кредитна карта, талон на автомобил, шофьорска книжка, застрахователна полица, номер на социална осигуровка — само назовете документа и ние ще открием адреса на собственика. Но не и в този случай. Той е толкова беден, че няма такива неща.
— Абсолютно нищо ли?
— Е, получава помощи за безработен или поне е получавал, но вече не. И адресът, който имат хората от социалната служба, е същият, който ни дадохте вие. Той има членска карта в Съюза на актьорите — със същия адрес. Що се отнася до останалото, в наше време всичко е компютризирано, освен тоя господин Тръмпингтън Гор. Той се е измъкнал през някаква пролука в системата и е изчезнал.
— Ами адресът, който ви дадох? Ходихте ли на него?
— Разбира се, господине. Първо там отидохме. Представихме се като служители от данъчното. Напуснал. В апартамента се е нанесъл пакистанец, таксиметров шофьор.
И за Слейд това беше краят на една извънредно скъпа следа. Той предположи, че с пет хиляди лири в джоба си невидимият актьор е заминал в чужбина, което обясняваше липсата на каквато и да било информация за него.
Всъщност Тръмпингтън Гор се намираше на километър и половина оттам в едно кафене край Портобело Роуд заедно с Бени и Джули. Тримата не бяха съвсем спокойни. Започваха да разбират какъв натиск може да окаже една разгневена и богата компания.
— Слейд сигурно е по следите ни — каза Бени, докато пиеха евтиното си вино. — Преди няколко дни в кръчмата ме заговори един тип. На моя възраст, обаче направо смърдеше на частно ченге. Опита се да насочи разговора към случилото се с „Дарси“. Аз се направих на тъп като брус. Мисля, че успях.
— И мен ме следиха двама — потвърди Джули. — Редуваха се. Два дни трябваше да не пипам никаква работа. Мисля, че се разкараха.
— Откъде знаеш? — попита Тръмпи.
— Накрая хванах по-младия и му предложих да му духам за двайсетачка. Той запраши по улицата като пор на зимни кънки. Май успях да ги убедя, че не съм много гъста с компютрите. Малко компютърджийки са в занаята.
— Боя се, че и аз трябваше да направя същото — измърмори Тръмпингтън Гор. — Две частни ченгета (гласът му странно започна да звучи като на сър Джон Гилгуд1) се появиха в моя скромен дом. Казаха, че били от данъчното. За щастие тъкмо упражнявах занаята си. Бях в ролята на пакистански таксиметров шофьор. Но ми се струва, че трябва да се преместя.
— Освен това ни свършват парите, Тръмпи. Моите спестявания са изчерпани, наближава денят за наема, а повече не можем да взимаме от теб.
— Скъпо момче, нали се позабавлявахме, вкусихме от сладкото си отмъщение, може би е време да свършим с това.
— Да — съгласи се Бени, — обаче онова лайно Слейд още си е там и е яхнал моята кариера и един милион лири твои пари. Виж, знам, че е прекалено, но имам една идея…
ЮЛИ
На 1 юли шефът на отдел „Британски модерни и викториански картини“ в „Дарси“ получи любезно писмо, очевидно пратено от четиринадесетгодишен ученик. Младежът обясняваше, че учи история на изкуството за матурата си и особено се интересува от прерафаелитската школа. Питаше къде може да види най-добрите творби на Росети, Милей и Холман Хънт.
Господин Алан Лий-Тревърс беше учтив човек и подробно отговори на момчето. Когато секретарката му разпечата написаното на принтера, той го подписа със собствената си ръка: „Искрено ваш, Алан Лий- Тревърс“.
Най-престижният лондонски институт за проучване и удостоверяване автентичността на произведения на изкуството несъмнено бе „Колбърт“ и дълбоко в неговото мазе имаше модерна научна лаборатория. Завеждаше я професор Стивън Карпентър. Той също получи писмо, само че от студентка, която пишеше дипломната си работа.
Авторката обясняваше, че е избрала за тема на проучването си големите опити за измама в света на изкуството през двадесети век и рицарската роля на науката в разкриването на измамниците.
Господин Карпентър с удоволствие й отговори и й предложи да прочете собствения му труд по този въпрос, който се продаваше в институтската книжарница във фоайето. Той също лично подписа писмото.
На 7 юли Бени Евънс разполагаше с два оригинални подписа.
Джули Дей знаеше, че някога шефът й е бил сред най-способните компютърни хакери в страната преди да излежи присъдата си в затвора и да започне да разработва системи за сигурност, целящи да предотвратят досадните опити за проникване в системите на клиентите му.
Един ден по време на обяд тя го попита дали някога, докато е гостувал на Нейно величество, се е натъквал на друг тип измамник. Той сви рамене и се престори, че не познава такъв. Ала имаше остро чувство за хумор и дълга памет.
След три дни Джули Дей откри изрезка от вестник, пъхната между клавишите на служебния й компютър. На нея пишеше само: Питър Калиграфа. Имаше и телефонен номер. И нищо повече.
На 10 юли Тръмпингтън Гор влезе през задната врата на „Дарси“. Тя се затваряше автоматично и действаше с електронна ключалка, но Бени все още помнеше комбинацията. Често бе минавал оттам на път за евтината закусвалня, в която обядваше.
Актьорът носеше тъмножълт гащеризон с емблемата на компанията на джоба, точно като другите носачи. Държеше маслено платно. Беше през обедната почивка.
Облеченият в гащеризон носач с картина в ръце, който крачи по коридорите на аукционерска къща, изпъква горе-долу също толкова, колкото дъждовна капка в гръмотевична буря.
На Тръмпи му трябваха десетина минути и няколко извинения, за да открие един празен офис, да влезе вътре, да заключи вратата след себе си и да прерови чекмеджетата на бюрото. Когато си тръгна по същия път, носеше две оригинални служебни бланки и два плика с емблемата на „Дарси“.
Четири дни по-късно, след като посети „Колбърт“ като турист, за да види какви гащеризони се носят там, той се появи в института като носач и повтори абсолютно същата процедура. Никой не го забеляза.
До края на юли за скромните сто лири Питър Калиграфа написа две писма и един лабораторен доклад.
Бени прекара по-голямата част от месеца в търсене на човек, за когото беше чул преди две години, име, за което с ужас се шепнеше по коридорите на аукционерските къщи. За свое огромно облекчение той намери стареца все още жив и живеещ в бедност в Голдърс Грийн. Коли Бърнсайд бе нещо като легенда в историята на измамите в света на изкуството.
Младежът знаеше, че преди много години той е бил талантлив художник, познавал много велики хора на своето време: Фройд, Бейкън, Спенсър, дори младия Хокни. За разлика от него, те се бяха прочули. Той обаче беше открил, че има още една дарба. Щом не можел да създава собствени оригинални творби, които хората да купуват, можел да създава чужди.
Проучил методите на миналите векове, съставките на боите, яйчения жълтък в температа и състаряващото въздействие на времето, което можело да се пресъздаде с чай и вино. За съжаление, макар че се отказал от чая, започнал да прекалява с виното.
Навремето успял да продаде на алчни и лековерни хора над сто платна и картини върху дърво от Веронезе до Ван Дайк. Още преди да го заловят се знаело, че може да нарисува доста добро копие на Матис за една сутрин.
Следобедът обаче бил проблем заради нещо, което той наричал „малкия приятел“. Възлюбената на Коли била рубинена на цвят, течна и обикновено отгледана по склоновете на Бордо. И той се препънал, защото се опитал да продаде нещо, нарисувано следобед.
Разяреният и унизен свят на изкуството настоял да бъде приложена цялата тежест на закона и Коли бил
