колкото бе по-дебела дъската, толкова по-голяма беше възрастта й, тъй като преди векове не бяха можели да режат тънки дъски.
Преизползването на стари картини не се срещаше толкова рядко и в историята на изкуството имаше много примери, когато някой бездарен идиот замазваше по-стар шедьовър.
За щастие съвременната техника позволяваше да се определя възрастта на парченца дърво, плат и боя и по този начин да се установява не само страната на произведението, но понякога и школата. С помощта на рентген се виждаше каква е била първата картина.
Лий-Тревърс основателно се беше застраховал, за всеки случай. На другия ден Слейд възнамеряваше да отиде до Лондон за поредното си изключително болезнено посещение при Марина и щеше да се отбие в службата, за да провери в компютъра.
Компютърът напълно потвърди писмото от „Хийтроу“. Някой си Хемиш Макфий се беше появил в клона в Бери и бе оставил викториански натюрморт, озаглавен „Чантата за дивеч“. Бяха му дали складов номер Ф 608.
Архивът на склада показа, че картината е получена в Лондон на 1 август и на 6-и е била взета от „Колбърт“. Слейд изключи системата, като си мислеше, че ще чака с интерес доклада на легендарния Стивън Карпентър, когото лично не познаваше.
Той си погледна часовника и видя, че е шест часът в Лондон или един на Карибите. В продължение на час се мъчи да се свърже с Лий-Тревърс по мобилния му телефон или радиостанцията, но винаги попадаше на грешен номер. Накрая се отказа и отиде на срещата си с Марина.
На 18-и един нисък носач с гащеризон на института „Колбърт“ влезе в „Дарси“ и отиде на гишето. Носеше малка маслена картина в найлонова опаковка.
— Добрутро, малката. Пратка от „Колбърт“.
Младата жена зад гишето въпросително го погледна. Мъжът извади от джоба си лист хартия.
— Складов номер в „Дарси“ Ф шестстотин и осем. — Лицето й се проясни. Имаше номер, който да въведе в компютъра зад себе си.
— Един момент — каза момичето, обърна се и се консултира с извора на мъдростта. Оракулът й обясни положението. Тя видя, че въпросната картина е напуснала склада за анализ в „Колбърт“ по нареждане на отсъстващия шеф на отдел „Съвременно британско и викторианско изкуство“. И сега я връщаха. Служителката повика носач на фирмата.
След няколко минути вече беше подписала разписката на човека от „Колбърт“ и увитата картина бе свалена в склада.
„Ако пак дойда в тази сграда — докато излизаше на горещия паваж, си помисли Тръмпингтън Гор — ще трябва да започна да им плащам наем.“
На 20 август докладът на професор Стивън Карпентър пристигна в хемпширското имение на Перигрин Слейд, който тъкмо закусваше след приятно плуване в басейна. Докато го четеше, яйцата и кафето му изстинаха. Писмото гласеше:
„Уважаеми господин Слейд, сигурен съм, вече знаете, че преди да замине на почивка, Алан Лий-Тревърс ме помоли да погледна една малка маслена картина, смятана за късновикторианска и нарисувана в страната.
Трябва да отбележа, че тази задача се оказа изключително предизвикателство и удоволствие за мен.
На пръв поглед озаглавената «Чантата за дивеч» картина се отличава с абсолютна грозота и липса на достойнства. Обикновена мацаница на бездарен аматьор отпреди стотина години. Вниманието на Алан обаче беше привлякла дъската и затова съсредоточих усилията си върху нея.
Извадих викторианската рамка и внимателно проучих дървото. То несъмнено е от топола, при това много стара. По ръбовете открих следи от някогашно лепило, което показва, че навярно е част от много по-голяма творба, например от олтар.
Отрязах малък фрагмент от задната част на дъската и го подложих на анализи за възраст и произход. Както ви е известно, при тополите дендрохронологията е безполезна, тъй като за разлика от дъба, това дърво няма годишни пръстени. Въпреки това съвременната наука има на разположение още няколко фокуса.
Успях да установя, че дървото почти със сигурност произхожда от района между Сиена и Флоренция и трябва да е било отсечено към 1425 г. По-нататъшните анализи с помощта на спектромикроскоп показаха несиметрични следи, оставени от трион, идентични с онези по други дъски от този период и район. Това доказва, че произхожда от същата дърводелница в някогашна Тоскана, която са използвали някои от най- големите майстори от онова време.
Викторианската картина на две мъртви яребици и пушка несъмнено е нарисувана върху много по-старо произведение. Взех микроскопична люспа от боята и установих, че тази на оригиналната картина не е масло, а темпера.
Взех още по-миниатюрен фрагмент темпера за спектроанализ и открих, че съдържа абсолютно същото съчетание, каквото са използвали неколцина майстори от периода. Накрая направих рентгенова снимка, за да видя какво се крие под по-късното изображение.
Отдолу има темперна картина и само дебелият пласт боя, положен от неизвестния викториански вандал, не позволява по-голяма яснота.
Фонът представлява пасторален пейзаж от посочения период, ниски хълмове и в далечината — камбанария. В средата като че ли има път, излизащ от плитка долина.
На преден план се откроява самостоятелна фигура, очевидно библейска, която гледа право към зрителя.
Не мога да определя точно художника, но е възможно да сте се сдобили с неизвестен шедьовър от времето и епохата на Чимабуе, Дучо и Джото.
Перигрин Слейд седеше като хипнотизиран. Писмото лежеше на масата пред него. „Чимабуе… О, Господи! Дучо… Мили Боже. Джото… дяволите да ме вземат.“
Левият му клепач пак затрепери. Той вдигна ръка и го спря с показалец. Замисли се какво да прави.
Спомни си за двете неотдавнашни открития, и двете направени (за негово разочарование) от „Сотби“. В оръжейната на старо имение на съфъкското крайбрежие един оценител беше намерил точно такава дъска и бе разпознал ръката на майстор. Картината се бе оказала на Чимабуе, най-редкият от старите художници, и беше продадена за милиони.
Още по-наскоро друг служител на „Сотби“ в папка със забравени евтини скици в замъка Хауард беше открил рисунка на скърбяща жена със скрито в шепи лице и бе поискал да бъдат извършени по-експертни анализи. Скицата се беше оказала на Микеланджело. Цената ли? Осем милиона лири. А сега изглеждаше, че и той се е натъкнал на безценно съкровище, скрито под две мъртви яребици.
Очевидно нямаше да мине нов номер с Реджи Феншоу. Едно беше да се избави от младока Бени Евънс, но Алан Лий-Тревърс бе съвсем друго нещо. Бордът щеше да повярва на Алан, даже да нямаше копие от писмото, което му беше пратил от летището. А и повече не можеше да използва Феншоу. Светът на изкуството не бе чак толкова лековерен.
Ала можеше и щеше да прочуе името си и отново да издигне „Дарси“ на полагащия й се пиедестал. И ако това не струваше шестцифрена коледна премия… След час се беше измил и облякъл, седеше зад волана
