Малинсън му отправи кратка усмивка и излезе от кабинета. Помощникът прочете съобщението за Льобел още един път, спомни си направените тази сутрин по поръка на Малинсън проучвания в Централния архив, свърза двете неща и прошепна: „Дявол да го вземе.“

Малинсън прекара при Диксън двадесет минути и успешно провали насрочения му обяд в клуба. Даде на ръководителя на Специалния отдел последния екземпляр от доклада до комисаря. Когато се надигна, за да тръгне, хвана дръжката на вратата и се извърна:

— Съжалявам, Алек, но това наистина попада повече в твоята област. Ако ме питаш обаче, в тая страна няма човек от този мащаб. Така че една хубава проверка на досиетата, и ще можеш да съобщиш по телекса на Льобел, че не можем с нищо да му помогнем. Да ти призная, тоя път не му завиждам на работата.

Помощник-комисарят Диксън, в чиито задължения влизаше и да държи под око всички откачени във Великобритания, на които би хрумнало да убият някой гостуващ политик, да не говорим за десетките озлобени или ексцентрични чужденци, намерили приют в страната, усети още по-остро нелепото положение, в което Льобел бе изпаднал. Да предпазваш свои и гостуващи политици от посегателства на неуравновесени фанатици, бе само по себе си крайно неприятно, но при тях човек можеше поне да разчита, че като аматьори ще се провалят при сблъсъка с неговия екип професионалисти от класа.

Собственият ти държавен глава да е прицел за посегателствата на вътрешна организация от опитни бивши военни бе още по-лошо. И все пак французите се бяха справили с ОАС. Като професионалист, Диксън им се възхищаваше за това. Наемането на чуждестранен професионален наемник обаче бе нещо различно. От гледна точка на Диксън в този случай имаше само една положителна страна: възможните заподозрени се свеждаха до такъв ограничен брой, че щеше да се окаже, той не хранеше съмнение, че в архивите на Специалния отдел не съществува англичанин от мащабите на лицето, издирвано от Льобел.

След излизането на Малинсън Диксън прочете копието от доклада. После повика собствения си помощник.

— Моля съобщете на старши следователя Томас, че бих искал да го видя в… — той погледна часовника си, пресметна колко би му отнел един доста съкратен обяд — точно в два.

Чакала кацна на брюкселското летище малко след дванадесет. Заключи трите куфара в автоматичния гардероб на главната сграда и взе със себе си в града само ръчната чанта с личните си вещи, гипса, памука и бинтовете. Освободи таксито пред Централната гара и се отправи към багажния гардероб.

Куфарът с пушката си беше все така на лавицата, където преди седмица видя служителят да го оставя. Представи разписката и си го получи.

Недалеч от гарата откри малък долнопробен хотел от тези, дето, изглежда, съществуват около всички главни гари по света и в които не задават въпроси, но изслушват много лъжи.

Нае единична стая за една нощ, предплати с белгийски банкноти, обменени на летището, и сам отнесе куфара си до стаята. Заключил добре вратата, той напълни леген със студена вода, изтърси гипса и бинтовете върху леглото и се залови за работа.

След като свърши, още два часа отидоха за втвърдяване на гипса. През това време остана седнал, вдигнал натежалия крак на един стол, докато пушеше филтровите си цигари и гледаше навън към мръсната редица покриви, които съставяха гледката от стаята му. От време на време опитваше гипса с палец, но всеки път решаваше да го остави още малко да се втвърди.

Куфарът, в който по-рано се намираше оръжието, лежеше отворен. Останалите бинтове, заедно с малкото излишен гипс, бяха прибрани обратно в чантата с оглед евентуално наложили се поправки. Когато най-после бе готов, пъхна евтиния куфар под леглото, прегледа стаята за издайнически следи, изпразни пепелника през прозореца и се приготви да излезе.

Откри, че с гипса върху крака убедителното накуцване ставаше задължително. Спусна се по стълбите и видя с облекчение, че мърлявият администратор със заспал вид, който при идването му бе на мястото си при гишето, сега се намираше в задното помещение. Беше обяд и той се хранеше, но вратата с матово стъкло, водеща към рецепцията, бе отворена. След като хвърли поглед към входа, за да се убеди, че никой не идва, Чакала притисна чантата към гърдите си, отпусна се на четири крака и бързо и безшумно се промъкна през покрития с плочки под. Поради лятната жега входната врата бе отворена, така че той можа да се изправи върху площадката над трите стъпала към тротоара, вън от полезрението на администратора.

Закуцука с усилие по стъпалата и после по улицата към ъгъла, където започваше главната улица. Едно такси го забеляза след половин минута и той потегли обратно за летището.

Застана пред гишето на АЛИТАЛИЯ с паспорт в ръка. Момичето му се усмихна.

— Мисля, че при вас трябва да има билет за Милано, запазен преди два дни на името Дуган — каза той.

Момичето прегледа списъка за следобедната миланска машина, която трябваше да излети след час и половина.

— Да, има — разцъфна в усмивка служителката. — Мистър Дуган. Билетът е получен, но не е платен. Ще го платите ли?

Чакала отново плати в брой, получи си билета и научи, че ще бъде повикан след час. С помощта на услужлив носач, който съчувствено зацъка при вида на гипсирания крак и силното накуцване, той взе трите си куфара от автомата, предаде ги на АЛИТАЛИЯ, мина през митническия контрол, където се ограничиха само с поглед върху паспорта, тъй като бе заминаващ пътник, и прекара оставащия един час в късен, но приятен обяд в ресторанта до залата за отпътуващи.

Всички, свързани с полета, бяха много мили и внимателни към него поради крака. Помогнаха му да се качи в автобуса и го наблюдаваха със загриженост, докато се изкачваше по стълбичката към входа на самолета. Очарователната италианска стюардеса го приветства с по-широка от обикновеното усмивка и го настани в едно от разположените едно срещу друго кресла в средата на машината. Тук е по-просторно, поясни тя.

Другите пътници полагаха подчертани усилия да не засегнат гипсирания крак, докато заемаха местата си, а Чакала се бе облегнал в креслото и храбро се усмихваше.

В четири и петнадесет самолетът бе на пистата за излитане и скоро след това се понесе на юг към Милано.

Излезлият малко преди три часа от кабинета на помощник-комисаря старши следовател Томас се чувствуваше отвратително. Не само че лятната му настинка бе от най-тежките и упорити, които го бяха сполитали, но и току-що възложената нова задача направо му съсипа деня.

Всичко тръгна по понеделнишки наопаки: най-напред научи, че член на съветска търговска делегация се е измъкнал от надзора на един от неговите хора, който трябваше да го следи, а късно сутринта получи официален меморандум от МИ–5,113 с което вежливо молеха отделът му да не се занимава със съветската делегация — сигурен белег, че според МИ–5 ще е по-добре цялата работа да се предостави на тях.

Понеделнишкият следобед се оказа дори по-лош. Малко неща са по-неприятни за един полицай, независимо дали е от Специален отдел, или не, от призрака на политически убиец. А в случая с искането, току-що получено от неговия началник, не му бяха дали дори име, с което да се захване.

— Име липсва, но затова пък ще падне голямо тичане — гласеше bon mot114 на Диксън по въпроса. — Опитайте се до утре да ни махнете това чудо от главите.

— Голямо тичане — изпуфтя Томас, когато стигна кабинета си. Макар че съкратеният списък на известните на полицията подозрителни лица бе излязъл съвсем кратък, той все пак щеше да изисква от него и отдела му дълги часове преглеждане на досиета, отчети за политически смутове, присъди и — за разлика от Криминалния отдел — голи подозрения. Всичко трябваше да се провери. В цялата изнесена от Диксън лекция имаше един-единствен светъл лъч: търсеното лице трябваше да бъде професионалист, а не някой от безбройните дребни риби, които превръщаха в ад живота на Специалния отдел преди и по време на посещението на чужд държавник.

Обади се на двама инспектори, за които знаеше, че в момента се занимават с второстепенна оперативна дейност, нареди им да оставят всичко, както бе сторил и той самият, и да се явят в кабинета му. Неговият инструктаж бе по-кратък от този на Диксън. Ограничи се да им съобщи какво да търсят, но не и защо. Подозренията на френската полиция, че такова лице може да подготвя убийството на генерал Дьо

Вы читаете Денят на Чакала
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату