кандидатите беше твърде поучителна. Чудя се как е направил Джонсън своите пари, докато не се е намирал тук, на острова?
— Нямам представа — отвърна Ханна. — Представен е като бизнесмен. Желаете ли Оскар да ви върне обратно до „Куотър Дек“?
— Не, благодаря ви. Ще вървя пеша.
В бара представителите на пресата убиваха времето, като пиеха бира. Беше единадесет часа. Започваха да се отегчават. Цели два дена бяха минали, откак излетяха от Хийтроу, за да стигнат до Карибите и да отразят разследването по убийството на губернатора. Предишния ден, четвъртък, заснеха всичко, което можаха, и взеха интервю от всеки, до когото можеха да се доберат. Находките бяха малко; една интересна снимка на губернатора, изнасян от своето легло между рибите в хладилния склад, няколко снимки от далечно разстояние на коленичилия в градината на губернаторската къща Паркър; изпращането на сложеното в чувал тяло на губернатора за Насау, както и хвалбата на Паркър, че има открит куршум. Нищо обаче, което можеше да мине като интересна, сензационна новина.
Маккрийди седна за пръв път между тях. Никой не му обърна внимание.
— Хорацио Ливингстън ще говори на пристанището в дванадесет часа — каза той. — Може да е интересно.
В бара изведнъж настъпи тишина.
— Защо? — попита един от тях.
Маккрийди сви рамене.
— Вчера тук на площада някой прекъсна доста грубо оратора — обясни. — Вие се намирахте на летището.
Лицата им се проясниха. Един хубав малък бунт щеше да свърши работа. Репортерите започнаха да си представят въображаеми заглавия. ИЗБОРНО НАСИЛИЕ ОБХВАЩА ОСТРОВ СЪНШАЙН — няколко удара с юмрук можеха да минат за доказателство. Или ако Ливингстън бъде посрещнат враждебно: ПАРАДАЙЗ КАЗВА НЕ НА СОЦИАЛИЗМА. Бедата бе, че населението изглежда не проявяваше никакъв интерес към перспективата да бъде освободено от британците. Два екипа, които се бяха опитали да направят документално предаване за отношението на местните жители към независимостта, не успяха да накарат нито един от интервюираните да говори. Хората просто изчезваха, докато камерите, микрофоните и бележниците се приближаваха към тях. Въпреки това, те взеха своите принадлежности и се отправиха към пристанището.
Маккрийди използва времето, за да се обади до Британското консулство в Маями от портативния телефон, който държеше в куфарчето под леглото. Той поиска един седемместен чартърен самолет да се приземи в четири часа следобед на летището в Съншайн. Планът му се намираше още в зародиш, но той вярваше, че ще успее.
Ливингстън пристигна заедно със своя екип в дванадесет без петнадесет. Гласът на един от помощниците му екна по мегафона:
— Елате и чуйте Хорацио Ливингстън, народния кандидат.
Останалите вдигнаха две подпори и една здрава дъска, за да издигнат народния кандидат над хората. По обяд едрото тяло на Ливингстън се изкачи по стъпалата до импровизираната платформа. Той заговори по високоговорител, който се държеше от един от неговите помощници. Четири телевизионни камери си бяха осигурили позиции над тълпата, от които можеха да заснемат кандидата или, както се надяваха, вероятните размирици.
Операторът на Би Си Би се бе наместил върху покрива на каютата на „Гълф Лейди“. В добавка към телевизионната камера той бе преметнал на гърба си още една камера с обектив за далечно разстояние. Репортерката Сабрина Теннант стоеше до него. Маккрийди се качи при тях.
— Здравейте — каза той.
— Здрасти — рече Сабрина Теннант, без да му обърне внимание.
— Кажете ми — попита той тихо, — искате ли да чуете една история, с която ще изхвърлите вашите колеги зад борда?
Този път тя обърна глава към него. Операторът погледна любопитно.
— Можете ли да използвате вашия Никон, за да направите снимки в едър план на кое да е лице в тълпата? — попита Маккрийди.
— Разбира се — рече операторът. — Мога да заснема сливиците им, ако си отворят достатъчно широко устата.
— Защо не заснемете анфас всички мъже, облечени в сиви облекла за сафари, които помагат на кандидата — предложи Маккрийди. Операторът погледна към Сабрина. Тя кимна: Защо не? Операторът откопча своя Никон и започна да го фокусира.
— Започнете с по-бледоликия тъмнокож, стоящ сам до колата — предложи Маккрийди, — този, когото наричат мистър Браун.
— Какво имате предвид? — попита Сабрина.
— Влезте в каютата и ще ви кажа.
Слязоха долу и Маккрийди й обясни.
— Вие се шегувате — каза тя накрая.
— Не, говоря съвсем сериозно и мисля, че мога да го докажа. Но не тук. Отговорът се намира в Маями.
Известно време той отново й обяснява нещо. Когато свърши, Сабрина Теннант се качи обратно на покрива.
— Хвана ли ги? — попита тя.
Лондончанинът кимна.
— Една дузина снимки на всеки, под всеки ъгъл. Те са седмина.
— Добре, нека сега да заснемем цялата среща. Дай малко метраж за задния план и за рязане.
Тя знаеше, че разполага вече с осем филма, в които бяха заснети образите на двамата кандидати, столичния град, плажовете, палмите, самолетната писта; напълно достатъчни, за да се скрои от тях, при внимателен подбор, петнадесетминутен документален филм. Нуждаеше се от интригуваща история и ако този мъж се окажеше прав, тя щеше да я има.
Единствен проблем беше времето. Най-доброто място за нейния филм щеше да бъде в Каунтдаун, главното предаване на Британския сателитен канал за текущи събития, което се появяваше на телевизионния екран в неделя по обяд. Трябваше да изпрати от Маями своя материал по сателита не по- късно от четири часа следобед на следващия ден, събота. Ето защо трябваше да се добере до Маями тази вечер. Наближаваше един часа и нямаше почти никакво време, за да се върне в хотела и да наеме от Маями чартърен самолет, който да пристигне на Съншайн преди залез слънце.
— Всъщност, аз самият трябва да потегля оттук следобед в четири — каза Маккрийди. — Поръчах самолет от Маями. Бих се радвал, ако се качите с мен.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита тя.
— Просто турист. Но познавам островите. И техните хора. Повярвайте ми.
Никакъв друг избор не ми остава, помисли си Сабрина. Щеше да бъде жалко да изпусне това, ако се окажеше истина. Обърна се към своя оператор, за да му даде нарежданията си. Обективът на камерата бавно обхождаше тълпата, спирайки се на указаните места. Облегнат на колата, мистър Браун забеляза насочения към него обектив и влезе вътре. Камерата засне и това.
Главен инспектор Джоунс докладва на Ханна по време на обяд. Паспортите на всички посетители на островите за последните три месеца бяха проверявани на летището. Нито един от новодошлите не отговаряше на описанието на латиноамериканец, нито името му беше Франсиско Мендес. Ханна въздъхна.
Ако мъртвият Гомес не се е припознал, а той със сигурност не би сбъркал, неуловимият Мендес можеше да се измъкне по сто начина. Малкият параход, който пристигаше всяка седмица и водеше случайни пътници от другите острови, рядко биваше проверяван. От време на време в по-големите и по-малки заливи около Съншайн и останалите острови акостираха яхти, техните пътници и екипажи се забавляваха в кристалните води на кораловите рифове, докато не вдигнеха отново платна и не продължаваха нататък. Всеки може да
