десет.
— О, Господи — въздъхна Льобел.
— Теоретически — продължи Бувие с подчертана ирония — всички ние ще ви бъдем на разположение със съвети и предложения. Не се притеснявайте, Клод, Ферне и аз също ще бъдем там в случай, че вълците започнат да се зъбят.
— Това до второ нареждане ли е? — попита Льобел.
— Опасявам се, че да. Лошото е, че за тази операция няма разпределение на времето. Трябва да намерите този убиец, преди да се е добрал до Големия Шарл. Не знаем дали той самият няма програма, или пък каква би могла да е тя. Може би има намерение да действува още утре, а може би няма да предприеме нищо цял месец. Трябва да проумеете, че ще работите чак докато бъде заловен или поне идентифициран и с установено местонахождение. Оттам нататък смятам, че момчетата от Оперативния отдел ще се оправят сами.
— С доста неща — додаде Льобел.
— Вярно — бързо се съгласи Бувие, — но те си имат своите начини. Живеем в ужасяващи времена, драги ми Клод. Към огромното нарастване на обикновената престъпност сега следва да прибавим и политическата. Някои неща просто трябва да бъдат извършени. И те ги вършат. Както и да е, просто опитайте да хванете тоя негодник.
Колата зави по Ке дез Орфевр и мина през портала на Следствената. След десет минути Клод Льобел бе в кабинета си. Отиде до прозореца, отвори го, наведе се навън и се загледа към Ке де Гран-з-Огюстен на левия бряг. Макар от него да го делеше тесен ръкав на Сена, където тя обхождаше Ил дьо ла Сите104, той бе достатъчно близо, за да види вечерящите в разположените по тротоара ресторанти край брега, да чува техния смях и дрънченето на бутилки и чаши с вино.
Ако беше друг тип човек, би могло да му мине през ума, че делегираните му през последните деветдесет минути права го бяха превърнали, поне за известно време, в най-могъщия полицай на Европа, че само президентът и министърът на вътрешните работи можеха да налагат възбрана върху исканията му за подкрепа, че би могъл, поне теоретически, да мобилизира армията, при условие че това може да се осъществи тайно. Би могло също така да му хрумне, че колкото и всеобхватни да бяха правата му, те зависеха от успеха. При сполука щеше да увенчае кариерата си с почести, но при неуспех можеха да го съсипят, както намекна Сен Клер дьо Вийобан.
Но тъй като бе онова, което бе, той не помисли за никое от тия неща. Чудеше се как да обясни по телефона на Амели, че до второ нареждане няма да се прибира. На вратата се почука.
Инспекторите Малкост и Фавие пристигнаха за материалите по четирите дела, върху които Льобел бе работил, преди да го извикат същата вечер. Половин час му трябваше да въведе Малкост в двете дела, които му предаваше, и Фавие — в другите две.
Когато си излязоха, той въздъхна дълбоко. На вратата отново се почука. Беше Люсиен Карон.
— Току-що ми се обадиха от канцеларията на комисар Бувие — започна той. — Казаха ми да се явя при вас.
— Точно така. До второ нареждане съм освободен от всички текущи задължения и ми е възложена една доста специална задача. Вие сте определен за мой помощник.
Не си даде труд да ласкае Карон, като му разкрие, че именно той бе настоял младият инспектор да стане негова дясна ръка. Телефонът на бюрото иззвъня. Льобел вдигна слушалката и мълчаливо се заслуша.
— Така — каза накрая, след като затвори. — Беше Бувие. Съобщи ми, че е получил съгласие да ви кажа за какво става дума. Като начало, най-добре прочетете това.
Докато седналият на стола пред бюрото Карон четеше доклада на Ролан, Льобел събра всички останали папки и бележки и ги струпа върху разхвърляните лавици отзад. Кабинетът твърде малко напомняше нервния център на най-мащабното издирване на човек във Франция. Полицейските кабинети никога не блестят с външен вид. Този на Льобел не правеше изключение.
Беше не по-голям от четири на четири и половина метра, с два прозореца от южната страна към реката и оживената пчелна пита на Латинския квартал, скупчен покрай булевард Сен Мишел. През единия прозорец проникваха топлият летен въздух и звуците на нощта. В кабинета имаше две бюра — едно за Льобел, с гръб към прозореца, и едно за секретаря край източната стена. Вратата бе срещу прозореца.
Освен двете бюра и столовете зад тях имаше още един стол с права облегалка, едно кресло до вратата, шест големи сиви кантонерки, наредени покрай почти цялото протежение на западната стена, чиито горни плотове служеха за опора на дълга редица справочници и юридически книги. Имаше и една етажерка между двата прозореца, пълна с алманаси и папки.
За домашен уют напомняше единствено поставена върху бюрото на Льобел рамкирана фотография на пълна дама с решителен вид, която бе мадам Амели Льобел, и две деца — грозновато момиче с очила в железни рамки и миши опашчици и юноша с меко потиснато изражение като на бащата.
Карон свърши с четенето и вдигна глава.
— Merde105 — каза той.
— Както казахте, une enorme merde106 — отвърна Льобел, който рядко си позволяваше употребата на силни фрази. Повечето началници в Следствената бяха познати
