— Бях тук, мистър Ханна, тук сред моите приятели, които ще свидетелстват за това. Работех върху една реч за Асоциацията на дребните собственици, която щях да изнасям на следващия ден.
— А вашите сътрудници, те тук ли бяха? Всичките?
— Всеки един от тях. Наближаваше залез слънце. Всички се бяхме прибрали тук, за да си починем от тежкия ден.
— Вашите сътрудници от Барклейските острови ли са? — попита Дилън. Ханна го погледна раздразнено; беше му обещал да не казва нищо. Лицето на Ливингстън засия.
— А, не, боя се, че не. Аз и моите барклейски приятели имаме толкова малък опит в организирането на една избирателна кампания. Почувствах, че се нуждая от малко административна помощ… — той направи жест с ръка и отново засия, един разумен мъж, намиращ се сред разумни мъже — …Подготвянето на речи, плакати, памфлети, срещи с обществеността… Моите сътрудници са от Бахамските острови. Искате ли да им видите паспортите? Всички те бяха проверени, когато пристигнаха.
Ханна махна с ръка, в знак, че отхвърля това предложение. Зад мистър Ливингстън мистър Браун бе запалил дълга цигара.
— Имате ли някаква представа, мистър Ливингстън, кой може да е убил губернатора? — попита Ханна. Усмивката на дебелия мъж отново изчезна и изражението му стана сериозно.
— Мистър Ханна, губернаторът помагаше на всички нас по пътя към нашата независимост, към нашето освобождение от Британската империя. Според политиката, водена от Лондон. Нито аз, нито който и да е от моите сътрудници бихме имали мотив, за да го убием.
Зад него мистър Браун хвана своята цигара от едната й страна и чукна с твърде дългия нокът на своето кутре пепелта от нейния връх, така че пепелта падна на пода, а жаркият въглен не го опари. Маккрийди знаеше, че бе виждал този жест някъде преди.
— Ще провеждате ли днес срещи с обществеността? — попита той тихо. Малките черни очички на Ливингстън се завъртяха към него.
— Да, в дванадесет ще произнеса реч пред моите братя и сестри от общността на рибарите долу на пристанището — каза той.
— Вчера речта на мистър Джонсън пред събраните хора на площада на Парламента бе прекъсната — каза Дилън. Ливингстън не показа, че е доволен от провалянето на срещата на неговия съперник.
— Някакъв, който го апострофирал.
— Задаването на неудобни въпроси също е част от демократичния процес — отбеляза Дилън.
Ливингстън се втренчи в него, за първи път с безизразно лице. Зад гънките на брадичката той беше ядосан. Маккрийди осъзна, че бе виждал подобно изражение преди; на лицето на Иди Амин от Уганда, в момент, в който някой бе изказал противно мнение на неговото. Ханна го погледна намръщено и се изправи.
— Няма да заангажирам повече вашето време, мистър Ливингстън — каза той.
Политикът, отново излъчващ добро настроение, ги изпрати до вратата. Други двама със сиви облекла ги изпратиха навън от къщата. Значи, с онзи от горния прозорец броят им ставаше общо седем. Всички приличаха на негри, с изключение на мистър Браун, чиято кожа бе много по-светла като на квартерон, единственият, който си позволяваше да пуши, без да иска разрешение. Явно той отговаряше за останалите шестима.
— Щях да ви бъда благодарен — каза Ханна в колата, — ако ме бяхте оставил аз да задавам въпросите.
— Извинявайте — промърмори Дилън и продължи. — Странен човек, не мислите ли? Чудя се къде ли е прекарал годините между напускането на острова като тийнейджър и връщането му преди шест месеца.
— Нямам представа — сви рамене Ханна. Едва по-късно в Лондон, премисляйки отново нещата, той щеше да обърне внимание на забележката, свързана с напускането на острова от страна на Ливингстън като младеж. Мисис Колтрейн бе споменала за това на него, Дезмънд Ханна.
В девет и половина те стигнаха до портата на имението на Маркус Джонсън, намиращо се на северния склон на Стоубоунс хил.
Стилът на Джонсън бе съвсем различен. Той очевидно представляваше заможен човек. Един помощник с плажна риза и черни очила отвори портата от ковано желязо, за да даде възможност на ягуара да се придвижи по заравнения чакъл до предната врата. Двама градинари се бяха заловили за работа, полагайки грижи за тревната площ, цветните лехи и глинените делви със здравец.
Къщата представляваше просторна двуетажна постройка с покрив от зелени гланцирани керемиди. Тримата англичани слязоха пред направения в колониален стил портик с две колони и бяха въведени вътре. Те последваха своя гид, още един облечен с ярка риза помощник, през приемния салон, покрит с мраморни плочи и обзаведен с антики от европейски и испано-американски произход. Килими от Бухара и Кашан покриваха розовия мрамор.
Маркус Джонсън ги посрещна на мраморната веранда, по която имаше разпръснати бели плетени столове. Под верандата се намираше градината, подстригани тревни площи стигаха до един осемфутов зид. Отвъд зида се извиваше крайбрежният път, едно от нещата, които Джонсън не можеше да купи, за да има пряк достъп до морето. В залива Тийч се виждаше каменният пристан, построен от него. До него се поклащаше бързоходна моторна лодка Рива 40. С достатъчно гориво моторната лодка можеше да достигне на пълна скорост Бахамските острови.
Докато Хорацио Ливингстън беше пълен, с увиснала, нагъната брадичка, Маркус Джонсън бе строен и елегантен. Той носеше безупречен кремав копринен костюм. Чертите на лицето му показваха, че поне един от родителите му е бил бял. Маккрийди се питаше дали е виждал някога своя баща. Като момче той бе израснал в мизерия, отгледан от майка си в схлупена барака. Къдриците на тъмнокестенявата му коса бяха изкуствено изправени. Четири тежки златни пръстена украсяваха ръцете му, а ослепителните зъби, откриващи се при усмивка, бяха безупречни. Той предложи на своите гости избор между Дом Периньон и кафе Блу Маунтин. Избраха кафе и седнаха на столовете.
Дезмънд Ханна зададе същите въпроси относно часа на убийството предишния вторник. Отговорът беше същият.
— Произнасях реч пред ентусиазирана тълпа от много повече от сто души до англиканската църква на площада на Парламента, мистър Ханна. В пет часа тъкмо свършвах. Оттам се върнах право тук.
— А вашият… антураж? — попита Ханна, използвайки произнесената от мисис Колтрейн дума, за да опише избирателния екип с ярките ризи.
— Всички с мене, до един — каза Джонсън. Той махна с ръка и един от помощниците с ярките ризи наля кафето. Маккрийди си задаваше въпроса защо след като градинарите му бяха барклейци, той не допускаше персоналът в къщата да е от местни хора. На верандата бе сенчесто, но помощниците с ярките ризи никога не сваляха своите тъмни очила.
От гледна точка на Ханна срещата бе приятна, но безполезна. Той вече знаеше от главен инспектор Джоунс, че кандидатът на Барклейския съюз за благоденствие се е намирал на площада, когато е било извършено убийството. Самият инспектор е гледал зрелището от стъпалата на полицейския участък. Изправи се, готов да тръгва.
— Имате ли предвидена за днес друга реч пред обществеността? — попита Дилън.
— Да. В два часа на площада на Парламента.
— Вие бяхте там вчера в три часа. Спомням си, че речта ви бе прекъсната.
Маркус Джонсън реагира много по-спокойно от Ливингстън. Той не показа никакъв признак, че е загубил доброто си настроение. Сви рамене.
— Преподобният Дрейк произнесе няколко невъзпитани слова. Няма значение. Бях свършил речта си. Бедният Дрейк, без съмнение си мисли, че намеренията му са добри, но е наивен. Иска Барклейските острови да останат в миналия век. Но прогресът трябва да дойде, мистър Дилън, и заедно с него благоденствието. Имам разработени най-сериозни планове за развитие на нашите Барклеи.
Маккрийди кимна. Туризъм, помисли си той, игрални казина, индустрия, замърсяване, малко проституция… и какво друго?
— А сега, ако можете да ме извините, трябва да се подготвям за речта…
Те бяха изпратени навън и се върнаха обратно в губернаторската резиденция.
— Благодаря ви за гостоприемството — каза Дилън, докато слизаше от колата. — Срещата с
