губернатора от предишните тридесет и шест часа — марлинът — намери място във вечерните новини на Си Ен Ен.
Ханна заповяда да се затворят вратите на склада, за да се задържат настрана журналистите, и извърши толкова акуратен оглед на замръзналото тяло под слоя от заскрежения лед, колкото му позволяваха обстоятелствата. Доктор Джоунс стоеше отстрани. След като се взира известно време в замръзналата дупка в гърдите на губернатора, той забеляза едно добре оформено овално съдрано място в ръкава на лявата ръка.
Започна бавно да разтрива с пръсти материята, докато топлината на неговата собствена ръка не направи ръкава по-пластичен. Ледът се разтопи. Имаше две идентични дупки на ръкава на ризата, един отпред и един отзад. Но по кожата нямаше белег. Той се обърна към Паркър.
— Най-малко два куршума — каза той тихо. — Липсва ни вторият.
— Вероятно е все още в тялото — допусна доктор Джоунс.
— Без съмнение — кимна Ханна. — Проклет да съм, обаче, ако мога да видя някаква следа от входна и изходна рана. Кожата е твърде набръчкана от студа. Независимо от това, Питър, искам пространството над мястото, където е стоял или седял губернаторът, да се претърси отново. И отново. Просто, за да сме убедени, че го няма там.
Той заповяда да върнат мъртвия губернатор обратно в хладилния склад. Камерите отново забръмчаха. Въпросите заваляха върху него. Той кимна, усмихна се и каза:
— Всичко, когато му дойде времето, дами и господа. Все още е твърде рано.
— Но открихме един куршум — заяви Паркър гордо. Всички камери се завъртяха към него. Ханна започна да си мисли, че убиецът е застрелял не този, когото трябва. Това се обръщаше в пресконференция. Все още не желаеше такава.
— Тази вечер ще има официално изявление — каза той. — Но сега трябва да се връщаме на работа. Благодаря ви.
Той бутна Паркър в полицейския ленд роувър, с който се върнаха обратно в резиденцията на губернатора. Ханна помоли Банистър да се обади в Насау и да поиска да изпратят самолет с носилка, количка, торба за тялото и двама санитари до ранния следобед. След това придружи доктор Джоунс до неговата кола. Бяха сами.
— Кажете ми, докторе, има ли някой на този остров, който наистина знае за всичко, което става, и който познава всички, които живеят тук?
Доктор Карактакус Джоунс се ухили.
— Пред вас е — обяви той, — но не, не бих могъл да рискувам с предположение кой е сторил това. Така или иначе, аз се върнах от Барбадоските острови едва преди десет години. За истинската история на тези острови трябва да посетите мисис Колтрейн. Тя е като… майка на Барклеите. Ако искате някой да познае кой е извършил това, трябва да се обърнете към нея.
Докторът потегли със своя очукан остин мейфлауър. Ханна се приближи до племенника на доктора, главен инспектор Джоунс, който стоеше неподвижно до ленд роувъра.
— Бих желал да направите нещо, главен инспектор — каза той любезно. — Бихте ли отишъл до летището и да извършите проверка с офицера от паспортната служба. Напуснал ли е някой острова след убийството? Има ли въобще такъв? С изключение на пилотите, които пристигат, обръщат и излитат, без да напускат пистата.
Главен инспектор Джоунс отдаде чест и потегли. Ягуарът се намираше в предния двор. Оскар, шофьорът, го лъскаше. Паркър и останалите от екипа се намираха зад къщата, търсейки липсващия куршум.
— Оскар?
— Сър — Оскар се усмихна широко.
— Познаваш ли мисис Колтрейн?
— О, да, сър. Тя е забележителна жена.
— Знаеш ли къде живее?
— Да, сър. В къщата на фламингото, на върха на Спайглас хил.
Ханна погледна часовника си. Беше единадесет и половина и никакъв ветрец не раздвижваше нажежения от слънцето въздух.
— Ще бъде ли тя там по това време?
Оскар погледна учуден.
— Разбира се, сър.
— Ще бъдеш ли така добър да ме заведеш да я видя?
Ягуарът излезе по лъкатушещия път от града и се заизкачва по склоновете на Спайглас хил, отстоящ на шест мили западно от Порт Плейсанс. Колата представляваше стар модел Марк IX, превърнал се вече в класика, със старомоден дизайн, ухаещ на ароматна кожа и полирана орехова облицовка. Ханна седеше на задната седалка и наблюдаваше пейзажа, минаващ покрай тях.
Шубраците отстъпиха място на по-зелената растителност по планинските склонове. Отминаха малки парцели пшеница, манго и папая; дървени бараки се появиха встрани от пътя, заобиколени отпред с прашни дворове, в които ровеха кокошки. Малки деца с шоколадов тен чуха шума от приближаващата кола и хукнаха презглава на пътя, за да махат френетично. Ханна им махна отзад в отговор.
Минаха край спретнатата бяла детска клиника, издържана от Маркус Джонсън. Ханна хвърли поглед назад и видя замрелия в жегата Порт Плейсанс. Той можеше да различи склада с червения покрив на пристанището, както и хладилния склад, намиращ се до него, в който спеше своя вечен сън замръзналият губернатор, песъчливия площад на Парламента, островърхата кула на англиканската църква и покрития с дървени дъсчици покрив на хотел „Куотър Дек“. На другия край на града, трептяща в маранята, се намираше заобиколената със стена губернаторска резиденция. Защо, по дяволите, чудеше се той, някой би искал да застреля губернатора?
Минаха край една спретната едноетажна вила, която някога бе принадлежала на загиналия Барни Клингър, направиха още два завоя и излязоха на върха на хълма. Там се издигаше една розова вила — къщата на фламингото.
Ханна дръпна верижката на звънеца от ковано желязо на вратата и някъде вътре се разнесе слаб звън. Едно момиче, чиито голи черни крака се подаваха под семплата памучна рокля, отвори вратата.
— Бих искал да видя мисис Колтрейн — каза Ханна.
Тя кимна и го пусна да влезе, въвеждайки го в просторна всекидневна. Отворени двойни врати водеха към един балкон с живописен изглед към острова и искрящото синьо море, което се простираше до Андрос на Бахамите, намиращ се далеч зад хоризонта.
В стаята бе прохладно, въпреки липсата на климатична инсталация. Ханна забеляза, че в нея нямаше прокарано електричество. Три полирани месингови газени лампи стояха на ниски масички. Морският бриз полъхваше през отворените балконски врати към отворените прозорци от другата страна. Мебелировката показваше, че тази стая се обитава от възрастен човек.
Ханна се заразхожда бавно, докато чакаше.
Стената бе покрита с картини на птички от Карибските острови, нарисувани умело с водни бои. Единствената картина, на която нямаше изобразена птичка, беше портрет на мъж, облечен в пълната бяла униформа на британски колониален губернатор. Той стоеше, гледайки втренчено към стаята, с побелели коси и мустаци и със загоряло, покрито с бръчки, приветливо лице. Две редици от миниатюрни медали покриваха лявата част на неговата куртка. Ханна надникна да види малката табелка под картината. Надписът гласеше: СЪР РОБЪРТ КОЛТРЕЙН, КБЕ, ГУБЕРНАТОР НА БАРКЛЕЙСКИТЕ ОСТРОВИ, 1945–53. Той държеше своя бял шлем, украсен с бели пера от петел в дясната си ръка; лявата му ръка почиваше върху дръжката на сабята.
Ханна се усмихна тъжно. Мисис Колтрейн беше в действителност лейди Колтрейн, съпругата на бившия губернатор. Малко по-нататък до стената имаше изложбен шкаф. Зад стъклото, закачени на табло, се намираха военните трофеи на бившия губернатор, събрани и изложени от неговата вдовица. Там се виждаше тъмночервената лента на Викторианския кръст, най-високия британски орден за храброст на бойното поле, както и датата на награждаването — 1917 година. От двете му страни се намираха Военният орден за храброст и Орденът за особени бойни заслуги. Други отличителни награди, получени от боеца по
