— В края на краищата — каза другият инспектор — политическите убийци са твърде редки птици. Може и да нямаме такъв в страната. Не е много типично за англичаните в края на краищата.
Томас го изгледа кръвнишки. Той предпочиташе жителите на Обединеното кралство да бъдат наричани „британци“ и сега си помисли, че нетактично използваният от инспектора термин „англичанин“ представлява прикрит намек за възможността подобна птица да се измъти сред уелсците, шотландците или ирландците. Това обаче не бе така.
— Както и да е, прибирайте папките. Върнете ги в архива. Ще отговоря, че резултатите от задълбоченото проучване показват, че подобно лице не ни е известно. Това е всичко, което можем да направим.
— От кого беше запитването, шефе? — попита единият.
— Няма значение. Изглежда, някой си има неприятности, но не сме ние.
Двамата по-млади мъже бяха събрали материалите и тръгнаха към вратата. Имаха си семейства, при които да се приберат, а единият очакваше всеки момент за първи път да стане баща. Той пръв стигна вратата. Другият се обърна, свъсил вежди в размисъл.
— Шефе, хрумна ми нещо, докато се ровех из материалите. Ако такъв човек съществува и е от британска националност, по всяка вероятност той изобщо не би действал тук. Мисълта ми е, че дори човек като него трябва да си има някъде база. Нещо като убежище, където да се завръща. Много е възможно такъв човек да е уважавана личност в родината си.
— За какво намекваш? Нещо като Джекил и Хайд?115
— Ами нещо такова. Искам да кажа, че ако някъде съществува професионален убиец като този, когото издирваме, и той представлява достатъчно сериозна заплаха, за да накара някого да положи необходимите усилия да даде ход на подобно разследване под ръководството на човек с вашето служебно положение, то въпросният убиец трябва да е голяма риба. В такъв случай трябва да има зад гърба си някоя и друга свършена работа. Иначе щеше да е никой, нали?
— Карай нататък — каза Томас, като го гледаше внимателно.
— Хрумна ми, че такъв човек вероятно би работил само извън собствената си страна. Така че не би следвало да е попаднал в полезрението на вътрешните сили за сигурност. Може би Службата го е надушила някога в миналото…
Томас обмисли идеята и бавно поклати глава.
— Остави тая работа и си върви. Аз ще напиша доклада. И направо забрави, че сме провеждали подобно разследване.
Когато обаче инспекторът си отиде, подхвърлената от него идея се загнезди в главата на Томас. Той можеше веднага да седне и да напише доклада. Напълно отрицателен. Изтеглен е празен билет. Никакви действия не биха могли да се предприемат на базата на извършените проучвания в архивите. Ами ако зад запитването на французите се крие нещо? Ако французите не са се просто подплашили, както подозираше Томас, от някой слух, засягащ скъпоценния им президент? Ако те наистина разполагаха с толкова малко, за което да се заловят, ако нямаше данни човекът да е англичанин, тогава вероятно търсеха по същия начин из целия свят. Огромна бе вероятността изобщо да няма убиец, а ако има, той да произхожда от някоя от страните с дълги традиции в областта на политическите убийства. Ами ако все пак подозренията на французите се потвърдяха? И ако човекът излезеше англичанин, макар и само по рождение?
Томас се гордееше много с репутацията на Скотланд Ярд и особено на Специалния отдел. Никога не бяха имали подобна неприятност, не бяха загубвали високопоставен чуждестранен гост, не бе имало и сянка от скандал.
Той лично трябваше да се грижи дори за онова руско копеле, шефа на КГБ Иван Серов, когато пристигна да подготвя посещението на Хрушчов, а наоколо бе пълно с балтийци и поляци, дето искаха да пречукат Серов. Един изстрел не пукна дори, макар да гъмжеше и от ченгета на Серов, а всеки от тях мъкнеше оръжие и нямаше да се поколебае да го пусне в ход.
На старши следователя Брин Томас му оставаха две години до пенсията и до уединяването в купената с Мег къщичка, с изглед през зелените морави към Бристълския канал. Най-добре да провери всичко, та да му е чиста работата.
На младини Томас беше много добър ръгбист и мнозина, играли срещу „Глемъргън“, ясно си спомняха колко не бе препоръчително предприемането на рисковани акции, когато страничен нападател беше Брин Томас. Разбира се, вече бе твърде стар за тая работа, но все още живо се интересуваше от „Лендън Уелш“ и когато можеше да се измъкне от работа, отиваше да ги гледа на „Оулд Диър Парк“ в Ричмънд. Добре познаваше всички играчи, прекарваше доста време в приказки с тях в клуба след мачове и репутацията му винаги държеше вратите отворени за него.
Играчите знаеха, че един от тях работи в Министерството на външните работи. Томас знаеше малко повече — Бари Лойд работеше в отдел под крилото на външния министър, но несвързан с Форин Офис. Това бе Секретната разузнавателна служба, наричана понякога СРС, понякога само Службата, а най-често, макар и неправилно, хората й викаха MI–6.
Томас вдигна слушалката от телефона на бюрото и поиска да го свържат.
Двамата мъже се срещнаха на чашка между осем и девет в спокойна кръчма край реката. Поприказваха си за ръгби, а Томас плати питиетата. Лойд се сещаше, че човекът от Специалния отдел не е поискал да се срещнат в крайречната кръчма само за да си приказват за една игра, чийто сезон щеше да настъпи чак след два месеца. Когато получиха чашите си и си казаха обичайното „наздраве“, Томас кимна с глава навън към терасата при кея. Там бе по-спокойно, тъй като повечето млади двойки от Челси и Фулам допиваха аперитивите си и поемаха за вечеря.
— Имам един проблем — започна Томас. — Помислих си, че евентуално можеш да помогнеш.
— Ами… стига да мога — отвърна Лойд.
Томас разказа за молбата от Париж и за празните билети, изтеглени от криминалния архив и Специалния отдел.
— Хрумна ми, че ако такъв човек изобщо съществува и при това е англичанин, той вероятно никога не би си омърсил ръцете вътре в страната. Ако някога е оставил някъде следа, може да е попаднал в полезрението на Службата.
— Службата? — спокойно попита Лойд.
— Хайде, хайде, Бари. От време на време се налага да знаем доста неща. — Гласът на Томас бе само малко по-силен от шепот. Гледани отзад, те приличаха на двама облечени в тъмни костюми мъже, които наблюдават през тъмната река светлините на южния бряг и обсъждат извършените през деня в Сити сделки. — По време на разследването около Блейк се наложи да преровим множество дела. За мнозина от Форин Офис стана ясно с какво именно се занимават. Ти бе един от тях. Работеше в неговия отдел, когато го заподозряха. Така че знам къде точно работиш.
— Ясно — каза Лойд.
— Виж какво, аз може да съм Брин Томас там в парка, но съм и старши следовател в Специалния отдел. Човек не може да си остава анонимен абсолютно за всички, нали?
Лойд гледаше в чашата си.
— Това официално искане за информация ли е?
— Не, още не мога да го направя по този начин. Френската молба е неофициална, от Льобел до Малинсън. Той не откри нищо в Централния архив и отговори, че не може да помогне, но освен това се обади и на Диксън, който пък ме накара да извърша бърза проверка. Тихомълком, нали разбираш? Понякога така трябва да се действува. Цялата работа е много деликатна. Не бива да стига до печата или нещо подобно. Най-вероятно тук във Великобритания няма с какво да се помогне на Льобел. Просто исках да опитам всички възможности и ти си последната от тях.
— Предполага се, че този човек е тръгнал срещу Дьо Гол?
— Ако се съди по разследването, трябва да е така. Французите обаче го дават твърде предпазливо. Очевидно не искат никаква гласност.
— Явно. Но защо не се обърнат направо към нас?
— Молбата за издирване е направена на базата на лични взаимоотношения. От Льобел към Малинсън. Може би френските специални служби нямат такива взаимоотношения с твоето учреждение.
Ако Лойд усети намека за прословутите лоши отношения между SDECE и Службата, той с нищо не го
