— За инвалидна пенсия. Имаше трийсет процента инвалидна пенсия.
— Заради крака. Казвал ли ви е как е окуцял?
— Естествено. Бил във войската. В десантните части. Имал нощен скок. Вятърът го отнесъл и го блъснал в някакви скали. Парашутът го влачил по скалите повече от половин километър. Когато другарите му го открили, костите на десния му крак били раздробени.
— Безработен ли беше?
Ноби Кларк презрително изсумтя.
— Питър ли? Ха! Той не би взел и стотинка, която да не му се полага. Беше нощен пазач.
Разбира се. Живял сам, работел сам. Не бе имало кой да съобщи за изчезването му. И имаше голяма вероятност фирмата, в която беше работил, да е затворена през август, тоя скапан август.
— Откъде научихте за смъртта му?
— От вестника.
— Това беше преди девет дни. Защо чакахте толкова дълго?
— Защото е август. През август винаги ходя за две седмици при дъщеря ми на остров Уайт. Прибрах се снощи. Хубаво е да се върнеш при смога. Оня скапан морски вятър е много кофти. За малко да пукна.
Той се закашля и запали нова цигара.
— А как попаднахте на вестник отпреди девет дни?
— Заради картофите.
— Какво общо имат картофите с мъртвеца?
В отговор Ноби Кларк бръкна в страничния джоб на сакото си и извади оръфан избелял вестник. Първата страница на „Ивнинг Стандарт“ отпреди девет дни.
— Сутринта отидох в зарзаватчийницата да си купя картофи. Развих ги и оттам ме гледаше той.
Старомоден зарзаватчия! Да увива картофите във вестници! От мръсната хартия гледаше куцият. На втора страница бяха подробностите, включително бележката за детектив инспектор Бърнс от Доувърската пандела.
— Затова направо дойдох тук.
Пенсионерът се усмихна.
— От четирийсет години не съм влизал в полицейска кола. Казвам ти — дружелюбно прибави той, — навремето имахме истински ченгета.
Бърнс се обади на Люк Скинър и му каза да вземе ключа на убития и да го занесе при колата пред участъка.
Оставиха Ноби Кларк в дома му и отидоха в местното Бюро за социално осигуряване. Тъкмо затваряха и служителите бяха свободни. Бърнс показа служебната си карта и поиска да се срещне с директора.
— Търся един човек. Казва се Питър. Фамилията е неизвестна. Среден на ръст, побелял, на възраст между петдесет и петдесет и пет години. Куц, получавал трийсет процента инвалидна пенсия. Често седял… — той се огледа. До стената имаше няколко стола. — Ей там. С Ноби Кларк. Сещате ли се?
Бюрата за социално осигуряване не са места за дружески разговори, поне между служителите зад дебелите решетки и хората отвън. Накрая една от чиновничките каза, че си спомняла такъв човек. Питър Бенсън?
Компютърът свърши останалото. Директорът отвори досието на Питър Бенсън. Поради масовите измами от години искаха снимки. Малката снимка за паспорт беше достатъчна.
— Адрес? — попита Бърнс и Скинър го записа.
— Не е идвал от три седмици — каза чиновничката. — Сигурно е на почивка.
— Не, мъртъв е — отвърна Бърнс. — Можете да закриете картона му. Повече няма да дойде.
— Сигурен ли сте? — видимо смутен от нередовната процедура, попита директорът. — Би трябвало да ни уведомят официално.
— Е, той не може да ви уведоми — каза детективът.
Полицаите откриха адреса с помощта на картата на Лондон и неколцина съседи. Двустаен апартамент на четвъртия етаж в обикновен жилищен квартал. Качиха се пеш — асансьорът бе повреден. Влязоха.
Жилището беше скромно, но спретнато. Мебелите бяха покрити с триседмичен прах, по перваза на прозореца имаше няколко умрели мухи, но нямаше оставена мухлясала храна. На сушилнята до мивката имаше измити чинии и чаши.
В чекмеджето на нощното шкафче откриха спомени от армията и пет медала, един от които за храброст. Книгите на лавицата бяха евтини и изтъркани от четене, картините бяха репродукции. Накрая Бърнс спря до снимката, която висеше на стената в дневната.
На нея се виждаха четирима младежи, усмихнато загледани в обектива, на фона на стара каменна крепост в пустинята. Отдолу пишеше „Мирбат, 1972“.
— Какво е това „Мирбат“? — попита Скинър.
— Селце. В Дофар, източна провинция в Оман, в края на Саудитския полуостров.
Младежите бяха в пустинни защитни униформи. Единият носеше кефия от плат на шахматно разположени квадратчета, прихванат с две намотки черно въже. Другите трима носеха барети с пясъчножълт цвят. Бърнс знаеше, че с помощта на лупа ще види, че кокардите им са кинжали с криле, с три букви отгоре и три кратки думи отдолу.
— Откъде знаеш? — попита Скинър.
— Веднъж кралицата дойде в Девън. Аз бях в охранителното подразделение. Към нас бяха придадени двама от този полк. Телохранителите имат много време за приказки. Те ни разказаха за Мирбат.
— Какво се е случило там?
— Битка. Всъщност война. Тайна война. От Йемен прехвърляли комунисти терористи, които искали да свалят султана. Нашите пратили Тренировъчния корпус на британската армия. Един ден гарнизонът в Мирбат бил нападнат от двеста-триста терористи. Селото било защитавано от десет души от този полк и група местни войници.
— Кой победил?
Бърнс посочи снимката.
— Те. За малко. Изгубили двама от своите и убили над сто терористи.
Трима от младежите бяха прави, четвъртият бе приклекнал отпред — преди двадесет и четири години в едно забравено от Бога пустинно село. Приклекналият беше редник, тримата зад него бяха сержант, ефрейтор и техният млад офицер.
Скинър посочи редника.
— Това е той. Питър Бенсън. Нещастникът! Да преживее всичко това и да го убият с ритници в Едмънтън.
Бърнс вече бе познал редника. Сега се взираше в офицера. Баретата беше килната върху грижливо сресаната руса коса, надменните сини очи бяха присвити срещу слънцето. Ала този млад офицер щеше да се прибере у дома, да напусне армията, да завърши право и след четвърт век да стане един от най-добрите адвокати в родината си. Скинър бе направил връзката с рязко ахване до ухото на Бърнс.
— Не разбирам — каза сержантът. — Те са убили другаря му, а той направи всичко възможно, за да ги спаси.
Бърнс отново чу школувания глас да шепне в ухото му.
„Това може да ви изненада, господин Бърнс…“
Загледан в лицата на четиримата млади войници от едно отиващо си поколение, Джак Бърнс със закъснение разбра, че измамно спокойният адвокат не бе имал предвид правосъдието на Кралския съд, а на Стария завет.
— Шефе — прекъсна мислите му загриженият млад детектив. — След като Прайс и Корниш са на свобода, какво ще стане, ако сержантът и ефрейторът някога се натъкнат на тях?
— Не питай. По-добре да не знаеш.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ ДЕН — ЧЕТВЪРТЪК
