участник в търг.
Изнесоха първия от четирите натюрморта. Трите от каталога бяха от сравнително неизвестни художници и бяха продадени на цена между пет и десет хиляди лири. Когато изнесоха третия, Слейд бодро обяви:
— Има още един натюрморт, който не е включен във вашите каталози. Пристигна в последния момент. Очарователна творба от шотландския художник Колъм Макфий.
Коли Бърнсайд не бе успял да устои на изкушението да постави поне част от малкото си име в името на художника. Никога нямаше да получи по-голямо признание.
— Озаглавена е „Чантата за дивеч“ — ясно произнесе Слейд. — Колко предлагате? Чувам ли хиляда?
Бъртрам вдигна номера си.
— Хиляда в дъното. Някой дава ли повече от хиляда?
Вдигна се още един номер. Човекът сигурно беше късоглед. Останалите наддаващи, агенти, колекционери и галеристи смутено гледаха картината.
— Две хиляди лири срещу вас, господине — вперил очи в Бъртрам, каза Слейд и едва забележимо намигна с лявото си око. Носачът вдигна номера си.
— Три хиляди лири — обяви директорът. — Чувам ли четири хиляди?
Възцари се тишина. После японецът кимна. Слейд се обърка. Виждаше гъстата черна коса, изпъстрена със сиви нишки, но дръпнатите очи бяха скрити зад дебелите очила.
— Това предложение ли беше, господине? — попита той.
— Хай — потвърди господин Ямамото и отново кимна. Гласът му звучеше като на Тоширо Мифуне в „Шогун“.
— Бихте ли били така любезен да вдигнете номера си, Ямамото-сан? — каза Слейд и се почувства горд, че знае как да се обърне към японец на родния му език. Човекът от Токио ясно отвърна „А, добре“ и вдигна номера си.
— Четири хиляди лири — обяви директорът. Самообладанието му продължаваше да е непокътнато, макар че изобщо не бе очаквал да се появи конкурент на флегматичния Бъртрам. По негов знак носачът отново вдигна номера си.
Смайването в залата далеч не можеше да се сравнява със състоянието на Алан Лий-Тревърс, който стоеше облегнат на задната стена. Той никога не беше виждал или чувал за „Чантата за дивеч“, иначе отдавна щеше да е заминала обратно за Съфък. Ако Слейд бе искал да прибави нова картина към каталога, поне можеше да го спомене. И кой беше този Макфий? Никога не бе чувал за него. Сигурно дядото на някой от ловната дружинка на Слейд, И все пак наддаването вече беше стигнало до пет хиляди лири, Бог знаеше как, така че нямаше значение. Сериозна цена и истинско чудо за такава мацаница. Комисионната за известно време щеше да осигури качествено бордо за шефовете на отдели.
През следващите тридесет минути самообладанието на Лий-Тревърс се разклати. Японският галерист, чийто тил виждаше, продължаваше да кима и да повтаря „Хай“, докато някой, скрит зад една от колоните в дъното, не се отказваше от наддаването. Какво ставаше, по дяволите? Това бе някаква нещастна мацаница, всеки го виждаше. В залата цареше пълна тишина. Цената надвиши петдесет хиляди лири.
Лий-Тревърс си проправи път към колоната и надзърна зад нея. Едва не получи инфаркт. Тайнственият наддаващ бе Бъртрам, за Бога! Това можеше да означава единствено, че Слейд наддава от името на фирмата.
Пребледнял като смъртник, Лий-Тревърс привлече погледа на Слейд, който му се усмихна и за пореден път заговорнически му намигна. Това го потвърждаваше. Неговият заместник-председател определено се беше побъркал. Той бързо напусна залата, отиде при момичетата, които регистрираха участниците, грабна слушалката на вътрешния телефон, набра номера на кабинета на председателя и помоли Филис да го свърже с херцог Гейтсхед по спешен въпрос.
Преди да се върне в залата наддаването бе минало сто хиляди лири и господин Ямамото все още не се отказваше. Слейд вече вдигаше цената с по десет хиляди и започваше сериозно да се тревожи.
Само той знаеше за милионите, които се криеха под двете яребици, тогава защо японецът наддаваше? Дали не подозираше нещо? Невъзможно, картината пристигаше направо от Бери Сейнт Едмъндс. Може би професор Карпентър се беше разприказвал из Далечния изток? Също невъзможно. Дали Ямамото просто харесваше натюрморта? Никакъв вкус ли нямаше? Да не си мислеше, че милиардерите в Токио и Осака ще се втурнат на ята в галериите му, за да купят този боклук?
Нещо не бе наред, но какво? Не можеше да откаже да приеме наддаванията на Ямамото, не и пред цялата зала, ала като знаеше какво лежи под яребиците, не можеше и да нареди на Бъртрам да се откаже и да остави картината да замине за Япония.
Останалите участници в търга разбираха, че става нещо извънредно странно. Никой от тях не беше виждал такова нещо. На статива бе изложена ужасяваща мацаница, която при други обстоятелства никой нямаше да обяви за продажба, а двама наддаващи хвърляха за нея луди пари. Единият беше стар чудак с моржови мустаци, а другият — непроницаем самурай. Първата мисъл, която им хрумна, бе „вътрешна информация“.
Всички знаеха, че светът на изкуството не е придирчив и че някои трикове на занаята биха засрамили дори един корсикански главорез. Ветераните в залата си спомняха съвсем достоверната история за двама агенти, присъствали на жалък търг в порутено старо имение, когато единият от тях забелязал натюрморт с мъртъв заек. Картината висяла на стълбището, дори не била изложена. Но те послушали интуицията си и я купили. Мъртвият заек се оказал последната творба на Рембранд. Но на смъртното си ложе старият парализиран холандец едва ли беше нарисувал тези ужасни яребици. Затова присъстващите отчаяно се взираха, търсеха скрит талант, ала не можеха да го открият. А наддаването продължаваше.
При цена двеста хиляди лири на входа настана смут и хората направиха път на достолепния херцог Гейтсхед. Той се изправи до задната стена като орел, чакащ да зърне жива плът, която да изкълве.
При цена двеста и четиридесет хиляди лири Слейд започна да губи самообладание. Челото му лъщеше от пот и отразяваше светлината на лампите. Гласът му се бе покачил с няколко октави. Нещо в него крещеше този фарс да престане, ала той не можеше да го спре. Грижливо написаният му сценарий окончателно се беше изплъзнал от неговия контрол.
При цена четвърт милион левият му клепач отново заигра. В дъното на залата старият Бъртрам виждаше безкрайното намигане и продължи да наддава. Слейд вече искаше да му каже да спре, но носачът си знаеше инструкциите.
— Срещу вас, господине — изкряка директорът на дебелите очила от Токио. Последва продължителна пауза. Слейд се молеше кошмарът да свърши. Накрая господин Ямамото ясно каза:
— Хай. — Левият клепач на Слейд играеше като предницата на бясно носеща се линейка и Бъртрам вдигна номера си.
При триста хиляди Лий-Тревърс бясно зашепна в ухото на херцога и орелът решително закрачи към Бъртрам. Всички погледи в смълчаната зала бяха насочени към японеца. Той внезапно се изправи, остави номера на стола си, тържествено се поклони на Перигрин Слейд и се запъти към вратата. Тълпата пред него се разтвори като Червено море пред Мойсей.
— Продадено първи път — немощно обяви Слейд, — втори път…
Чукчето му удари и залата изригна. Както винаги в края на непоносимо напрежение, всеки искаше да каже нещо на съседа си. Слейд малко възстанови самообладанието си, избърса челото си, предаде воденето на търга на Лий-Тревърс и слезе от подиума.
Освободен от задачата си, Бъртрам тръгна към стаичката си, за да си направи чай.
Херцогът наведе глава към своя заместник-председател и изсъска:
— В кабинета ми. След пет минути, ако обичаш.
— Перигрин — започна херцогът. Вече нямаше „Пери“ и „скъпи стари приятелю“. Бе изчезнала дори дружелюбната фасада. — Може ли да попитам точно какво направи току-що?
— Водих търга.
— Не увъртайте, господине. Онази отвратителна мацаница с двете яребици е пълен боклук.
— На пръв поглед.
— Ти я купи за фирмата. Защо?
