„възможно е“. „Може би“ не беше достатъчно — съдебните заседатели не осъждат въз основа на „може би“.
Когато унизеният Пател напусна свидетелското място, госпожица Сундаран се обърна към Стийн.
— Прокуратурата вижда случая в такава светлина, господине. Ние молим да дадете ход на делото и да го препратите в Кралския съд по обвинение в убийство.
Магистратът повдигна вежди и погледна Джеймс Ванситарт. И двамата знаеха какво предстои. В залата можеше да се чуе и паднала игла.
— На всички ни е известен смисълът и значението на предварителния процес — почна Ванситарт. — Трябва да разполагате с достатъчно доказателства, въз основа на които, ако не бъдат оборени… — той провлачи последната дума, за да подчертае липсата на такава вероятност — съдебните заседатели под съответното ръководство да могат да определят дали подсъдимите са виновни.
Той направи кратка пауза.
— Но такива доказателства просто няма. Прокуратурата има само три сериозни довода. Господин Пател, счупения нос и портфейла. Господин Пател, явно абсолютно честен човек, стигна до заключението, че в края на краищата е възможно да е избрал двама мъже, които приличат на престъпниците. Остава въпросът със счупения нос на господин Прайс и отпечатъците на господин Корниш по един захвърлен празен портфейл. Макар че в случая вас не ви интересува онова, което може да се каже в друг съд, не може да не ви е ясно, че твърденията относно носа и портфейла ще бъдат убедително оборени. И счупеният нос, и портфейлът имат съвсем логично обяснение. И двамата знаем, че съдебните заседатели няма да обявят обвиняемите за виновни. Трябва да помоля за прекратяване на делото.
„Да — помисли си Джонатан Стийн. — Освен това съдебните заседатели ще видят клиентите ти спретнати и чисти по риза, сако и вратовръзка. И никога няма да видят досиетата на тези двама убийци. Ще им извоюваш оправдателна присъда и ще изгубиш адски много обществено време и пари.“
— С извънредно колебание трябва да се съглася с господин Ванситарт. Делото се прекратява. Обвиняемите да бъдат освободени. — И отвратен от онова, което не бе направил, магистратът излезе.
— Всички да станат — с известно закъснение извика секретарят, ала повечето от присъстващите вече бързаха към изходите. След като им свалиха белезниците, Корниш и Прайс се опитаха да се пресегнат от подсъдимата скамейка и да се ръкуват с Ванситарт, но той ги подмина и се запъти към коридора.
Нужно е време, за да слезеш от втория на първия етаж, защото има няколко асансьора, обикновено заети. Джак Бърнс случайно успя пръв да стигне долу. Направо се пръскаше от яд.
Свободните граждани Прайс и Корниш наперено излязоха от асансьора и като се зъбеха и псуваха, тръгнаха към вратата. Бърнс се обърна.
Бандитите едновременно му показаха среден пръст.
— Педал долен! — извика Прайс. После двамата излязоха на Хайбери Роуд, за да се запътят към порутеното си жилище.
— Наистина неприятно — тихо каза някой. Бърнс погледна грижливо сресаната руса коса, ленивите сини очи и спокойното, самоуверено лице и се изпълни с омраза към Ванситарт и всички като него.
— Надявам се, че се гордеете със себе си, господин Ванситарт. Те са убили онзи безвреден старец. Със сигурност. И благодарение на вас пак са на свобода. До следващия път. — Гневът му кипна и той изобщо не си правеше труд да го скрие с учтивост. — Господи, не изкарвате ли достатъчно от процесите на свръхбогаташите? Защо трябва да идвате тук като служебен защитник и да пускате тия зверове на свобода?
В сините очи на Ванситарт нямаше подигравка, а нещо като съчувствие. И адвокатът направи нещо странно — наведе се и прошепна няколко думи в ухото на Бърнс. Детективът усети ухание на скъп, дискретен парфюм.
— Това може да ви изненада, господин Бърнс — каза Ванситарт, — но е свързано с триумфа на правосъдието.
После излезе през въртящата се врата. Сякаш по даден знак на улицата се появи бентли с шофьор зад волана. Адвокатът хвърли дипломатическото си куфарче на задната седалка и се вмъкна вътре. Автомобилът потегли.
— Триумф, дръжки — изсумтя Бърнс.
Беше време за обяд. Бърнс реши да извърви пеш трите километра до участъка. По средата на пътя чу пейджъра си. Търсеха го от службата. Детективът се обади по мобилния си телефон. Отговори му дежурният.
— Един образ иска да те види. Казва, че познавал покойния.
Оказа се възрастен пенсионер, лондончанин до мозъка на костите. Бърнс го завари в една от стаите за разпити — човекът спокойно си пушеше под табелката с надпис „Пушенето забранено“. Веднага го хареса. Казваше се Албърт Кларк, „но всички ми викат Ноби“.
Бърнс и Ноби Кларк седнаха един срещу друг на масата. Детектив-инспекторът отвори бележника си.
— За протокола, пълното ви име и адрес.
Когато чу квартала, в който живееше Ноби, Бърнс спря.
— Уилздън ли? Но това е страшно далеч оттук.
— Знам аз къде е — отвърна пенсионерът. — Нали живея там.
— Ами убитият?
— Разбира се. Нали точно там се запознахме.
— И сте били толкова много път, за да ми разкажете за него, така ли?
— Стори ми се редно, щото човекът е гушнал букета — отвърна Ноби. — Трябва да пипнете копелетата, дето са го убили.
— Залових ги — каза Бърнс. — Съдът преди малко ги освободи.
Кларк се смая. Детективът откри пепелник в едно чекмедже и старецът угаси фаса си.
— Това хич не ми харесва. Не знам докъде ще я докара тая проклета страна.
— И не сте единственият. Добре, да се върнем на убития. Как се казваше?
— Питър.
Бърнс започна да пише.
— Питър кой?
— Не знам. Никога не съм го питал.
Детективът бавно преброи наум до десет.
— Според нас онзи вторник той е отишъл да занесе цветя на един гроб. Знаете ли дали гробът е на майка му?
— Не. Той нямал родители. Изгубил ги като малък. Сираче. Отгледали го в „Барнадоус“. Сигурно имате предвид леля му Мей. Една от гледачките в сиропиталището.
Бърнс си представи осиротялото момченце и милата жена, която се опитва да възстанови съсипания му живот. Двадесет години след смъртта й той бе продължавал на рождения й ден да носи цветя на гроба й. Преди осемнадесет дни това му беше струвало живота.
— И къде се запознахте с Питър?
— В бюрото.
— В кое бюро?
— За социално осигуряване. Всяка седмица седяхме един до друг. Даваха ни столове. На мен заради артрита, на него — заради куция крак.
Бърнс можеше да си ги представи седнали в Бюрото за социално осигуряване в очакване навалицата да оредее.
— И докато седяхте и чакахте си приказвахте, така ли?
— Да.
— Но не сте го питали за фамилното му име.
— Не. И той никога не ме е питал за моето.
— Пенсията си ли ходехте да получавате там? За какво ходеше той?
