Едва седем месеца бяха изтекли, откак Шарл дьо Гол отхвърли британската кандидатура за Общия пазар, а след пресконференцията му от 14 януари лондонският Форин Офис, както бе добре известно дори на така аполитичен човек като Льобел, изпадна почти във въодушевление в нападките си срещу френския президент в статиите на политическите наблюдатели. Дали сега нямаше да се възползуват от възможността да си отмъстят на Стария?
Льобел се загледа за миг в замлъкналия пулт на предавателя пред себе си. Карон го наблюдаваше безмълвно.
— Хайде — каза дребничкият комисар, като се надигна от стола и пое към изхода, — дай да закусим и да опитаме да поспим. В момента друго не можем и да сторим.
Помощник-комисарят Антъни Малинсън остави слушалката, сключил замислено вежди, и излезе от стаята за връзка, без да отвърне на поздрава на младия полицай, който тъкмо влизаше до поеме сутрешното дежурство. Той бе все тъй смръщен, когато се върна горе в своя просторен, но скромен кабинет с изглед към Темза.
В мислите му нямаше и сянка от съмнение относно естеството на проучванията на Льобел, нито тяхната мотивировка. Френската полиция явно бе получила тайна информация за дейността на наемен убиец от висока класа, която имаше отношение към тях. Както и предположи Льобел, не беше нужна голяма проницателност, за да се стигне до извода кой би могъл да е възможният обект за подобен наемник във Франция през август 1963 година. Помощник-комисарят разглеждаше трудното положение на Льобел от позициите на стар и опитен полицай.
— Горкият — промълви той, загледан надолу към топлите и мудни води на реката, миеща кея под неговия прозорец.
— Моля, сър? — попита личният му помощник, който го бе последвал в кабинета, за да остави върху ореховото му бюро утринната поща.
— Нищо.
Помощникът му излезе, а Малинсън продължи да гледа през прозореца. Каквито и чувства да изпитваше към Клод Льобел и неговата задача да опита да охранява своя президент, без да може да проведе официално издирване, той също си имаше началници. Рано или късно трябваше да им съобщи за молбата на Льобел. След половин час, в десет, се провеждаше всекидневното съвещание на шефовете на отдели. Дали да съобщи тогава?
В края на краищата реши да не го прави. Би било достатъчно да състави официален, но личен доклад до самия комисар, в който да опише естеството на молбата на Льобел. Необходимостта от дискретност щеше впоследствие, ако е необходимо, да обясни защо въпросът не е бил поставен на утринното съвещание. Междувременно нямаше да е зле да започне разследването, без да обяснява защо го прави.
Седна зад бюрото и натисна един от бутоните на интеркома.
— Сър? — дочу от съседното помещение гласа на личния помощник.
— Бихте ли дошли за минутка, Джон?
Облеченият в пепелявосив костюм млад детектив влезе с бележник в ръка.
— Джон, искам да отидете в Централния архив. Говорете с груповия началник Маркъм. Кажете му, че имам лична молба, но засега не съм в състояние да обясня защо я отправям. Помолете го да провери всички налични досиета на живи наемни убийци в страната…
— Наемни убийци ли, сър? — Помощникът погледна така, сякаш Малинсън го бе помолил за рутинна проверка на всички известни на полицията марсианци.
— Да, наемни убийци. Не дребни гангстерчета, способни да вземат някому живота в хода на подмолните им ежби. Политически убийци, Джон, лице или лица, способни да убият за пари добре охраняван политик или държавник.
— Това повече напомня за клиентите на Специалния отдел, сър.
— Да, знам. Искам да им прехвърля цялата работа. Но нека най-напред направим една рутинна проверка. Освен това искам отговора до обяд, какъвто и да е той. Ясно?
— Разбрано, сър, заемам се веднага със задачата.
След петнадесет минути помощник-комисарят Малинсън зае мястото си на сутрешното съвещание.
Когато се върна в кабинета, хвърли един поглед на пощата, бутна я настрана и поръча на помощника си да му донесе пишеща машина. Останал сам, написа кратък доклад до комисаря на Лондонската полиция. В него описа сбито утринното телефонно обаждане у дома си, личния разговор по мрежата на Интерпол в девет часа, както и естеството на отправеното от Льобел запитване. Остави празна долната част на докладния формуляр и го заключи в бюрото си, за да се заеме с текущите дела.
Малко преди дванадесет помощникът му почука и влезе.
— Току-що се обади груповият началник Маркъм от Централния архив — докладва той. — Никой от регистрираните не отговаря на описанието. Седемнадесет известни наемни убийци, сър. Десет в затвора и седем на свобода. Но те до един работят за големите престъпни организации. Било тук, било в другите големи градове. Началникът каза, че никой от тях не става за покушение срещу гостуващ политик. Той също предложи да се отнесем до Специалния отдел, сър.
— Добре, Джон, благодаря ви. Това е всичко.
Освободил помощника, Малинсън извади от чекмеджето до половина изготвения доклад, сложи отново формуляра на машината и дописа отдолу:
„На нашето запитване Централният архив отговори, че при тях няма регистрирано лице, отговарящо на описание от рода на предоставеното ни от страна на комисар Клод Льобел. При това положение запитването е препратено към помощник-комисаря, отговарящ за Специалния отдел.“
Подписа доклада и взе горните три екземпляра. Останалите отидоха в кошчето за секретни документи, откъдето сетне щяха да бъдат унищожени, превърна ги в милиони малки парченца.
Един екземпляр сгъна в плик, който адресира до комисаря. Втори закопча в папката „Тайна кореспонденция“ и заключи във вградения сейф. Третия сгъна и прибра във вътрешния си джоб.
Нахвърли бележка в настолния си бележник:
„До: Комисар Клод Льобел, Заместник-главен директор, Следствена полиция, Париж.
От: Помощник-комисар Антъни Малинсън, Криминална служба, Скотланд Ярд, Лондон.
Съдържание: След ваше запитване днешна дата пълна проверка криминален архив не съдържа известно нам подобно лице точка всяко полезно сведение ще ви се изпраща по най-бърз начин точка Малинсън.
Час на изпращане: 12. 8. 1963.“
Беше малко след дванадесет и половина. Вдигна слушалката и когато телефонистката се обади, поиска да го свържат с помощник-комисаря Диксън, началник на Специалния отдел.
— Ало, Алек? Тони Малинсън. Можеш ли да ми отделиш една минута? С удоволствие, но няма как. Ще трябва да огранича обяда си с един сандвич долу. Май ще се окаже от най-напрегнатите дни. Не, само искам да те видя за малко, преди да излезеш. Добре, много добре, идвам веднага.
По пътя остави адресирания до комисаря плик върху бюрото на помощника.
— Отивам за малко догоре при Диксън от Специалния отдел. Бихте ли предали плика в кабинета на комисаря, Джон Р. Лично. И изпратете това съобщение. Напечатайте го сам в необходимата форма.
— Да, сър.
Малинсън остана прав до бюрото, докато детективът прочете бележката. Очите му се разшириха, когато стигна до края.
— Джон…
— Сър?
— И моля да запазите мълчание по въпроса.
— Да, сър.
— Пълно мълчание, Джон.
— Нито дума, сър.
