Гол, не трябваше да имат нищо общо с проверката из архивите и документите на Специалния отдел при Скотланд Ярд.
Самолетът на Чакала се приземи на миланското летище Линате малко след шест. Неуморно услужливата стюардеса му помогна да слезе по стълбичката до твърдата настилка, а една от земния персонал го придружи до главната сграда. При митническия контрол положените изключителни усилия за преместване частите на пушката от куфара в по-малко подозрителни средства за транспорт бяха възнаградени. Паспортната проверка бе чиста формалност, но когато куфарите пристигнаха от багажника, затрополиха по транспортната лента и бяха наредени покрай масите на митничарите, рисковете започнаха да нарастват.
Чакала намери носач, който сложи трите куфара един до друг. Ръчната чанта бе оставена плътно до тях. Като го видя да куцука към масата, един от митничарите бавно се насочи натам.
— Синьор? Това ли е всичкият ви багаж?
— Да, тия три куфара и малката чанта.
— Имате ли нещо за деклариране?
— Не, нищо.
— По работа ли пристигате, синьор?
— Не. Дойдох за почивка, но излиза, че тя трябва да включи и възстановяване. Надявам се да отида горе при езерата.
Това не направи никакво впечатление на митническия служител.
— Може ли да видя паспорта ви, синьор?
Чакала го подаде. Италианецът го прегледа внимателно, след което го върна безмълвно.
— Моля, отворете този.
Посочи един от трите куфара. Чакала извади връзката ключове, избра един и отвори куфара. За да му помогне, носачът го бе сложил да легне. За щастие се оказа куфарът с облеклото на въображаемия датски пастор и американския студент. Докато ровеше из дрехите, митничарят не обърна внимание на тъмносивия костюм, бельото, бялата риза, кецовете, черните туристически обувки, якето и чорапите. Книгата на датски език също не събуди любопитството му. Гланцовата корица представляваше снимка на катедралата „Шартр“, а заглавието, макар на датски, наподобяваше достатъчно много съответните английски думи, за да не прави впечатление. Митничарят не видя внимателно зашития срез в страничната подплата и не намери фалшивите лични документи. При сериозно претърсване би ги открил, но това бе обикновен повърхностен преглед, който би станал внимателен само ако чиновникът намереше нещо съмнително. Частите на цяла снайперска пушка бяха само на метър от него през масата, но той не заподозря нищо. Затвори куфара и направи знак на Чакала да го заключи отново. След това бързо постави по един тебеширен знак върху всички куфари и чантата. Изпълнил задълженията си, италианецът озари лице с усмивка:
— Grazie, signor. Приятна почивка.
Носачът намери такси, получи добър бакшиш и след малко Чакала се носеше към Милано, чиито обикновено шумни улици бяха още по-шумни поради потоците бързащи да се приберат по домовете и склонността на шофьорите да използуват клаксоните си. Поиска да го закарат до Централна гара.
Тук повика друг носач и закуцука подире му към багажния гардероб. В таксито бе прехвърлил стоманените ножици от чантата в джоба на панталоните си. В гардероба остави чантата и два от куфарите, като запази само онзи с дългия френски шинел, в който имаше доста свободно място.
Като освободи носача, влезе с накуцване в мъжката тоалетна и видя, че само един от умивалниците в дългата редица вляво на писоарите се използваше в момента. Остави куфара на пода и старателно се зае да си мие ръцете, докато другият свърши. Щом човекът излезе, той в миг прекоси тоалетната и се заключи в една от кабинките.
Стъпи върху чинията и десет минути мълком ряза гипса, докато той започна да се отделя и под него се подадоха памучните тампони, които бяха придали на крака подутия вид на наистина счупен и гипсиран глезен.
Когато и стъпалото бе най-после освободено от последните остатъци гипс, той отново обу копринения чорап и тънкия кожен мокасин, прилепени към вътрешната страна на прасеца, докато кракът му беше в гипс. Събра остатъците от гипс и памук и ги сложи на дъното на чинията. При първото пускане на водата половината минаха в канала, а при второто всичко потъна.
Положи куфара върху капака на тоалетната чиния и нареди стоманените цилиндри един до друг в сгънатия шинел, докато куфарът се напълни. Завърза вътрешните укрепващи колани и съдържанието вече не можеше да се движи насам-натам. Затвори куфара и хвърли поглед навън. При умивалниците имаше двама души и други двама пред писоарите. Излезе от кабинката, рязко сви към вратата и бързо изкачи стълбите към главната зала, преди някой от четиримата да успее да го зърне, дори и да искаше.
Не можеше да се върне в багажното като здрав и читав човек, след като така скоро го бе напуснал като инвалид, затова повика един носач, обясни му, че бърза, а иска да обмени пари, да си получи багажа и да хване такси колкото е възможно по-скоро. Пъхна квитанцията в ръката на носача заедно с банкнота от хиляда лирети и му махна към багажното. Каза, че той самият ще е в обменното бюро, за да смени английски фунтове в лирети.
Италианецът кимна радостно и отиде за багажа. Чакала смени последните си двадесет фунта в италианска валута и тъкмо когато свърши, носачът се върна с останалите три части от багажа му. След две минути се носеше с опасна скорост в едно такси през Пиаца Дука Даоста към хотел „Континентале“.
На рецепцията в разкошното фоайе на хотела каза на администратора:
— За мен трябва да има запазена стая на името Дуган. Преди два дни се обадих по телефона от Лондон.
Малко преди осем Чакала се наслаждаваше на удоволствието да се избръсне и вземе душ в стаята си. Два от куфарите бяха внимателно заключени в гардероба. Третият със собствените му дрехи бе отворен върху леглото и костюмът за вечерта — морскосин от лек вълнен мохерен плат, висеше окачен на вратата на гардероба, Гълъбовосивият костюм бе предаден на хотелската служба за почистване и изглаждане. Предстояха аперитив, вечеря и ранно лягане, тъй като следващият ден, 13 август, щеше да е много натоварен.
13.
— Нищо.
Вторият от двамата млади детективи от службата на Брин Томас затвори и последното от възложените му за преглед дела и погледна към началника си отсреща.
Колегата му също бе свършил и направил подобно заключение. Самият Томас бе готов от пет минути и стоеше до прозореца, с гръб към стаята, загледан в точещото се през мрака улично движение. За разлика от помощник-комисаря Малинсън той не разполагаше с изглед към реката и от своя първи етаж виждаше единствено автомобилния гмеж по Хорсфери Роуд. Чувствуваше се отвратително. Гърлото го болеше от цигарите, които знаеше, че не бива да пуши при силната си настинка, но от които не можеше да се откаже, особено когато бе под напрежение.
Главата го болеше от дима и безкрайните телефонни запитвания през целия следобед по повод изравяните от регистри и досиета имена. Всички отговори бяха отрицателни. Човекът се оказваше или напълно „чист“, или пък неподходящ за задачата да ликвидира френския президент.
— Добре, толкоз! — каза твърдо Томас, като се извърна от прозореца. — Направихме всичко възможно, но просто никой не подхожда на полученото описание.
— Може и да има англичанин, дето се занимава с подобен род дейност — рече единият от инспекторите, — но да го нямаме в архивите.
— Виж какво, всички са ни в архивите! — изръмжа Томас. Но не му беше приятна мисълта, че такава интересна риба като един професионален убиец би могла да съществува в неговата зона на действие, без да е регистрирана никъде, а простудата и главоболието никак не допринасяха за подобряване на настроението. Уелският му акцент проявяваше склонност да се засилва, когато бе ядосан. Тридесетте години, прекарани далеч от долините, не бяха изкоренили напълно напевните нотки.
