отведен в една голяма сива сграда с решетки, където охраната и суровите мъже се отнасяли с него като с любим чичо.
На света на изкуството му трябвали години, за да разбере колко копия на Бърнсайд висят по стените и като им разкрил тайната си, той си осигурил значително съкращаване на присъдата. Когато излязъл, той потънал в забрава и си изкарвал мизерната прехрана, като рисувал скици на туристите.
Бени заведе Тръмпи при стареца, защото смяташе, че ще си допаднат, както и стана. Два отхвърлени таланта. Коли Бърнсайд ги изслуша, като с благодарност се наслаждаваше на донесеното от Бени скъпо вино.
— Чудовищно, скъпо момче, направо чудовищно — заяви той, когато младежът свърши. — А казаха, че аз съм бил измамник. Аз никога не съм бил от същата категория като тези акули. Но що се отнася до едно време, аз съм извън играта.
— Ще вземеш комисионна — каза Тръмпи.
— Каква комисионна?
— Пет процента — отвърна Бени.
— Пет процента от какво?
Бени се наведе и зашепна в ухото му. Сълзливите очи на Коли Бърнсайд блеснаха. Представи си безброй бутилки „Шато Лафит“, които искрят като гранат на светлината на огъня.
— За такава комисионна, скъпо момче, ще ти дам истински шедьовър. Не, не един, а два. Последният удар на Коли.
Има картини, които макар да са изключително стари и нарисувани върху древни дъски, са толкова съсипани, че от оригиналната боя не е останало нищо и напълно са изгубили стойността си. Известна скромна стойност запазва само дъската и Бени намери една такава, след като обходи множество вехтошарници, носещи гръмкото име антикварни магазини.
От подобно място за десет лири се снабди с викторианско платно с ненадмината грозота. То изобразяваше две мъртви яребици, закачени на кука, и пушка с два ударника, опряна на стената. Казваше се „Чантата за дивеч“. Коли Бърнсайд нямаше да има проблем да й направи копие, но щеше да се наложи да се насили да го направи също толкова лишено от талант, колкото и оригинала.
В последния ден на юли един шотландец е рижи мустаци и силен акцент влезе в клона на „Дарси“ на съфъкското графство Бери Сейнт Едмъндс. Офисът не беше голям, но покриваше три графства в Източна Англия.
— Тук имам една творба с огромна стойност, малката — каза той на момичето зад гишето. — Създадена преди сто години от родния ми дядо.
Шотландецът триумфално й показа „Чантата за дивеч“. Жената не бе специалистка, но дори тя реши, че яребиците изглеждат като прегазени от камион.
— Да я оценим ли желаете, господине?
— Да, точно така.
Офисът в Бери не извършваше тази услуга и трябваше да пратят картината в Лондон. Момичето записа данните му. Господин Хемиш Макфий заяви, че живеел Съдбери и тя нямаше причина да не му повярва. Всъщност адресът принадлежеше на скромен вестникар, който се съгласи да получава и пази цялата поща на господин Макфий за десет лири на месец. Със следващия бус викторианският боклук беше пратен в Лондон.
Преди да напусне офиса господин Макфий забеляза, че гениалното произведение на дядо му е получило складов номер Ф 608.
АВГУСТ
Месец август се изля върху лондонския Уест Енд като чаша хлороформ. Туристите превзеха града и онези, които живееха и работеха там, се опитаха да изчезнат. За висшите служители в „Дарси“ това означаваше разнообразни скъпи почивки: вили в Тоскана, имения във Франция, хижи в Швейцария, яхти в Карибско море.
Господин Алан Лий-Тревърс беше страстен любител моряк и имаше яхта на британските Вирджински острови. По време на триседмичната си отпуска той възнамеряваше да стигне на юг чак до Гренадините.
Перигрин Слейд може и да смяташе, че е превърнал компютърната система на „Дарси“ в непревзимаема крепост, но грешеше. Компютърният специалист, когото бе повикал, използваше една от програмите, разработени от шефа на Джули. Тя му бе помогнала да доусъвършенства софтуера. Създателят на една система винаги може да я заобиколи. Както и се случи. Бени имаше нужда от графика за отпуските през август, наред с адресите за връзка. И Джули качи нужната информация.
Бени научи, че Лий-Тревърс заминава за Карибите и е оставил два номера: на мобилния си телефон и честотата, на която щеше да настрои радиостанцията на яхтата си. Джули ги промени с по една цифра. Макар че не го знаеше, господин Лий-Тревърс наистина щеше да прекара спокойно почивката си — изобщо без никакви смущения.
На 6 август рижият шотландец нахлу в лондонския офис и си поиска картината. Нямаше възражения. Той дори можеше да назове складовия й номер и след десет минути един носач я донесе от мазето.
Вечерта Джули забеляза, че в компютърния архив картината вече фигурира като получена на 31 юли от клона в Бери Сейнт Едмъндс за оценка, но на 6 август изтеглена от собственика.
Тя промени последната част. Новите данни показваха, че е била взета по споразумение от бус на института „Колбърт“. На 10 август господин Лий-Тревърс, който никога не беше чувал за „Чантата за дивеч“, та камо ли да я е виждал, замина за „Хийтроу“, а оттам — за Маями, откъдето щеше да се прекачи на самолет за Сейнт Томас и Бийф Айланд.
Перигрин Слейд бе един от онези, които предпочитаха да не пътуват през август. Според него пътищата, летищата и курортите бяха истински кошмар. Не че оставаше в Лондон — той се оттегляше в хемпширското си имение. Лейди Елинор щеше да замине за вилата на свои приятели в Порто Ерколе и той щеше да остане сам при своя басейн, просторни земи и малък, но опитен персонал. Директорът също беше оставил номера за връзка и Бени ги знаеше.
На 8 август Слейд замина за Хемпшир. На 11-и получи писмо, написано на ръка и пратено от „Хийтроу“. Веднага позна почерка и подписа — беше от Алан Лий-Тревърс.
„Скъпи Пери, пиша ти набързо от залата за заминаващи. В целия хаос, докато подготвях отдела за септемврийския търг, забравих да ти спомена нещо.
Преди десет дни в клона в Бери някакъв непознат донесъл една картина за оценка. Когато я получихме в Лондон, тя попадна при мен. Честно казано, доста грозна късновикторианска маслена картина с две мъртви яребици и пушка. Адски безвкусна и при обикновени обстоятелства щях веднага да я върна. Но нещо в нея ми се стори странно и ме заинтригува.
Почти няма късновикториански картини, рисувани върху дъска — винаги са върху платно. Тази обаче беше върху дъска, която изглеждаше изключително стара, поне няколко века преди викторианския период.
И преди съм виждал такива дъски, обикновено в отдела на Себ. Но не беше дъб, ето кое ме заинтригува. По-скоро приличаше на топола. Та затова ми хрумна, че някой викториански вандал може да е замазал много по-стара творба.
Зная, че ще струва доста и може да се окаже просто загуба на време, но я пратих в «Колбърт» и помолих Стив Карпентър да я погледне и да й направи рентген. Тъй като аз ще отсъствам и Стив ми каза, че също ще излиза в отпуска, с него се разбрахме да ти прати доклада си направо в Хемпшир.
Ще се видим в края на месеца. Алан.“
Перигрин Слейд лежеше на шезлонг край басейна и два пъти препрочете писмото, докато отпиваше първия си коктейл за деня. Той също беше заинтригуван. Във Великобритания никога не се използваше неколковековна тополова дъска. Северноевропейците използваха дъб. Топола използваха италианците и
