— Миртл, отсъстващата секретарка. Не сте ли я виждал?
— Не.
— Тя е едро момиче, здраво и жизнено.
— Без съмнение. Намира се при своите родители в Тортола — каза Ханна.
— Не — рече тихо Дрейк, — намира се в болницата в Антигуа, за да ражда.
О, горката, помисли си Ханна. Само бе чувал да се споменава нейното име. Не беше я виждал на снимка. Белите й родители също живееха в Тортола.
— Тя дали не е… как да се изразя…?
— Черна! — прогърмя гласът на Дрейк. — Да, разбира се, тя е черна. Едро тъмнокожо момиче. Точно по вкуса на сър Марстън.
А лейди Мобърли е знаела, помисли си Ханна. Бедната измъчена лейди Мобърли, пристрастена към алкохола от всичките тези години в тропиците и от всичките тези тъмнокожи момичета. Примирена с това, без съмнение. Или може би не, може би този път е загубила търпението си.
— Говорите с лек американски акцент — каза Ханна, когато излизаше. — Можете ли да ми кажете защо?
— В Америка има много баптистки теологични колежи — отвърна преподобният Дрейк. — Там учих, за да стана пастор.
Ханна се върна с колата обратно в губернаторската резиденция. По пътя прехвърляше през ума си имената на подозрителните лица. Лейтенант Джереми Хейвърсток, който без съмнение знаеше как се борави с револвер, стига да можеше да намери такъв, но му липсваше очевиден мотив. Освен ако не е бил бащата на бебето на Миртл и губернаторът не го е заплашвал с уволнение.
Лейди Мобърли, докарана до отчаяние. Основателен мотив, но тя се нуждаеше от съучастник, за да разбие стоманения катинар. Освен ако не го е сторила, връзвайки верига зад ленд роувъра.
Преподобният Дрейк, въпреки неговите твърдения, че е миролюбив човек. Дори такива хора понякога могат да стигнат далеч в своето отчаяние.
Спомни си за съвета на лейди Колтрейн да обърне внимание на обкръжението на двамата кандидати. Да, щеше да го направи, щеше да огледа добре техните сподвижници. Но имаха ли те мотив? Сър Марстън беше на тяхна страна, неговите действия водеха островите към независимост с един от тях като нов премиер-министър. Освен ако една от групите не се съмняваше, че той поддържа другата…
Порой от новини го очакваха в губернаторската резиденция.
Главен инспектор Джоунс бе извършил проверка по водения списък на огнестрелните оръжия. На острова имаше само шест годни за употреба револвера. Три от тях бяха собственост на емигранти, оттеглили се в пенсия джентълмени — двама британци и един канадец. Дванадесет притежаваха ловджийски пушки, използвани за стрелба по изкуствени гълъби. Една винтовка, собственост на шкипера Джими Добс, за стрелба по акули, в случай, че някое от тези чудовища нападне неговата лодка. Един никога неупотребяван пистолет подарък, собственост на друг заселил се на Съншайн емигрант от Америка. Пистолетът все още се намираше в кутията си, а печатът бе непокътнат. И неговият собствен, държан под ключ в полицейския участък.
— По дяволите — изсумтя Ханна. — Каквото и оръжие да бе използвано, то не беше регистрирано.
Детектив Паркър докладва за разследването в градината. Тя бе усърдно претърсена из основи. Втори куршум липсваше. Или той се е отклонил от кост в тялото на губернатора, излязъл е под друг ъгъл и е прехвърлил градинската стена, за да бъде загубен завинаги; или, което бе по-вероятно, се намираше все още в тялото.
Банистър донесе новини от Насау. Един самолет щеше да се приземи в четири часа, т.е. след час, за да отнесе за аутопсия тялото на Бахамските острови. Доктор Уест се очакваше да кацне до няколко минути и щеше да потегли незабавно към моргата в Насау.
Имаше двама души, които очакваха да се срещнат с него в приемната. Ханна нареди да се приготви колата, която да отнесе тялото до летището в четири часа. Банистър, който щеше да се върне във Върховния комисариат заедно с тялото, излезе с главен инспектор Джоунс, за да упражнява надзор върху приготовленията. Ханна отиде в приемната, за да се срещне със своите нови гости.
Мъжът, който се представи като Франк Дилън, обясни, че се намира случайно на острова по време на отпуската си и още по-случайно е срещнал на обяд американеца. Той извади своето писмо от Форин офис и Ханна го прочете без особено удоволствие. Дилън от Върховния комисариат в Насау беше едно длъжностно лице от Лондон, което случайно се оказва по време на своята почивка в разгара на разследване за убийство, беше толкова правдоподобно, колкото тигър-вегетарианец. След това му се представи американецът, който призна, че е детектив.
Все пак Ханна промени своето отношение, когато Дилън разказа накратко за причината, довела ги с Фаваро тук.
— Имате ли снимка на този Мендес? — попита той накрая.
— Не, не я нося със себе си.
— Можем ли да получим една от полицейските досиета в Маями?
— Да, сър. Могат да я изпратят по телеграфа до вашите хора в Насау.
— Направете го — каза Ханна. Той погледна часовника си. — Ще трябва да се прегледат всички регистрирани по паспорт имена през последните три месеца. Някой на име Мендес или с друго латиноамериканско име, който е пристигнал на острова. А сега моля да ме извините, но трябва да присъствам на качването на тялото в самолета за Насау.
— Смятате ли да говорите с кандидатите? — попита Маккрийди, когато си тръгваха.
— Да — каза Ханна, — това ще е първата ми работа сутринта. Докато очаквам да пристигне докладът за аутопсията.
— Ще имате ли нещо против да ви придружа? — попита Маккрийди. — Обещавам да не се намесвам в разговора. Но в края на краищата и двамата са… политици, нали?
— Добре — кимна Ханна неохотно. Чудеше се за кого наистина работи този Франк Дилън.
По пътя за летището Ханна забеляза, че първите обяви, които бе поръчал, бяха поставени на все още свободните места по стените между плакатите на двамата кандидати. Градът изглеждаше залят от изобилното количество хартия.
Официалните обяви, приготвени от местния печатар под покровителството на главен инспектор Джоунс и заплатени с пари от губернаторската резиденция, предлагаха награда от хиляда щатски долара на всеки, който даде някакви сведения за забелязано лице в уличката зад градинската стена на губернаторския дом в пет часа следобед в петък.
Хиляда американски долара представляваше зашеметяваща сума за обикновените жители на Порт Плейсанс.
Тя щеше да примами някой; някой, който е забелязал нещо или някоя личност. А на Съншайн всички се познаваха…
На летището Ханна присъства на товаренето на тялото, придружен от Банистър и четиримата специалисти от Бахамския технически екип. Банистър щеше да се погрижи събраните от тях отпечатъци и мостри да бъдат предадени на зазоряване на една кола от Скотланд Ярд, за да бъдат отнесени до техническата лаборатория на вътрешното министерство в Ламбет. Ханна имаше слаби надежди, че те биха разкрили нещо кой знае какво; на него всъщност му трябваше вторият куршум, който доктор Уест може би щеше да извади при аутопсията на тялото.
Тъй като се намираше на летището, той изпусна митинга, проведен от Джонсън на площада да Парламента. Изпуснаха го и представителите на пресата, които бяха започнали да записват речта в началото, но видяха полицейския конвой да минава покрай тях и го последваха до летището.
Маккрийди обаче не изтърва събирането. По това време той се намираше на верандата на „Куотър Дек“.
Неорганизирана тълпа от около двеста човека се бе събрала, за да чуе речта на своя благодетел. Маккрийди забеляза половин дузина мъже в плажни ризи с ярки краски и тъмни очила да раздават сред тълпата малки хартийки и знаменца. Знаменцата бяха в предпочитаните от кандидата син и бял цвят. Хартийките представляваха доларови банкноти.
Точно в три и десет един бял форд фейърлейн, очевидно най-голямата кола на острова, зави към
