Телефонният звън завари мистър Антъни Малинсън, помощник-комисар по криминалните дела в Скотланд Ярд, в неговия дом в Бексли малко преди четири часа. Той изръмжа недоволно срещу настойчивия звън край леглото си, протегна ръка към слушалката и промърмори:
— Малинсън.
— Мистър Антъни Малинсън? — попита някакъв глас.
— На телефона.
Разтърси рамене, за да отхвърли завивката, и погледна часовника си.
— Казвам се инспектор Люсиен Карон от френската Surete Nationale. Обаждам ви се от името на комисар Клод Льобел.
Гласът, говорещ добре английски, макар и с много силен акцент, се чуваше добре. Очевидно в този ранен час линиите не бяха натоварени. Малинсън се намръщи. Толкова ли не можеха тия да позвънят в някой приличен час?
— Да?
— Мисля, че вероятно познавате комисар Льобел, мистър Малинсън?
Малинсън се замисли за миг. Льобел? А, да, дребен човечец, началник на „Убийства“ в Следствената. Не беше кой знае какво на външен вид, но постигаше резултати. Страшно помогна в случая с оня убит английски турист преди две години. Щеше да стане гаф с печата, ако не бяха пипнали убиеца в така кратки срокове.
— Да, познавам комисар Льобел — каза той в слушалката. — За какво става дума.
Смутена от разговора, жена му Лили промърмори в съня си.
— Възникна един проблем от изключителна важност, който изисква също така висока степен на дискретност. Аз съм помощник на комисар Льобел по това дело. То е крайно необикновено. Комисарят би желал лично да ви се обади в стаята ви за връзка в Скотланд Ярд в девет тази сутрин. Бихте ли могли да сте там за разговора?
Малинсън помисли малко.
— За рутинно запитване на сътрудничещи полицейски организации ли става дума? — попита той.
Ако бе такова, можеха да използуват обичайната система за връзка чрез Интерпол. Девет часът бе напрегнато време в Скотланд Ярд.
— Не, мистър Малинсън, не става дума за това. Комисарят иска да отправи лична молба за малко дискретна помощ. Може да се окаже, че нищо във възникналия проблем не засяга Скотланд Ярд. Най- вероятно да е така. При това положение добре ще е да не се прави официално запитване.
Малинсън обмисли предложението. По природа бе предпазлив човек и нямаше желание да го замесват в секретни операции на чуждестранна полиция. Ако е извършено престъпление или ако някой престъпник е избягал в Англия, това е друг въпрос. Тогава защо тази тайнственост? Тогава си спомни за един случай преди години, когато му възложиха да издири и върне обратно дъщерята на някакъв министър, избягала с красив млад нехранимайко. Момичето беше непълнолетно, така че можеше да се повдигне обвинение в посегателство срещу родителската власт. Донякъде пресилено. Министърът обаче настояваше цялата работа да се свърши, без дори и слух за нея да стигне до печата. Италианската полиция се показа много услужлива, когато двойката бе открита да си играе на Ромео и Жулиета във Верона. Е, добре, значи Льобел искаше известна помощ на базата на старото им приятелство. Нали за това са старите приятелства.
— Добре, ще чакам обаждането. В девет часа.
— Много ви благодаря, мистър Малинсън.
— Лека нощ.
Малинсън остави слушалката, нагласи будилника за шест и половина вместо за седем и заспа отново.
Докато Париж спеше в очакване на утрото, един учител на средна възраст крачеше напред-назад из тясната си и задушна ергенска гарсионера. Наоколо цареше безпорядък: книги, вестници, списания и ръкописи бяха пръснати по масата, столовете и дивана и дори върху покривката на тясното легло, разположено в ниша в отдалечения край на помещението. В друга ниша имаше умивалник, препълнен с мръсни съдове.
По време на среднощната разходка мислите на мъжа не бяха заети от разхвърляността на стаята, тъй като, откак загуби поста си на директор на лицей в Сиди бел Абес заедно с хубавата къща и принадлежащите към нея двама слуги, той се бе научил да живее по сегашния начин. Проблемът му бе друг.
Когато над източните предградия се пукаше зората, той най-после седна и взе един вестник. Погледът му отново премина по втората колона на външнополитическата страница. Заглавието гласеше: „Ръководителите на ОАС барикадирани в римски хотел“. След като прочете колонката за сетен път, взе окончателно решение, облече лек шлифер, за да се предпази от утринния хлад, и излезе от жилището.
Качи се на минаващо по най-близкия булевард такси и нареди на шофьора да го закара до Северната гара. Макар таксито да го остави точно отпред, той се отдалечи от гарата веднага щом колата изчезна, прекоси улицата и влезе в едно от денонощните кафенета в района.
Поръча кафе и телефонен жетон, остави кафето и отиде в задната част на помещението да се обади. Справочната служба го прехвърли на Международната и той поиска номера на един хотел в Рим. Казаха му го след шестдесет секунди, а той затвори телефона и си тръгна.
В друго кафене, на сто метра нагоре по същата улица, отново се обади, този път, за да попита „Справки“ коя е най-близката отворена поща, откъдето могат да се водят международни разговори. Казаха му, както и очакваше, че такава има недалеч от Централната гара.
В пощата даде поръчка за римския номер, без да споменава хотела, и изчака двадесет напрегнати минути, докато го свържат.
— Искам да говоря със синьор Поатие — каза на италианеца, който се обади.
— Signor che?107 — попита гласът.
— Il signor francesi. Poitiers. Poitiers.108
— Che?109 — отново попита гласът.
— Francesi, francesi… — каза мъжът от Париж.
— Ah, si, il signor francesi. Momento, per favore.110
Последва поредица прищраквания, после уморен глас се обади на френски:
— Ouay…111
— Слушайте — каза мъжът от Париж припряно, — нямам много време. Вземете молив и запишете каквото казвам. Започвам: Валми за Поатие. Чакала е провален. Повтарям. Чакала е провален. Ковалски е хванат. Преди да умре, е пропял. Край. Приехте ли?
— Ouay — отвърна гласът, — ще предам.
Валми остави слушалката, бързешком плати сметката и излетя от сградата. След минута се загуби сред тълпите постоянни пътници, изливащи се от главната зала на гарата. Слънцето над хоризонта вече сгряваше паважите и хладния от нощта въздух. След половин час ароматът на утрин, кроасани и мляно кафе щеше да изчезне под пелената отработени газове, човешки миризми и застоялия дъх на тютюн. Две минути след като Валми изчезна, пред пощата спря кола и двама от контраразузнаването влязоха забързани вътре. Изслушаха описанието, направено от телефониста, но то можеше да се отнася за всеки срещнат.
В Рим Марк Роден бе събуден в 7,55 часа, когато дежурният, прекарал нощта при бюрото на долния етаж, го разтърси за рамото. Събуди се за миг, вече полустанал и с ръка към пистолета под възглавницата. Изсумтя с облекчение, като видя лицето на бившия легионер над себе си. Един поглед към нощното шкафче му стигаше да разбере, че така и така се е успал. След прекараните в тропиците години обичайният му час за ставане бе значително по-ранен, а августовското римско слънце бе вече високо над покривите. Седмиците на бездействие обаче, вечерните часове, прекарани в игра на пикет с Монклер и Касон, изпитите твърде големи количества кисело червено вино и липсата на движения го бяха направили вял и поспалив.
— Едно съобщение, mon Colonel. Някой току-що се обади и, изглежда, много бързаше.
Легионерът протегна откъснатото от бележник листче, върху което бяха нахвърляни несвързаните фрази
