камери заснеха всичко. Когато официалната група се качи на борда, журналистите се втурнаха към техните собствени самолети, наети срещу тлъсти пачки долари или договорени предварително още от Лондон. В пълно безредие започнаха да се качват на готовите за излитане въздушни таксита.
Беше четири и двадесет и пет.
В три и половина една малка Чесна наклони крило над Съншайн и направи завой, подготвяйки се за приземяване на тревната писта.
— Доста диво място — викна американският пилот на мъжа до него. — Красиво, но да го гледаш отдалеч. Искам да кажа, че тук не разполагат с нищо.
— Липсва им техника — съгласи се Сам Маккрийди.
Той погледна през плексигласа към прашната писта, приближаваща се срещу тях. Вляво от пистата имаше три постройки: един Хангар, покрит с гофрирана ламарина, една ниска барака с покрив от червена ламарина (самата сграда на летището) и един куб, боядисан в бяло, върху който се вееше британското знаме — бараката на полицейската служба. Вън от постройката на летището една фигура, облечена в шарена риза с къси ръкави, говореше на някакъв мъж с шорти и по потник. Наблизо чакаше една кола.
Палмовите дървета се изравниха от двете страни на Чесната и колесникът на малкия самолет докосна пистата. Постройките префучаха назад, докато пилотът успее да се справи с кормилото и да вдигне задкрилките. В края на пистата той направи завой и пое обратно.
— Разбира се, че си спомням оня самолет. Почувствах се ужасно, когато по-късно чух, че онези хора са мъртви.
Фаваро бе открил носача, който товареше багажа на четириместния Навахо Чийф предишния петък. Той се казваше Бен и никой друг на летището, освен него не се занимаваше с тази работа. Това бе неговата професия. Като повечето островитяни, той бе непринуден, откровен и отговаряше с готовност на зададените въпроси. Фаваро извади една фотография.
— Видя ли този мъж?
— Разбира се. Той молеше собственика на самолета да го вземе до Кей Уест.
— Как разбра това?
— Стоеше точно до мен — каза Бен.
— Изглеждаше ли разтревожен или притеснен от нещо?
— Всеки би се чувствал така на негово място. Каза на собственика, че съпругата му се обадила и че детето им било болно. Момичето каза, че това е наистина ужасно, че те трябва да му помогнат. Ето защо собственикът се съгласи да го качи с тях до Кей Уест.
— Имаше ли някой друг наблизо?
Бен помисли малко.
— Единствено другият мъж, който помагаше да се товарят куфарите — каза той. — Мисля, че бе нает от собственика.
— Как изглеждаше този друг мъж?
— Никога не съм го виждал преди — каза Бен. — Чернокож, не от тукашните, с ярка риза и тъмни очила. Не промълви нито дума.
Малката Чесна изтрополи пред бараката на летището. Двамата закриха очи от вдигнатия прах. Един разчорлен, не особено едър мъж слезе, взе две куфарчета от багажното отделение, отстъпи назад, махна на пилота и влезе в бараката.
Фаваро стоеше замислен. Хулио Гомес не обичаше да лъже. Но той нямаше нито жена, нито дете. Трябва да се е опитвал отчаяно да се качи на онзи самолет, за да се върне в Маями. Но защо? Познавайки своя партньор, Фаваро бе убеден, че Хулио Гомес се е намирал под някаква заплаха. Бомбата не бе предназначена за Клингър; тя е била сложена заради Гомес. Той благодари на Бен и тръгна към таксито, което го очакваше. Докато влизаше, един глас зад него изрече на английски:
— Знам, че ви създавам неудобство, но ще можете ли да ме вземете до града? Редицата от таксита изглежда празна.
Беше мъжът от малката Чесна.
— Разбира се — кимна разсеяно Фаваро. — Заповядайте.
— Ужасно любезно от ваша страна — каза англичанинът, докато слагаше куфарите си в багажника. Двамата се запознаха по време на петминутния път до града.
— Франк Дилън — обяви англичанинът.
— Еди Фаваро — изрече американецът, — сигурно идвате тук, за да ловите риба?
— Уви, не. Не си падам много по това. Просто искам да си почина на спокойствие и тишина.
— Едва ли ще ви се удаде такава възможност — поклати глава Фаваро. — Тук цари хаос. В най-скоро време се очаква да пристигнат цяла тълпа детективи от Лондон и цял куп журналисти. Миналата вечер някой застрелял губернатора в градината му.
— Боже мой — възкликна англичанинът. Той наистина изглеждаше шокиран.
Фаваро се раздели с него на стъпалото на „Куотър Дек“, освободи таксито и измина пеша неколкостотинте ярда през страничните улички до пансиона на мисис Макдоналд. На площада на Парламента един едър мъж, изправил се върху каросерията на камион, произнасяше реч пред тълпа от унили граждани. Беше самият мистър Ливингстън. Фаваро успя да чуе част от неговото шумно красноречие.
— Аз казвам, братя и сестри, че вие трябва да участвате в подялбата на богатството на тези острови. Трябва да участвате в подялбата на рибата, уловена в морето, трябва да вземете дял от хубавите къщи на малцината богаташи, които живеят горе на хълма, трябва да вземете дял от…
Хората от тълпата не изглеждаха особено ентусиазирани. До камиона стояха двамата здравеняци, които бяха скъсали по време на обяда плакатите на Джонсън в бара на „Куотър Дек“ и бяха сложили на тяхното място тези на Ливингстън. Имаше няколко като тях, разпръснати из тълпата, които се мъчеха да въодушевят останалите с одобрителни възгласи. Тълпата обаче оставаше пасивна. Фаваро продължи по своя път. Този път мисис Макдоналд си беше вкъщи.
Дезмънд Ханна се приземи в шест без двадесет. Мракът се бе сгъстил. Четири други, по-леки самолета успяха да пристигнат навреме и имаха възможност да отлетят обратно за Насау, преди да залезе слънцето. Техните пътници бяха от Би Би Си, Ай Ти Ви, Дъ Съндей Таймс заедно със Сънди Телеграф, и Сабрина Теннант и нейният екип от Би Ес Би.
Ханна, Паркър, Банистър и четиримата бахамски офицери бяха посрещнати от лейтенант Хейвърсток и главен инспектор Джоунс, първият в кремав тропически костюм, вторият безупречен в своята униформа. Използвайки възможността да спечелят допълнително няколко долара, на летището се появиха двете таксита на Порт Плейсанс и още два малки автомобила. И четирите коли бяха незабавно наети.
Докато се уредиха формалностите и процесията се настани в „Куотър Дек“, нощта се спусна над града. Ханна обяви, че няма смисъл да започват разследванията на светлината на фенерче, но в същото време помоли охраната да продължи да изпълнява своите задължения през нощта и главен инспектор Джоунс, силно впечатлен, че ще работи с истински групов началник от Скотланд Ярд, отдаде своите заповеди.
Ханна се почувства изморен. Макар на острова да бе станало едва шест часът, неговият часовник показваше единадесет вечерта, а той бе на крак от четири сутринта. Вечеря сам с Паркър и лейтенант Хейвърсток, което му даде възможност да получи информация от първа ръка за това, което в действителност се бе случило предната вечер. След това си легна.
Хората от пресата откриха бара със скорост, която издаваше техния непогрешим усет. Вътре алкохолът вдигна градуса на тяхното настроение и обичайните весели закачки станаха по-шумни. Никой не обърна внимание на един мъж в смачкан тропически костюм, който пиеше сам в края на бара и слушаше тяхното бърборене.
— Къде отиде той, след като излезе оттук? — попита Еди Фаваро. Беше се разположил до кухненската маса на мисис Макдоналд, докато любезната съдържателка на пансиона му сервираше от своята задушена в раковини риба с лук.
