показа.
— За какво си мислиш? — попита след малко Томас.
— Странно — отвърна Лойд, загледан над реката. — Помниш ли случая Филби?
— Разбира се.
— Все още е отворена рана в нашата служба — заключи Лойд. — Той изчезна през Бейрут в януари 1961 година. Разбира се, работата излезе наяве едва по-късно, но предизвика голяма суматоха в Службата. Много хора бяха преместени. Трябваше да го сторим, преди да е изпял каквото знае за повечето от Арабския отдел, а и някои други. Един от хората, които трябваше да бъдат светкавично преместени, беше главният ни резидент в Карибския район. Шест месеца по-рано, преди да го пратят там, беше работил с Филби в Бейрут.
Горе-долу по същото време диктаторът на Доминиканската република, Трухильо, бе убит на един усамотен път край Сиудад Трухильо. Съгласно съобщенията бил убит от партизани — той имаше много врагове. Тогава нашият човек се върна в Лондон и известно време, докато го изпратят другаде, работихме в един кабинет. Той спомена за някакъв слух, според който колата на Трухильо била спряна с един-единствен снайперски изстрел, за да могат нападателите да разбият вратата и ликвидират човека в нея. Изстрелът е бил нещо страхотно — от сто и петдесет метра по бързо движеща се кола. Куршумът минал през малкото триъгълно стъкло откъм страната на шофьора, единственото небронирано. Иначе цялата кола била обезопасена. Шофьорът бил улучен в шията и катастрофирал. Именно в този момент изскочили партизаните. Странното в цялата работа е, че според слуха снайперистът бил англичанин.
Последва дълга пауза. Двамата мъже въртяха в ръце празните бирени чаши и гледаха над вече мастиленочерните води на Темза. И двамата си представяха суровия и сух ландшафт на далечен остров, една понесла се със сто и двадесет километра в час кола, която изскача от асфалтовата ивица върху каменистия банкет, един старец в сивобежова униформа, обшита със сърма, управлявал с желязна и безмилостна ръка своето царство в течение на тридесет години, когото извличат от купа ламарина, за да го довършат с пистолети в крайпътния прахоляк.
— Този човек… от слуховете. Имал ли е име?
— Не знам. Не си спомням. Тогава ставаше дума просто на приказки по стаите. Главите ни се бяха подпалили, та един карибски диктатор бе последното нещо, за което трябваше да се безпокоим.
— Този колега, дето ти е разправял всичко, написал ли е доклад?
— Би следвало. Такъв е редът. Само че това бе просто слух, сам разбираш. Просто слух. Нищо, за което да се заловиш. Ние работим с факти, с твърда информация.
— Но все пак някъде трябва да е било заведено?
— Предполагам — отвърна Лойд. — Твърде маловажно, чисто кръчмарски приказки в района. Такива места са пълни със слухове.
— Все пак можеш да хвърлиш един поглед в архива, а? Виж дали тоя човек има име.
Лойд се отдръпна от парапета.
— Прибери се у дома — каза той на старши следователя. — Ако има нещо, което да ти е от полза, ще ти позвъня.
Те се върнаха към бара в дъното, оставиха чашите и се насочиха към изхода.
— Ще ти бъда благодарен — каза Томас, докато се ръкуваха. — Вероятно нищо няма да излезе, но от опит глава не боли.
Докато Томас и Лойд разговаряха над водите на Темза, а Чакала допиваше последните капки забальоне в разположен на тераса на покрива милански ресторант, комисарят Клод Льобел присъстваше на първото съвещание по делото в конферентната зала на Вътрешното министерство в Париж.
Участваха същите лица, както и преди двадесет и четири часа. Начело на масата седеше министърът на вътрешните работи, а от двете й страни — началниците на отдели. В другия край бе Клод Льобел с тънка папка пред себе си. С отривисто кимване министърът даде знак за започване.
Пръв взе думата завеждащият канцеларията му. Той съобщи, че през изтеклото денонощие митничарите от всички контролно-пропускателни пунктове са били инструктирани внимателно да проверяват багажа на всеки висок и рус чужденец от мъжки пол, влизащ във Франция. Съответните служители на контраразузнаването, работещи в митниците, трябваше особено внимателно да проверяват паспортите за евентуални фалшификации. (Началникът на контраразузнаването кимна утвърдително.) Влизащите в страната туристи и бизнесмени биха могли лесно да забележат внезапното засилване на бдителността по митниците, но се смяташе, че е малко вероятно някоя от жертвите на проверките да разбере, че те се прилагат само спрямо високи руси мъже. Ако някой особено наблюдателен представител на печата зададеше въпрос, щеше да му бъде обяснено, че не става дума за нещо повече от рутинни, произволно насочени проверки. Смяташе се все пак, че въпроси няма да има.
Шефът на канцеларията докладва още нещо: постъпило бе предложение да се проучат възможностите за похищение над някой от тримата ръководители на ОАС в Рим. По дипломатически съображения Ке д’Орсе възнегодува остро против такава идея (те не бяха информирани за заговора на Чакала) и получиха подкрепата на президента (който бе наясно). Така че тази възможност за изход от затрудненията трябваше да се изключи.
Генерал Гибо от SDECE съобщи, че цялостната проверка на архивите не е довела до откриване на данни за съществуването на професионален политически убиец извън редовете на ОАС и симпатизантите й, който да не се намира под пълен контрол.
Началникът на архивите заяви, че прегледът на техните документи е дал същия резултат, и то не само по отношение на французите, но и на чужденците, правили опити да работят във вътрешността на страната.
След това докладва шефът на контраразузнаването. В 7,30 часа тази сутрин е било засечено телефонно обаждане от пощенски клон при Северната гара до хотела в Рим, в който са се настанили тримата водачи на ОАС. Откак се бяха появили там преди осем седмици, телефонистите от Международни връзки бяха инструктирани да съобщават за всички повиквания на този номер. Дежурният тази сутрин обаче се оказал мудно съобразяващ. Докато се усети, че исканият номер е в списъка му, вече бил дал връзката. Едва тогава се обадил в контраразузнаването. Все пак му стигнал умът да подслуша разговора. Съобщено било следното: „Валми за Поатие. Чакала е провален. Повтарям. Чакала е провален. Ковалски е хванат. Преди да умре, е пропял. Край.“
Известно време в стаята бе тихо.
— Как са разбрали? — тихо попита Льобел от далечния край на масата. Всички погледи се извърнаха натам, с изключение на полковник Ролан, който се бе вторачил в стената отсреща.
— По дяволите — ясно произнесе той, все още загледан в стената. Очите му се завъртяха към началника на оперативния отдел.
Полковникът излезе от своя транс.
— Марсилия — лаконично съобщи той. — За да накараме Ковалски да дойде от Рим, прибягнахме до стръв. Един стар негов приятел, наречен Жожо Гжибовски. Той има жена и дъщеря. Държахме ги в превантивен арест, докато Ковалски падне в ръцете ни. След това ги пуснахме. От Ковалски ми трябваше единствено информация за началниците му. Тогава още не знаехме за заговора на Чакала. Нямаше причина те да не разберат, че сме пипнали приятеля им. Естествено, по-късно нещата се промениха. Изглежда, полякът Жожо е съобщил на агента Валми. Съжалявам.
— Контраразузнаването успя ли да пипне Валми в пощата? — попита Льобел.
— Не, изтървахме го за минута-две благодарение глупостта на телефониста — отвърна човек от DST.
— Типичен случай на некадърност — внезапно заяви полковник Сен Клер. Няколко недружелюбни погледи се насочиха към него.
— Ние до голяма степен напредваме опипом в тъмното срещу непознат съперник — отвърна генерал Гибо. — Ако полковникът желае да се кандидатира за ръководител на операцията с всички произтичащи от това отговорности…
Полковникът от Елисейския дворец се задълбочи усърдно в папките си, сякаш те бяха далеч по-важни и свързани с по-сериозни последици от скритата заплаха, отправена от шефа на SDECE. Разбра все пак, че
